Откъс от последната книга в балканската четирилогия на Капка Касабова
„Анима“ е книга за оцеляването – на света, на душата, на невидимата тъкан, оплетена от хора, животни и природа. Капка Касабова ни отвежда в Западен Пирин, където последните подвижни пастири живеят в дълбоко съзвучие със земята, докато модерността се опитва да изтрие всяка следа от този хармоничен ред.
„Анима“ е дръзка книга, понякога сурова, но винаги дълбоко човешка. Тук няма дистанция между наблюдаващото око и преживяното – авторката живее сред и с героите си, става част от техните пътеки, страхове, мисии и мълчания. От тази близост се ражда текст, в който вятърът говори, камъните пазят памет, а телата са съхранили ритъма на сезоните.
„Анима“ е последната книга от балканската четирилогия на Капка Касабова и идва след „Граница“, „Към езерото“ и „Еликсир“. Това е книга за всички нас, защото говори за разрушението и съпротивата, за изгубеното и съхраненото, за невидимата, но осезаема тъкан на живота. Четиво, което възстановява нещо изначално – връзката с животните, с предците, със себе си.
Книгата излиза на английски език през 2024 г. и за броени месеци прави впечатление в целия англоезичен свят. Тя е избрана за Книга на годината от четирима съвременни писатели с разпознаваем глас и позиция, журналисти с подчертан интерес към екологията и опазването на чистотата на планетата: Моник Рофи („Гардиан“), Марк Кокър („Спектейтър“), Колин Таброн (TLS) и Джонатан Коу („Ню Стейтсман“). Междувременно италианската публика посрещна превода на „Анима“, дело на Анна Ловисоло, с огромен интерес. В края на 2024 г. Капка беше гост и на румънския фестивал в Яш FILIT. А през март 2025 г., по покана на Българския културен център в Лондон, тя представи „Анима“ в популярната лондонска книжарница Hatchards в разговор, воден от британската журналистка Роузи Голдсмит.
Капка Касабова (род. 1973 г.) пише поезия, романи, разкази, есета и художествена документалистика. В книгите си оплита антропология, екология, ботаника, история, историография, география, психология, като изследва родовата памет, човека, природата и геополитическите процеси в конкретен регион от южните Балкани.
Балканската ѝ поредица започва с „Граница“ (2017), която се утвърждава като съвременна класика в жанра на художествената документалистика, изучавана е в университети, носител е на множество британски и европейски награди, включително Наградата на Британската академия и френската награда за пътеписна литература Никола Бувие. „Към езерото“ (2020) е представена по Би Би Си като Книга на седмицата и е номинирана за шотландската награда Highland Book Prize. Печели Наградата за най-добра чуждестранна книга на годината във Франция. Следват „Еликсир“ (2023) и „Анима“ (2024), които изследват симбиотичния свят на хора, растения, животни и природа.
Капка е родена в София. През 1992 г. семейството ѝ емигрира в Нова Зеландия, където тя завършва френска, а по-късно и английска литература и творческо писане. На български са издадени още автобиографичните ѝ романи „Улица без име“ и „Дванайсет минути любов: история с танго“, както и романите „Вила Пасифика“ и „Любов в земята на Мидас“. От 2005 г. Капка Касабова живее в Шотландия.
„Анима“, Капка Касабова, превод от английски Капка Касабова и Невена Дишлиева, художник Таня Минчева, издателство ICU, 2025 г.
Времето със стадото е различно от всички други времена. Когато си сам в планината, следваш свое темпо. Но когато си пастир – тяхното. Влизаш в кръговрата на стадото и заедно вървите по слънчевия часовник.
Докато ги чакаме, проверявам имейли и новини на телефона си. Но те са ми толкова далечни, като телеграми, пратени отдавна. Единственият безспорен факт са хълмовете, едновременно плътни и безплътни. Непрекъснато се движат, защото светлината се движи, и ние също. Това е толкова велико, че нямам място за нищо друго. Вместо вчера и утре има нагоре и надолу.
