На 11 юли излиза от печат „Хотел „Птиците“ – лиричен и причудлив роман за издръжливостта, смелостта, изцелението и човешката щедрост – за неочакваните начини, по които се спасяваме взаимно. Епично напомняне, че животът може да осигури антидот на страданието, стига да сме търпеливи и да знаем къде да го търсим. Преводач на българското издание е Венцислав К. Венков. Художник на корицата е фантазията на Таня Минчева.

 

 

 

 

 

 

В сърцето на „Хотел „Птиците“ (504 стр., цена: 26 лв., цена при предварителна поръчка: 19,50 лв.) има мистерия, топлота, драма, романтика, хумор, попкултура и магически реализъм. Млада американка с трагично минало пристига в страна, която макар и да прилича на различни места в Централна Америка, е измислена. Такива са и разпадащият се хотел на брега на езерото, за който тя започва да се грижи, и надвисналият над селото вулкан, и всички местни жители и бродещи души, намерили за кратко или за дълго пристан там, и вълшебната билка, и светулките, които се появяват само веднъж годишно и само за една нощ. Но обичта и емоциите на героите, намерили в продължение на четири десетилетия надежда и радост сред тайни и споделена болка, са напълно искрени и действителни. Много от описаните в книгата птици също не съществуват реално. Така че читателят може да приеме цялата история като приказка, фантазия или просто сън. Затова пък казаното за силата на любовта – и за способността на подвластните ѝ да извършват привидно невъзможни неща – си е живата истина.

Всеки, когото някога съм срещала тук, е бил на някаква мисия. Хората невинаги са намирали това, което са търсили. Но обикновено са намирали това, от което са се нуждаели.

 

 

 

 

 

 

Джойс Мейнард (р. 1953 г.) е американска журналистка и писателка, авторка на множество белетристични творби, сред които бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и екранизирани романи (To Die For с Никол Кидман и Мат Дилън, Labor Day с Кейт Уинслет), активна природозащитничка. „Хотел „Птиците“ е последният ѝ роман. Известна е със скандалния си мемоар At Home in the World, описващ връзката ѝ с Джером Д. Селинджър. В продължение на повече от две десетилетия Мейнард води семинар за писане на мемоари край езерото Атитлан в Гватемала.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТА КАТО СТАВА ДУМА ЗА ТРУДНИ ВРЕМЕНА (Откъс)

 

 

 

 

Бях на двайсет и седем, когато реших да се хвърля от моста Голдън Гейт. До тогавашния следобед бях живяла най-щастливо. Но половин час ми стигна, за да ме обземе изцяло желанието да умра.

Спрях едно такси. Малко след залез-слънце бях вече на моста. Извисяваше се през леката мъгла с онази обожавана от мен отсянка на червеното във времето, когато все още се вълнувах от заобикалящите ме цветове, от мостовете – и от стигането ми до отсрещния им край. Времена, през които се бях вълнувала от какви ли не изведнъж изгубили смисъла си неща.

На излизане за последен път от апартамента бях пъхнала в джоба си стодоларова банкнота. С нея платих на шофьора. Не виждах защо да чакам за ресто.

Естествено, туристите си бяха там. Както и трафикът към и откъм града. Родители с деца в колички. Съвсем позната ми роля.

Под моста премина корабче. Приготвяйки се за скок, го проследих как мина покрай пилоните и как моряците миеха палубата. Всичко беше изгубило смисъл.

Смътно бях усетила, че ме наблюдава възрастен мъж, и си давах сметка, че може да опита да ме възпре. Затова го изчаках няколко минути да се отдалечи.

Но така и не ми стигнаха силите за онова последно качване върху перилата, за да полетя към отвъдното.

„Хубавотоналошитемоменти–речеЛенипреди време, когато чекът ни за наема се беше оказал без покритие точно през седмицата, в която ни бяха върнали Арло от детската градина с въшки по главата, аз се бях тръшнала с моно, а в апартамента се спука тръба и унищожи всичките ми рисунки от последните шест месеца, – е, че като стигнеш до дъното, ти остава единствено да се оттласнеш нагоре.“

Та докато стоях на моста, вперила поглед към черните водовъртежи под мен, изглежда, осъзнах една определена моя черта: дори озовала се и на най-ужасно
място, като това в момента, все пак притежавах някаква частица, която ме възпираше да напусна този свят.

Безкрайно тежката загуба, която бях преживяла, ми напомняше някак си по своему колко ценен е животът. Дори моят. Дори и тогава.

Отдръпнах се от перилата.

Нямах сили да го извърша. Но и нямаше начин да се върна у дома. Защото вече нямах и дом.
И така, се озовах в хотел „Птиците“.

 

 

 

 

 

1

1970 Г. ОТ СЕГА НАТАТЪК ЩЕ СЕ КАЗВАШ АЙРИН

 

 

 

Новината научихме от телевизията две седмици преди седмия ми рожден ден. Майка ми вече не била между живите. На следващата сутрин баба ми съобщи, че ще ми сменя името.
Пред мен – върху кухненската маса от жълт гетинакс с лъскави ромбчета – беше вечният пакет с бабините цигари „МарлбороЛайт“иметалнатакутияс цветните ми моливи. Телефонът не преставаше да звъни, но баба не го вдигаше.

