„Лоно“, Радослав Чичев, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
В тази книга птиците гнездят в човека, а той възпява детството и другите вътрешни времена, скрити в лоното. И точно като навлизане в пазва са стихотворенията – спомен за мляко и ярки загуби, осветено начало и споделена самота: мъж, жена, дете. Поезия с авторско поведение, характерна и за предишните стихосбирки на Радослав Чичев, който от документалистиката на делничното съумява да метафоризира. Всъщност точно тази литературна интуиция в писането при Чичев, е видима и извън метафорите – буквално всеки стих може едновременно да излиза от стихотворението, задавайки нов емоционален контекст. (Това умение особено личи в кратките стихотворения като „Благодаря“, „Лоно“, „Гнездо“ и др.)
Философският заряд, който носи новата стихосбирка на Радослав Чичев, привлича с неравностите си. Нестройният характер на поетичното съзнание се люшка между авторефлексивното заличаване (изгубен съм, детството е изгубено) и ярка процесуалност (нищо не е изгубено, никой не е заличен, докато ги живееш), и именно в тази неравномерност е силата на поезията – в поместените хора, които обитават човека.
татко
кажи на твоя татко който е на небето
че няма нищо страшно на зъболекар да иде
ето виж аз бях и зъб ми извадиха
и феята дойде и под възглавницата ми
странна книга за Земята остави
която не разбирам
кажи му да иде
че този кариес в небето не е на добре
после му кажи за феята и книгата
той поне разбира тези неща
и ще може другия път
когато към небето погледна
да ми обясни
Земята
(„Приказка“, стр. 42)
Поместените хора на Чичев са като онези скрити разкази в едно стихотворение, които обикновено придават нагнетен сюжет и изпитват романов глад. Тук тези хора идват предимно от семейно-родови отношения или са анонимни, но имат семейно-родови отношения с тъгата. Конкретизирането им чрез назоваването („Рони пита Ането“, обръщенията „татко“) и чрез имплицитният Радослав прави стихотворенията още по-лични: лоното е най-личната земя.
Специално внимание заслужава времето в „Лоно“. То е метеорологично – сезони, месеци и дати. Датите оформят особен календар, който съдържа само половин година, започваща на 1 януари (баща и дъщеря осветени от началото тръгнали за мляко) и завършваща на 1 юни (какво му става на тоя, / та се хили като луд). Чичевият човек сякаш живее между началото и началото на началото – цялото послание на стихосбирката е, че всичко на този свят си има своето детство, дори и смъртта. Още с мотото на книгата – цитатът от Иван Радоев, читателят е подготвен, че акцентите са два: „бяхме“ и „долината на детството“. Оттук нататък всеки текст е като стая с гледка към тази долина и към миналите форми на глагола „съм“, а всеки поетичен образ е с атрибутивен характер към гледката. Особено ми хареса „мелницата на сърцето“ от откриващото стихотворение „Дом“. Мелницата, която троши на по-малки части и смила. Умаляването и смаляването като шанс да не напускаме детските си форми и оригиналния си човешки замисъл. Все едно каква е мелницата на сърцето – дали вятърна, дали водна, дали блендер или друго, детството е най-възобновяващият източник на обичта.