Стоим облегнати на тоягите си и нямаме думи. Само усмивки. Усмихваме се на животните и един на друг. Минаваме със стадото през една съборена къща, някога на известен билкар. Как искам да е тук, да ми разкаже кои билки е събирал и за какво. Боли ме коляното. Орелекчани страдали от ревматични стави заради суровия селски живот, лекували се със силен чай от коприва, глухарче и брезов корен. И лой.
Дървеният чардак на билкаря още се крепи. Овцете пасат сред камъни и бял равнец. Кучетата се чешат. Устата на Слънчо кърви – пиявица. Днес целта ни е едно по-високо пасище.
Къде са мрачните мисли, които попарваха зимата ми? Няма ги. Има само това: скакалци, планински върхове и въздушни течения, по които се движим като по невидими пътища. Календарът на хълмовете не прилича на никой друг календар. Индустриалното време върви по хоризонтални вектори. Пасторалното – по вертикални. Вчера и утре са един и същи ден, но горе и долу не са едно и също място.
Движението е от билото към реката и после обратно към билото. В терасираната планина има постоянна промяна. Всичко идва от небето. Реките текат надолу. Започвам да се ориентирам по звук и светлина, вместо да разчитам изцяло на форма. Когато не мога да видя стадото, похлопването на звънците ми казва къде са. Промяна в светлината е предвестник за промяна във времето.
През нощта имаше буря. Да проверим ли времето днес?
– Ще вали ли точка бе ге – казва Сашо. – Не. Каквото – такова.
Вали – не вали, ти си навън със стадото. Взимаш си дъждобрана и найлона. Старите пастири така правят: стоят в дъжда, покрити с голям найлон, като в колиба, и чакат. Преди найлоните – ямурлуци. В по-студени зимни дни Сашо пали огън, докато чака овцете. Само при мисълта ми става студено.
Всеки ден има различен вкус. Животните са тези, които му придават вкус, и по същия начин вкусът на млякото им се променя на всеки няколко седмици, в зависимост от пашата.
Днес сядам на голям камък до кошарата и Сашо ги пуска. Слънцето е високо. Средата на юли. Кучетата идват да ме поздравят едно по едно и се чувствам като кралица на трон с рицарите си. Една овца се приближава и ме гледа въпросително, бузата ѝ – пълна с трева. В очите ѝ виждам: да си овца, е съвсем естествено, но да си човек, е странно. Обръща се, мнението ѝ за човека си остава ниско.
Днес Муна не иска да излезе. Дреме в кошарата, но Антон я натирва с подритване и с едно: óвце! Кучето пастир разпознава тази дума. Муна пролайва с ларингитния си глас, колкото да не е без хич.
Започвам да разпознавам различни видове лай: как лаят, когато се сбиват, когато са намерили диво животно, когато предупреждават, когато те посрещат и просто от радост. Привечер, както се прибираме, кучетата се втурват нанякъде с лай, както когато намерят вълк. Чуват се чанове. Черна маса се придвижва по рида оттатък дерето. Кочовете!
Избягали са от кошарата и се изнизват бая бързичко нагоре по хълма. Денят преваля. Най-лошото време да гониш двайсет и седем коча, докато сваляш стадо овце.
– Дръж, гледай да не се пръснат, и все надолу – казва ми Сашо за овцете и ми дава тоягата си. Втурва се през дерето към кочовете, да им прегради пътя, преди да са се качили много нависоко. Абсурд да ги оставиш навън през нощта, ще ги нападнат вълци. А кочовете са ценни заради семето им. Всичките кучета отиват с него – там е по-интересно – но след малко Муна и Топи се връщат при мен. Балкан си седи на работното място, сред стадото. Наблюдавам от разстояние как Сашо и Камен, който идва с бусчето, успяват да обърнат кочовете и ги подкарват обратно към селото. Но кочовете се движат със свое си темпо. Камен е отпред с бусчето, Сашо е зад тях. По стадния часовник до кошарите има един час, вече го знам от опит. Иначе сам стигаш за десет минути.
Цял един час овчарската тояга е у мен. Тежка е. Усещам се отговорна. Сашо какво каза? Да не се пръснат, и все надолу. Звучи просто, но овчарлъкът не е за прости хора…
Я-ааарааа, провлачва едно агне с човешки глас. Има съгласна. Това е дума. Къде си, мамо? Бе-ее-реее, отговаря майката от другия край на стадото. Тук съм, има вкусна трева.