– Да вървят всичките по дяволите – рече вбесена, но явно не по мой адрес.

Да се чудиш какво му остава на човек от подобни моменти. Аз помня единствено, че стисках здраво един от моливите. Току-що подострен. Син. Телефонът не млъкваше.

Понечих да вдигна слушалката, но баба ме възпря.

– Сега ще се юрнат да ни търсят. И да изказват какви ли не мнения. Надявам се да не направят връзката – рече тя и се пресегна за цигара.

Мнения за какво? И връзка с какво? Кои хора?

– В никакъв случай не бива да разберат кои сме. Точно затова трябва да си смениш името, да не е Джоан.

Аз, честно казано, открай време си мечтаех да сменя даденото от майка ми име. Беше ме кръстила на любимата си певица (Джоан Баес, а не Джони Мичъл, при все че тя ги обожаваше и двете.) И настоявах да ме нарича другояче. (Лизл например, на едно от децата в „Звукътнамузиката“. ИлиСкипър, катосестричетона Барби. Или Табита, като героинята от телевизионния сериал „Омагьосаната“.)

– Може ли да съм Памела? – попитах.

В училището ни имаше една Памела, с най-красивата коса на света. Обожавах конската ѝ опашка.

Не била толкова проста тая работа, каза баба. Избрала ми била вече новото име. Айрин.

Баба имаше една приятелка – Алис – от клуба им по бридж. Алис имаше внучка на моята възраст, която бях виждала само веднъж. Айрин. Умряла беше преди време (подозирам, че е било от рак, но тогава тая дума не се споменаваше). След което и Алис престана да посещава бриджьорския клуб.

После баба каза нещо, което не ми стана съвсем ясно – че като съм ходела на училище, трябвало да имам документ с моето име, който да доказва, че съм същата.

– Ама аз нали съм си същата.

– Трудно ми е да ти го обясня – отвърна тя. Налагало се да заживеем на ново място. И да съм ходела на друго училище. А там нямало да ме приемат в първи клас без документ. Тя обаче имала вече план за тази цел. Гледала го в един от епизодите на „Коломбо“по телевизията.

Още същия следобед отидохме с автобус до някаква сграда, където баба трябваше да попълни куп формуляри. Аз седях на пода и си рисувах. Когато най-после свършихме, получих ново удостоверение за раждане.

– Вече официално си Айрин – обяви тя.

Бях се сдобила и с нова дата на раждане – същата, като на починалата Айрин. Така че седмият ми рожден ден се отлагаше с още два месеца. Почувствах се съвсем объркана след това събитие – едно от многото, из сред куп други, които ми се насъбраха само за няколко дни.

– Гледай да не задаваш много въпроси – посъветва ме баба.

Но и тя си смени името – от Естър на Рената. Това пък никак не ме затрудни, защото аз продължавах да си ѝ викам „бабо“. Потрябвамиизвестновремеобаче, докато запомня, че вече не съм Джоан, а Айрин. Точно тогава покрай упражненията по краснопис се бях научила да усуквам доста сполучливо „Д“то, аеточесе налагаше да се преборя отново с буквата „А“.

Получихме по пощата някакъв кашон, пълен с дългосвирещи плочи на винил. Веднага ги познах. Бяха мамините. И надписът върху кашона беше с нейния почерк.
Няколко дни след това дойдоха и носачите. Баба беше приготвила целия ни скромен багажец. След като изнесоха и последния кашон – с плачещата ми мини кукла, някоя и друга книжка, колекцията от порцеланови животинки, подареното ми от мама за последния ми рожден ден укулеле, на което така и не се бях научила да свиря, и цветните ми моливи – останах да гледам през прозореца как чичковците товарят камиона. Никой обаче не споменаваше за къде сме тръгнали. Единствено говореха, че заминаваме.
– Виждаш ли го онзи с фотоапарата? – посочи ми баба някакъв мъж. – Заради такива като него се налага да се махнем. Вече няма да ни оставят на мира.

Кои?
Папараците, обясни ми баба.

– Гдето и на Джаки Кенеди така съсипаха живота, че я принудиха да вземе оня дъртак с яхтата.
Нищо не разбирах от онова, което ми говореше. Но още същия уикенд разопаковахме кашоните в новия ни дом – едностаен апартамент в град Покипси, в щата Ню Йорк, където живееше и бабиният брат Мак. Той настояваше да си я нарича по старому Естър, но с моето Айрин свикна лесно, защото дотогава ме беше виждал само два пъти.

Първата вечер ни поръча тейкауей от китайски ресторант. Подадох му падналото ми се късметче и той прочете:

– „Чашатаеполезнатогава, когатоепразна.“

На масата имаше и книжно чадърче. Щрак – отворено, щрак – затворено.

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Николета Николова, 885 425 562)