Откъс от романа на американската писателка Катрин Дж. Чен, издаден от „Кръг“ в превод на Мариана Христова

Историята ни връща в 1429 г., когато цяла Франция е в пламъци.

От близо век бушува война с Англия и французите са загубили част от земите си. Кралете се сменят, народът страда. Спасението идва неочаквано със 17-годишната Жана. Израснала сред побои, глад и безнадеждност, в свят, в който жените са обречени да се подчиняват и да страдат безмълвно, тя се надига – с меч в ръка, с огън в сърцето и с една-единствена цел: да промени съдбата си и тази на родината си, разкъсвана от Стогодишната война.

„Жана д’Арк в тази книга не е благочестива девица“, пише именитата канадска писателка Маргарет Атууд, впечатлена от дръзкия подход на авторката на романа Катрин Дж. Чен. А двукратната носителка на Букър Хилари Мантел отбелязва малко преди смъртта си: „Сякаш авторката се е вмъкнала в една статуя и ѝ е вдъхнала душа, създавайки от Жана д’Арк жена за нашето време“.

Със своя въздействащ, почти кинематографичен стил, романът „Жана д’Арк“, един сред многото посветени на френската национална героиня, е повече от историческа проза – той провокира разговор за властта, ролята на жените и цената на непокорството. Тук Жана не се стреми да бъде обичана, а чута, разбрана и запомнена. Вместо да се примири със съдбата си, тя я прекроява със собствените си ръце. Книгата е болезнено актуален разказ за съпротивата срещу всяка форма на тирания: лична, политическа, религиозна.

Катрин Дж. Чен (р. 1990) е американска писателка. Завършва университета „Принстън“ и магистратура по изящни изкуства в Бостънския университет, където по-късно работи като старши преподавател и получава наградата за художествено произведение „Флорънс Енгел Рандъл“. Нейни текстове са публикувани в „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелис Ривю“, „Литерари Хъб“ и др.

„Жана д’Арк“, Катрин Дж. Чен, превод от английски Мариана Христова, корица от Таня Минчева (Kontur Creative), издателство „Кръг“, 2025 г.

Настроението на вечеря е мрачно. На мястото си, колкото се може по-далеч от челото на масата, Жана е навела глава, за да избегне потока от ругатни, които се изливат като струя кисела урина от устата на баща ѝ.

Той не скърби за момчето, за Гийом, макар че може би все пак скърби мъничко – все пак и той е баща на синове. Но преди всичко изпитва гняв. Възмущава се от мисълта, че Домреми е загубило битка, дори между деца. Не може да приеме унижението. Ако беше там, само ако беше там, повтаря той, за да се изправи срещу онези кучи синове с жълто около устата, налочени с прочутото си бургундско вино, тези слабаци, които пият пресечено мляко, убиват човек и не го признават; стисва десния си юмрук в лявата ръка: какво щеше да направи, само ако беше там…
– Нямаше да ти позволят, татко – казва практично Жакмен. – Прекалено си стар.
Иска да го успокои, но постига точно обратното: кожата на баща му настръхва, а синята вена отстрани на врата му пулсира като придошъл ручей. Няма нужда от отговор. Баща му свива устни и очите му стават корави като парчета кост. Какво е забранено във войната? Какви трикове? Какви клопки? Какви хитрости? Кажи ми! Предизвиквам те да повториш в очите ми това, което каза.
Сплашен, Жакмен навежда глава. И така, баща ѝ продължава. Още. И още.