Забелязвам кръгли дупки в огромните камъни, правени са от човек, също като друидските в Шотландия. Останали са от траките. Слънцето залязва над Орелек. Камъните ме гледат с тези дупки като празни очи, все едно помнят онези отдавна живели хора, които са правели това, което правя и аз сега. Оттогава земята се е преместила, едни бездни са се отворили, други са се затворили, едни притоци са пресъхнали, други са се напълнили, но овцете са същите. Кучетата са същите. А аз – същата ли съм?
Хората, наречени траки – и те ли са търсели това, което търсим ние? Свободата, пътя, да имаш цел, да си част от нещо, и разбира се – паша. Тези тракийски и илирийски пастири са нашите предци. Това ми казва камъкът с празните орбити.
В Истории на Херодот има следната сцена. Двама високопоставени братя от Пеония по долното течение на Стримон отиват при персийския цар Дарий, като за да се сдобият с повече власт, са намислили хитрост. Вземат със себе си и своята висока, красива сестра, с цел да привлекат вниманието му. Докато царят прекосявал река, тя се появила на брега, водейки кон за повода и въртейки вретено с ленена нишка. Конят утолил жаждата си, тя напълнила една стомна с вода и тръгнала наобратно със стомната на глава, въртейки вретеното, с повода в ръка – повелителка на растенията, животните и гравитацията. Дарий се сащисал. Всички жени в Пеония ли са така, попитал братята. Да, излъгали те и последвал ужасяващ ход: Дарий със сила изселил цялото население от долното течение на Струма при него, в Персия. Това се случило по времето на самия Херодот, V в. пр.Хр.
Жената с вретеното и конския повод в ръка продължила да броди из тези земи чак до 1957 година, предейки най-старата вълна на света, като жрица. И дори след като уседнала, подобно на майката на Стамен, продължила да плете из хълмовете и да изкарва животните на паша. Преди да бъдат изселени, пеоните от долното течение на Струма се засекли с медите, друго тракийско племе, обитавало планината до идването на римляните – сигурно медите са оставили тези дупки по камъните. Били полуномади пастири и в една такава общност тук, сред тия хълмове, се родил Спартак. Със сигурност се знае само едно: роден е по средното течение на Стримон, някъде между Кресненското дефиле и пограничното градче на Сашо. Местните хора смятат, че е роден точно тук, над дефилето. Като момче Спартак обикалял тези хълмове с овце и кучета вълци като тези, докато един ден не бил взет за гладиатор. По-късно станал водач на най-голямото въстание на роби в света. Жената на Спартак била от същото племе, макар името ѝ да не се знае. Пътува, сражава се и умира с него. Посветена в тайнствата, така я описва Плутарх. Когато пленяват Спартак и го отвеждат в Рим, една нощ около главата му се увива змия и в това жена му разчита поличба, че ще стои по-високо от своята съдба, а бидейки жрица на Дионис, все пак разбира от змии и пророчества. Дали се е случило така и има ли значение?
Римляните строят над дефилето пътища и казарми с кули, руините им стоят и до днес. Като виждат, че армията на похитителя се задава отдолу, струмляни заравят златото си в дълбоки дупки и преди да ги затворят, девет моми нареждат: Колкото косми имаме по главите, толкова години да минат, преди това злато да бъде намерено. Явно са предугаждали, че римляните няма скоро да си тръгнат. Римляните търсят златни мини, не намират, но попадат на богати жили желязо и олово и пращат цялото население в мините. В тези стари рудници са намерени двайсетина детски люлки от въже и дърво, навързани една за друга. Една жена се грижела за всичките деца. Оттогава до ден днешен миньорството си остава вид робство.
Плутарх цитира римския император узурпатор Касий. Касий нарекъл своя враг – царя на скитите – най-долния от долните, и също главатар на крадците номади. Номадът варварин – често пастир, а в случая на Спартак, пастир, превърнат в гладиатор – е вечният враг на империята. Дори при положение че самият император е крадец узурпатор, използвал най-варварски методи. Касий разбива дрипавата армия на Спартак от 120 000 мъже, жени и деца – и разпъва на кръст 6000 от тях. Да вървиш с животни по земята, а не да копаеш в рудници – значи да вървиш извън имперско-индустриалното време. Да устоиш на системата, която поробва тела и души. Усещам го в костите си точно тук, сред руините на римската система, върху тях – руините на османската система, най-отгоре – руините на комунистическата система, а хълмовете, опустели от животни и хора, свидетелстват за отсъствието на каквато и да била следваща система.
