Какво би представлявала Републиката на литературата, ако ги нямаше литературните скандали? „Журнал дю диманш“ предлага азбучник на най-важните забравени или известни литературни мистификации, които приличат на полицейско разследване.
Блез Сандрар е сред най-големите творци на Вечността. Дали не сме свикнали да определяме първия му текст „Легенда за Новгород“ като измислица? Ако се доверим на самия швейцарски автор, става дума за превод на руски език на изчезнал френски оригинал – дълга поема от 1907 г., вдъхновена от трагичната смърт в Москва на любимата му Елена. Всички опити да бъде открит един от споменатите четиринадесет отпечатани екземпляра са неуспешни. И така до 1995 г., когато един от тези призрачни екземпляри случайно се появява при антикварен книжар в София. Находката е направена от друг поет – Кирил Кадийски, най-сериозният български претендент за Нобеловата награда за литература и в този смисъл един от най-подходящите да оценят стойността на попадналото в ръцете му съкровище. Защото „Легенда за Новгород“ не само предвещава последващите велики произведения като „Проза за Транссибирския експрес“, но и съдържа в себе си обяснение на псевдонима, избран от родения като Фредерик Созе автор.
Блез Сандрар – опустошеният от жаравата и пепелищата любовник
Вдъхновителката на поета загива в пожар, а опустошеният любим ще обрече съществуването си на жаравата[1] и пепелището [2]. Ражда се Блез Сандрар. Повторно раждане, заявено в поемата по следния начин: „В полунощ със скриптене се вдигаха всички мостове: каменни порти,/ към свода разтворени или от ада раззинати…/ Но кой влизаше в тях, кой излизаше – тъй не можах да отгатна./ И до днес е подобна на бяла нощ моята памет,/ понеже откраднаха мойта Елена/ и превърнаха Троя на пепел…[3]“
От противоречието до дипломатическия риск
Всичко това изглежда твърде хубаво, за да е истина. Да започнем оттам, че ако някой на този свят може да направи подобна мистификация, то това е Кирил Кадийски. Като преводач от руски и от френски на български език, издател, плодовит поет, лауреат на наградата „Макс Жакоб“; сред всички останали той изглежда като рядката птица, която би могла да имитира гласа на Сандрар. Клод Льороа – видният специалист по творчеството на Сандрар, изразява в свое интервю сериозни опасения, като се пита дали този случай не представлява нов „Духовен лов“ (La Chasse spirituelle), имайки предвид пастиша на Рембо, заблудил някои от най-изтъкнатите познавачи на неговото творчество. Но не и Андре Бретон, който не пропуска да ги обсипе с укори в текста си, наречен „На местопрестъплението“ (Flagrant délit).
След това някои литературни изследователи се съсредоточават над характеристиките на поемата, като посочват различни несъответствия, най-неприятното от които е използваният в „Легенда за Новгород“ кирилски шрифт, създаден през 1988 г. Внимателният анализ на брошурата би могъл да предостави други ценни данни, но тя е продадена на колекционер … на фалшификати. Нещата се влошават от полемиката между Кирил Кадийски и изследователката Оксана Хлопина, написала докторат, в който излага многобройни доказателства против автентичността на чудодейно появилия се текст. Което все пак не означава, че Кадийски е фалшификаторът. Какво е неговото поведение, след като скандалът придобива неочаквани размери?
То се люшка между публичното отричане и личната меко казано двусмисленост. „Аз не съм написал „Легенда за Новгород“; не притежавам нито лингвистичните, нито техническите средства за това…“ Позиция, заплашваща да превърне противоречието в дипломатически скандал, защото поетът е назначен за директор на Българския културен център в Париж. А всеки път, когато двамата засягахме темата, Кирил Кадийски се стараеше колкото да се оневини, толкова и да докаже, че е способен да извърши въпросния литературен подвиг. Последният ни разговор се състоя в един прекрасен летен ден на терасата на софийско кафене. Аз отново го попитах дали той е авторът на поемата – той не отговори. Дали в този случай мълчанието е знак за съгласие?
Превод от френски Соня Александрова
______________________________
[1] Blaise (Блез) – производно от френското съществително име la braise – жар, жарава. Б.пр.
[2] Cendrars (Сандрар) – производно от множествено число на съществителното име la cendre – пепел, прах, останки. Б.пр.
[3] Преводът е на Кирил Кадийски.
Ерик Ноло (род. 1961 г.) е френски писател, есеист и литературен критик, който води рубрики в редица френски телевизии. През 1986 г. идва в България като преподавател по френски език. Тук се запознава със съпругата си Вероника Ненчева, която превежда на френски редица български автори. През 1993 г. създава издателството „Л’еспри де Пенинсюл“ (Духът на полуострова), чийто кръстник е Йордан Радичков. Издава на френски Константин Константинов, Светослав Минков, Йордан Радичков, Антон Дончев, Анжел Вагенщайн. Автор на есеистичните книги: „Закуска у Тиранията“ (2003), „На помощ, Уелбек“ (2005), „Несъгласни диалози“ (2013) и на романа „Последна спирка
Русе“ (2022).
Ерик Ноло