Жана не познава друг човек, който може да проведе цял разговор единствено със себе си. Веднага щом някоя мисъл влезе в главата му, се стрелва към бързия му като светкавица език и от него невинаги излизат проклятия. Понякога е схватлив, от време на време дори красноречив. Ние не сме преживявали, казва сега той, нито едно нападение от наемниците, които опустошават френските провинции още отпреди да се родя. Бог прояви милост към селцето ни. Къщите ни не са изгорени. Не се е налагало да търсим убежище между укрепените стени на градовете. Никой не е заграбвал добитъка ни, не е посрамвал жените ни, не е убивал децата ни, не е палил пред очите ни труповете на бабите и кръстниците ни, ако не сме могли да дадем спестяванията, които сме събирали цял живот, за да ни позволят да ги погребем. Тези неща, продължава той, са се случвали на други и няма причина да вярваме, че Домреми, макар че сме взели името си от блажения свети Ремигий, е по-добро или по-лошо от всяко друго място във Франция, което е пострадало. Постоянно чуваме такива разкази: как въоръжени мъже нахлуват в манастири, как пикаят в сребърни потири, как бършат с плата от олтара вонящата пот от английските си чела. Но това, което се случи днес, е срам за нас. Не можем да го оправдаем, защото нямаше армия, нямаше бургундци, англичани или дори недоволни френски войници, дошли да ни съсипят. Той замлъква и тишината се изпълва с тежестта на недоволството му. Това е слабост, завършва той. Слабост.

За миг оставя думата просто тежко да виси във въздуха. А после навлажнява устните си с език, отпива и продължава: глезенето на майките прави момчетата толкова крехки, защото всички жени са слаби и меки. Така са родени. Погледът му бързо се стрелва към жена му и двете му дъщери. Жените, майките, сестрите, дъщерите, съпругите не могат да го преодолеят. Това момче, Гийом – той разперва длани и ги слага на масата от двете страни на купата с вечерята си, защото това е окончателната му преценка – … ами не трябва да се учудваме, че го победиха. Така става, когато не впрягаш едно дете на работа веднага щом може да вдигне пръчката, или да превие гръб на полето. Баща му постоянно го галеше, като котката, която самото то все разнасяше. Противоестествено момче. Исусе Христе, ти, който си в небесата, продължава той. Момчето разнасяше котката, а баща му и майка му разнасяха него. Прегръщаха го всеки път, щом си почешеше носа, защото го е засърбяло.

Жана решава, че е свършил, но не е. Жак д’Арк никога не се задоволява с това просто да обиди мъртвите и да презре живите им близки. И така, тази слабост е на момчетата, това е ясно. Но е и слабост на Франция. Слабост, която капе като дъжд от стрехите, от горе надолу. Слабостта на нашите владетели – краля и дофина. Жана раздвижва устни, подражавайки на изражението му, извръща глава и започва да прави физиономии. Майка ѝ и сестра ѝ виждат какво прави, но майка ѝ поглежда надолу, а сестра ѝ – нагоре, сякаш отправя молитва към дървените греди на тавана. Не се усмихват.

Но Жак д’Арк, изглежда, не може да избяга от слабостта. Ето я същата тази слабост, която мрази, на неговата собствена маса.

Докато се опитва да накара сестра си да я погледне и да се засмее, Жана усеща как ръката ѝ се плъзва и купата пред нея се олюлява на ръба на масата, преди съдбата да се намеси, да плъзне призрачни пръсти по ръба и да го придума да се обърне. Жана вижда как като в някакъв бавен сън купата се разклаща и се разбива на пода.
Случайност – само случайност. Но Жана знае, че ѝ трябва чудо. И бързо.

Преди баща ѝ да успее да стигне до нея и да я пребие, тя трябва да събере съсипаната купа и да я направи цяла. Някак си. Да събере обратно вътре кашата, сякаш изобщо не е излизала от съдинката. А баща ѝ вече става от стола си.

Тя се хвърля на четири крака и трескаво раздвижва ръце. Събира глинените парчета на малка и както се надява, спретната купчинка, която да задоволи високите стандарти на Жак д’Арк. Загребва с длан, колкото може повече каша и я пъха в устата си, за да не може баща ѝ да я обвини в пилеене на храна, не и в такива несигурни времена, когато лошите реколти се нижат една след друга. Яде от пода и заради друго: защото въпреки скръбта си умира от глад. В бързината е глътнала и малко от самата купичка, една твърда малка трошица, така че съдинката никога вече няма да е цяла, дори да събере грижливо всички парчета. На пода са наредени нови рогозки и тя е сдъвкала и малко от тях. Усеща в устата си вкус на трева заедно с всичко друго, което вече е глътнала.