Стадото се колебае дали да влезе в гората с паричките. Гледат гората с общото си око – минералното око на планинската овца, което казва на човека: за нищо не стават вашите системи. Дебелата им вълна потрепва на топлия ветрец, а ветрецът разнася усещането за вълна и така целият свят е докоснат от нишки на планинска овца. Този ветрец прави вълната да те докосва, без да се допираш до нея. И с това усещане за вълна си защитен от вятър, дъжд и мъка. Усещането пробягва като нишка през стадото и през мен и ставам част от тях. Когато не пасат, гледат в пространството, спокойни в празнотата.
Стадото започва да се клати, като групова медитация. Боя се, че ще доведе до нежелан финал – шъткането пфффф – и че всички ще изкарат нощта навън. Но на тях не им пука. Ако им се стои цяла нощ, ще стоят. Само ние се боим за тях. В този момент Сашо дотичва и изсвирва. Втурват се през чилията като един.
Всеки път, щом стигнем до сянката на някоя горичка за пладнина, си припомням една каракачанска приказка: където душите си почиват. Влизаш в сянката, след като си се катерил, потил, прекосявал бродове, и сядаш душата ти да си почине. Душата на животните също. Преживните животни имат ли обща душа?
– Имат нещо общо – казва Сашо. – Кучетата имат душа. И его. Понякога го усещам. И е приятно.
Сядаме на найлона на сянка и гледаме Оркестър без име на телефона му. Пеем на финалната песен: Оставаме, оставаме и нищо че е есен…
Свалям си чорапите. Сашо го е срам, защото стъпалата му са сини, но в планината не може дълго да те е срам. Тук си такъв, какъвто си. Сини са от син камък.
– Това не е ли отровно!
– Да, но ми пази краката. Слагат го на животни и на овошки, значи не е съвсем отровно.
Използва го вместо пудра за крака.
На предишната му работа една нощ трудно се оагняла овца – само едно краче излизало. Имало и крава да се дои и пак на него паднало. И все по тъмно. Колегата му не се помръдвал. После едно агне го нахапали кучета и го носил на врата си да го лекува. Абе, как се лекуваше агне за нахапване, събудил колегата по телефона, а онзи: Аз да не съм ти ветеринар! Собственика също никакъв го нямало. Сашо изродил овцата, лекувал нахапаното агне, както можал, оцеляло, но той напуснал и се зарекъл повече със стока да не се занимава. След него собственикът не намерил друг и продал стоката. Сашо имал страшни мазоли и рани по краката от всичкото вървене по малешевските баири. Куцал, като дошъл при Камен да чисти кошарите и да дои, и не му казал, че има опит със стока. Но Камен видял и му предложил работа с Мони Немия. Може, но само временно, казал Сашо.
– Като видя овце, ми се отваря сърцето. И кучета. С козите не. И с хората също не.
Това било преди три години и именно Мони му показал как да си лекува раните на краката. Синият камък предпазва от разраняване и потене. Сигурно накрая ги поврежда, но Сашо е свикнал на повреда.
След като Мони Немия напуснал, Сашо станал главен овчар. Наели един помощник, Бимо, който разбирал от животни, но като се напиел, влизал в кухнята на Камен, отварял хладилника и изяждал всичко, после минавал на бурканите с мед и тахан – като мечка. Най-лошото, че нощем виел.
– Като вълк. Ааааааа. Тъкмо затвориш очи, и той пак: Ааааааа!
Що виеш бе, Бимо? Не знае. Накрая виенето ги побъркало, а и на яденето му не издържали. Сега Бимо е в затвора, но скоро ще излезе.
Сашо разказал на Бимо за майка си и се оказало, че Бимо е от същия район и я познава. Ти имаш ли един син Александър? Не, нямам.
