В центъра на Вечния град, в Museo del Corso, привлече вниманието ми необичайната изложба „Пикасо, чужденецът“ (27 февруари–29 юни). За последните четири години тя пътува от Париж до Ню Йорк, от Мантуа до Милано.
Пабло Пикасо (род. 1881 г., Малага, Испания) се установява в Париж през 1904 г. Въпреки че Франция го приема и славата му надхвърля националните граници, художникът никога не получава френско гражданство. Чрез над сто произведения от европейски музеи и частни колекции – картини, скулптури, рисунки, керамика, снимки, документи, изложбата илюстрира как Пикасо изгражда собствената си идентичност, докато живее в трудните условия на имигрант. В продължение на 45 години той има много проблеми с френските институции.
Защо 700 от най-добрите му кубистични картини са били конфискувани през 1914 г. и после продадени на търг? Защо през 1940 г., когато вече е обичан и уважаван в целия свят, молбата му за гражданство във Франция е отхвърлена? Тези въпроси, както и много други, останали без отговор, за първи път се разглеждат в тази изложба.
Тя проследява хронологично как художникът се утвърждава във Франция. Когато пристига за първи път в Париж за Световното изложение през 1900 г., където е показана една от творбите му, Пикасо е само на 19 години. Връща се две години по-късно за изложба в галерията „Амброаз Волар“.
Художествен критик възхвалява „младия испански художник, неистов любител на съвременния живот“. Но на следващия ден излиза първият полицейски доклад за Пикасо, използващ предимно клюките на една портиерка.
В Монмартър кръгът от поети посреща младия Пикасо с отворени обятия. На 1 март 1905 г. в галерия „Шарпантие“ той се натъква на поета Гийом Аполинер, чийто малък бележник, изложен тук, съдържа свидетелства за първите срещи с художника. През 1905 г. Пикасо се посвещава на една-единствена тема: цирковите артисти, които също като него живеят в Монмартър. В шедьовъра „Семейство акробати“ (1905) Арлекино – в големи размери вляво отзад, е Пикасо, редом до силния, затлъстял клоун Аполинер с трико и шапка с дрънкалка.
През лятото на 1906 г. Пикасо прекарва няколко месеца в Госол, с което полага началото на героичните години на кубизма (1907–1914). Развитието на неговите различни фази на кубизъм са видни в творби като „Майка и син“ (1907), „Нар, стъкло и лула“ (1911), „Мъж с лула“ (1914). След завръщането си оттам той се посвещава на един от най-големите си шедьоври – „Госпожиците от Авиньон“ (1906–1907). Заедно с Жорж Брак Пикасо става лидер на авангарда.
© Museo di Palazzo Cipolla
По време на Първата световна война, въпреки че е гражданин на неутрална страна, Пикасо става жертва на нарастваща германофобия. През декември 1914 г. френската държава конфискува 3000 произведения на изкуството от галерията „Канвайлер“ и ги продава на търг. Така 700 творби на Пикасо изчезват от обращение за десет години. Статутът му на лидер на художествения авангард го прави уязвим и на него се гледа като на „предател“, отговорен заедно с „кубизма“ за естетическия и моралния упадък на Франция.
Пикасо преживява тежко конфискацията на кубистичните си творби. Срещата му с поета Жан Кокто, който му предлага да работи в театъра, му помага да излезе от този болезнен период. Между 1917 и 1919 г. Пикасо е сценограф в балета на Сергей Дягилев. Впоследствие творчеството му не познава граници – театрални декори, скулптури, рисунки, гравюри, поезия, политическата карикатура. През 1917 г. заминава за Рим заедно с Кокто, за да подготвят декорите и костюмите за балета „Парад“, за който Ерик Сати композира музиката, а Кокто прави сценографията. В разгара на войната, премиерата в театър „Шато“ се превръща в скандал.
През юни 1930 г. Пикасо купува замък от XVIII век в Нормандия, чиито пространства му позволяват да разшири дейността си с мащабни скулптури и гравюри. През 30-те години на ХХ век поради икономическата криза Франция е обхваната от вълна на жестока ксенофобия. На 3 юли 1931 г. полицейският комисар, който издава на Пикасо лична карта за чужденец, поставя върху нея с големи черни букви надписа „Испанец“. През 1938 г. са добавени пръстови отпечатъци. Как реагира Пикасо на това? През годините на сюрреализма художникът рисува и преработва митологичния Минотавър – крехка, но мощна фигура, негов алтер его.
След 1935 г., както по лични, така и по политически причини, Пикасо преживява най-трудните години от съществуването си, като се мести от една къща в друга. През този период на дълбока криза той често изобразява женски фигури в затворени или открити пространства, рисува в различни стилове.
© Museo di Palazzo Cipolla
През януари 1937 г. испанските републиканци му поръчват да нарисува мащабна картина за павилиона на Испания на Международното изложение в Париж. Само за 35 дни той разработва и подготвя огромното трагическо произведение „Герника“.
„В момента Пикасо е идолът на колекционерите на модерно изкуство“, пише New York Times (9 ноември 1930 г.). Още от 1911 г. най-големите американски колекционери започват да се борят за неговите творби. В същото време във френските музеи, подчинени на „добрия вкус“, диктуван от Академията за изящни изкуства, има само две картини на Пикасо.
Той е недолюбван от франкистка Испания и хитлеристка Германия и страхувайки се за сигурността си в страната, която предстои да бъде окупирана от Вермахта, решава да подаде молба за гражданство във Франция, която е отхвърлена през 1940 г. По време на Втората световна война Пикасо преживява трудни години. В този период фигури като „Момче с омар“ (1941) и „Седнала жена с шапка“ (1939) са сурови и угнетяващи, белязани от мрачните години на нацистката окупация.
След войната художникът започва да гради свой собствен мит. През 1944 г. се присъединява към Френската комунистическа партия. През 1955, на 75-годишна възраст, решава да заживее в Прованс и да напусне столицата завинаги. Когато му съобщават, че Дьо Гол иска да му даде френско гражданство и Ордена на Почетния легион, Пикасо отказва. Когато благодарение на Андре Малро, министър на културата, в Париж е организирана впечатляващата изложба „Почит към Пикасо“ (1966), той не отива да я види. Продължава да рисува творби със силна еротика за последните две изложби в Двореца на папите в Авиньон (едната през 1970, а другата – посмъртно през 1973 г.).
Най-важният жест на Малро е Законът за даренията (1968), който позволява данъкът върху наследството да се плаща чрез произведения на изкуството. С този закон и с откриването на Националния музей на Пикасо в сърцето на Париж (1985) френската държава най-сетне интегрира творчеството на гения в своята история, заличавайки десетилетията, в които най-великият художник на XX век е бил заклеймяван като чужденец. При смъртта си през 1973 г. Пабло Пикасо е най-известният чужденец във Франция.