Стаята се е завъртяла настрани. Минават няколко секунди, преди да разбере защо, но после разбира откъде идва болката, която изпитва: ухото ѝ, лявото ѝ ухо, е в юмрука на баща ѝ. Той го дърпа, стиска това нежно парченце плът, докато тя е сигурна, че всички костички вътре са се превърнали в безполезна каша, също като тази, която е разсипала. Ако някога я пусне, навярно ще оглушее с това ухо и няма да има нищо против или поне не много, защото той постоянно крещи, и то обикновено на нея.

От това положение, докато баща ѝ се опитва да откъсне ухото от главата ѝ и тя почти плаче от болка, вижда останалите си близки на масата: тримата си братя Жакмен, Жан и Пиер; сестра си Катрин; майка си Изабел Роме. От опит знае, че никой от тях няма да ѝ помогне. Ако някой се изправи пред Жак д’Арк и му каже: „Това е само купа с каша, а дъщеря ти е дете“, ако се хвърли между юмруците му и малкия човек, когото пребива, само ще направи всичко още по-дълго. Ще има още насинени очи, още цицини на главите и натъртени хълбоци, които на сутринта ще трябва да разтриват, охкайки от болка. Никой не може да каже, че семейството на Жак д’Арк не се учи от грешките си. По-добре да седят мирно и да се преструват, че побоят се случва някъде много, много далеч, просто да чакат да свърши и да си тананикат наум някоя хубава песен, за да не чуват виковете, докато си дояждат вечерята – и внимават купите им да останат на масата.

Когато баща ѝ я пуска, стаята се завърта около главата ѝ, тя размахва ръце и се забива в най-близката стена. От допира ухото ѝ пламва; струва ѝ се, че баща ѝ е подпалил половината ѝ глава със свещ. Не знае дали ухото ѝ още работи, но чува крясъците на баща си. Той е възприел обидите на капитана от Макси и я нарича как ли не: малка кучка, рошав пес, неблагодарно скимтящо кутре, което трябва да пъхне в чувал и да удави в най-близкия поток, но няма чувал, който да може да я побере. Защо всички тези образи са свързани с кучета, пита се тя. Той не знае ли, че кучетата са най-хубавият дар, който Бог е направил на човека? Нейното куче, кален мелез, когото една сутрин намери разтреперано и мокро под един храст, е най-добрият ѝ приятел. Кръстила го е Сало – „Копеле“. Това не е обида. За нея това име означава близост, показва, че двамата са еднакви: нежелани, несретниците на света, които може да подритва всеки.

До вратата Сало не спира да лае. С всеки опънат, трептящ нерв на тялото си Жана му внушава да млъкне, да млъкне, да млъкне, защото е напълно възможно в противен случай Жак д’Арк да вземе ножа от масата, да изтрополи през стаята и да му пререже гърлото.

Но за щастие, Сало ще доживее до утре. Баща ѝ все още замахва към главата ѝ, сякаш си има работа с муха, която се опитва да заличи от лицето на земята, и тя може да направи само едно: да покрие лицето си с ръце, за да смекчи ударите.

Утре ще има натъртени места. Тя вече ги усеща, пуснали корен под кожата ѝ и готови да разцъфтят в синьото на индигото и метличината. Той замахва към брадичката ѝ и ударът я поваля – точно както се надява тя, право във вратата. Той се хвърля към нея като цяла планинска верига на крака. Но Жана прави бърза крачка и излиза през вратата – толкова бърза да се махне, че едва не се изтърколва навън, на чистия въздух, – а кучето се стрелва между краката ѝ, сякаш заедно са планирали да избягат. Тя не спира, няма да се спре за нищо на света, дори за да се засмее триумфално, а Сало я настига след няколко крачки. Гризе обувките ѝ, сякаш всичко е игра и е раздразнен, че досега го е държала настрана от веселбата. Тя свежда поглед надолу, той поглежда нагоре и без да спира да тича, тя разрошва козината с цвят на кал, която стърчи над главата му. Зад тях се вдига следа от прах, гъста като мъгла. Когато стигат до черния път, който криволичи през селото, Жана надава ликуващ вик, победоносен вълчи крясък, а кучето ѝ изплезва език като знаменце от розова пръст, оповестяващо тяхната мъничка победа. Ако не си струва за живееш заради моменти като този, тогава за какво, чуди се тя? Засега е забравила за Гийом, за роклята, която сестра ѝ изпра вместо нея и която при плакненето пусна кръв и изцапа ръцете на Катрин, сякаш беше яла пресни къпини. Тялото ѝ пулсира от болка, но тя никога не се чувства толкова жива, както когато се измъква като змиорка от ръцете на Жак д’Арк.