– Аз съм мъртъв за нея. И понякога искам да съм мъртъв за целия свят.
Станахме и си събрахме нещата.
– Ставай, Балкан, ще си проспиш младостта! Вдигай калиманите и тръгваме. Айде да говорим за по-весели неща. Иванчо отишъл при учителката и казал: другарко…
– А, не, вицове не ми се слушат. Айде да помълчим.
Вървяхме и мълчахме в синята юлска светлина. Той, аз и тъгата.
Нов ден. Днес сме на Въчковци. Вървим в индийска нишка покрай сенчеста река и чувам музика. Хлопките! Хлопките пеят. После различавам срички. Овцете са, говорят си. И кучетата, те си говорят на групички. Долавям думи.
Минаваме през участък с почерняла трева. Оттук са дошли горските пожари и са слезли до Орелек.
– Тука има хубава люцéрина, това е трева, но трябва да се окóси, защото първата е опасна. Овцете пукат от нея. Не могат да я храносмелят.
– А кой коси, като няма жива душа?
– Никой. Затова напролет избягваме тоя участък.
Подритваме захвърлени котлони, чехли, бутилки газ, якета, остатъци от огньовете на последните бивакували на това място: дърварите. Основно цигани и гюпци, казва Сашо, и други образи и мелези. Гюпците Сашо ги описва като цигани, които говорят български и ромски, преселници. Той понякога е присядал с тях край огъня на моабет, със стадото. Имаше една жена, циганка, много хубаво разказваше, спомня си Сашо. И един все я прекъсваше. Една вечер, като я прекъсна нецензурно, оная взе една тухла и му я строши в главата. И той спря да я прекъсва.
– Без тях виж как е пусто – заключи.
В животинската планина хората винаги са били по-малко от животните, но самотата на Сашо е нещо неизпитвано преди. Планинците пасторалисти са били на общности и махали. Винаги – някакъв килим от хора и животни се движел нанякъде. Оттатък баира – съседката с нейното стадо. Гонят те кучетата на другия ти съсед, а от дефилето се задава дълъг черен керван – влахите идват! Значи е май.
Керваните им били водени от млада жена, наскоро оглавена, която вървяла сама пред натоварените коне, предяла вълна на дългото си вещерско вретено, резбовано с тайнствени символи: звезди, кръстчета, спирали.
Сред кервана разпознаваш лица от качването им предишната година. Продаваш им картофи, тютюн и вълнени чорапи, а те ти продават сирене. Навсякъде деца и кучета. Пътят на каракачаните се пресича и с други странстващи народи. Циганите с техните всяващи страх гледачки на ръка и мечките им на верига, предлагащи изцеление с мечешки масаж. Някои влашки жени имат кръстчета, татуирани между веждите срещу уроки, и това ги отличава от другите жени.
Срещнах последната жена на Пирин с такова кръстче: майката на каубоя Коста. Деветдесетгодишна, като почваше да говори, проплакваше. Ти имаш ли си тайфа, мило?, питаше. Все чакаше сина ѝ да се прибере от животните. Татуирали ѝ кръстчето като малка и не помнеше. Не помнеше и нейните да са били влахи, но явно са били – в един момент уседнали. В тази женица съзрях един дълъг керван от хора и животни. Жените пастирки в тракийско време татуирали целите си ръце и крака с животни, змии и слънца.
Овцете решават да пладнуват на една напечена поляна, обрасла с дренки и къпинаци. Има полуразрушена къща с покрив и дори печка с кюнец вътре, и две легла със стари матраци на петна. Зимата я ползват двама-тримата останали овчари. Парчета борѝка се сушат. Васко краварят си ги е подредил, за студените месеци. От полуоткъртилото се балконче оглеждаме хълмиста панорама. Кравите на Бизнесо пасат, но Васко не се вижда. На Бизнесо са му се загубили трийсет брàви, демек овце. Това са много брàви! Ако ги видим, ще ги заберем с нас.
– Или са се отделили от стадото му, или е вълк.
Лежим на матраците като в дом за малолетни престъпници.
– Ако ти евентуално си тръгнеш, ще ми липсваш – казва Сашо от своето легло.
И ти ще ми липсваш. Но не го казвам