***
Не спира да бяга, докато не зърва къщичката на Овиет в другия край на Домреми. Овиет винаги се смее, винаги грее като подвижен слънчев лъч. И тя е десетгодишна като Жана. За разлика от Жана, която е сериозна, с ъгловата челюст и постоянно стиснати зъби, Овиет е призната от цялото село за красавица. Има кестенява коса и лешникови очи – дете с пищните цветове на есента.

Почти си заслужава да изтърпиш всичко – мачкането на ухото, дърпането на косата, удара по устата с опакото на дланта, – ако след него те очаква това: майката на Овиет, Жеан, която да приглажда косата ти и да разтрива рамото ти, да те нарича клето агънце, горкото мъниче. Дъхът ѝ е сладък като див копър, а от роклята ѝ се разнася аромат на стрити билки. Да видиш, че Овиет се смее, приема посещението ти като щастливо разнообразие и почиства с малко прекален ентусиазъм раната с формата на полумесец на ръката ти, там, където парченце от купата е успяло да среже кожата ти. Сало се вмъква, преди вратата да хлопне и да го остави отвън, и после заспива под масата, където хърка в момента; а твоето сърце забива по-бързо – както никога не от страх от нова телесна болка, която предстои на тялото ти, а заради нещо друго – заради добротата, заради това стъписващо милосърдие и благост.

Разбира се, това не е нещо ново. Жеан и Овиет са свикнали с посещенията ѝ. Заделили са старо парче плат – наричат го „плата на Жана“ – за раните ѝ. Заделили са купа – наречена „купата на Жана“, с която мият лицето ѝ от кръвта, за да видят какво ѝ е причинил Жак този път.

Учудва я друго: че не споменават Гийом. Очаква, че ще искат да им разкаже какво е видяла, макар че не помни почти нищо от самата битка, а само предсмъртните мигове на момчето – тях ги помни ясно. Но Жеан и Овиет мълчат. Не казват нищо, само издават успокоителни звуци, докато се суетят около раните и заплетената ѝ на възли коса. Когато тишината става прекалено дълга, Жеан казва:
– Благодаря на Бог и неговите ангели, че не ти се е случило нищо, Жана.
Тя остава възхитена, че на този свят има хора, макар и малко, които се радват, че е жива, и биха усетили отсъствието ѝ, биха изпитали дори болка, ако се разболее или я открият мъртва.

За нея смъртта на Гийом е като драскотина или синина. Докосни я, и ще те заболи. Затова тя не докосва спомена, опитва се да не мисли за случилото се, защото, когато мисли за това, стомахът ѝ се бунтува, а тя знае, че не трябва да повръща. Човек никога не трябва да разхищава храната си. Но всеки път щом затвори очи, споменът се връща. Слънчевата светлина се стича по бузите на мъртвото момче като разтопено злато и когато се притъпява, лицето му е бяло като излъскана кост. Жана си представя думи, които момчето никога не е казало. Бръква в джоба си и одрасква пръста си в острия ръб на неговия камък.

Преди да си тръгне – защото рано или късно трябва да си тръгне, – Жеан и Овиет пъхват в джоба ѝ две парченца черен хляб. Сало я следва в нощта и малките му ребра се притискат към глезена ѝ.

Някой стои на уличката и ги чака недалеч от вратата на къщурката. От пръв поглед Жана разбира, че това е Катрин. В едно толкова малко селце е трудно човек да не си изгради навици. Сестра ѝ знае къде би избягала Жана за помощ.

Катрин Дж. Чен