Пътуванията през възможното и невъзможното. 120 години по-късно
Всяко пътуване е прекосяване на линия, ограничаваща нашето съществуване. То е излаз към хоризонта на мечтите ни, но и отказ от уюта на онази привична сигурност, на която скришом толкова държим. „Да заминеш, да заминеш, да заминеш… да прекосиш хоризонта, да минеш в нов живот“ – така Хърман Мелвил определя „детериториализацията“ в своите романи, чието действие е разтворено в бездната на океана.
Пътуването е път към целта, но и един вид бягство, като бягството в случая не е задължително напускане на света (чрез мистиката или изкуството), както подчертава философът Жил Дельоз. Пътуването е преоткриване или изследване, което прави света по-достъпен за нас и подвластен на въображението ни.
Може би последното е най-валидно за „романните пътешествия“ на Жул Верн (1828–1905), с които са израснали десетки поколения, а най-младите ги преоткриват чрез сериалите, анимацията или комиксите. Във всички случаи става дума за автор, който знае да очарова, дори 120 години след смъртта си, защото обича и умее да разказва истории: „Пет седмици с балон“ (1863), „Пътешествие до центъра на Земята“ (1864), „20 000 левги под водата“ („Капитан Немо“, 1870), „Осемдесет дни около света“ (1873), „От Земята до Луната. Около Луната“ (1865–1970), „Тайнственият остров“ (1865).
Пътешествия във времето, но и в пространството. Издигания във въздуха и спускане в земните бездни. Обиколки около света и откриване на тайнствени земи, което позволява да се заличават последните бели петна на картата, но и пътуване в конфликтни точки, сблъсък с несправедливостите и с несвободата, включително в Източна и Централна Европа – в България, Унгария, Гърция („Дунавският лодкар“ (посмъртно, 1908), „Матиаш Шандор“ (1885), „Архипелагът в пламъци“ 1888).
Жул Верн е автор на над шестдесетина невероятни пътувания, както и на романтични истории („Замъкът в Карпатите“, 1892). В някакъв смисъл той изковава поредица от модерни митове – за всемогъществото на науката и непреклонността на човешката воля, която е в състояние да променя всичко, да решава вечни конфликти и преначертава света по свое усмотрение („Робюр Покорителя. Петстотинте милиона на Бегюм“, 1879). Той сглобява и разглобява познатия нему свят, за да го видят читателите в нова светлина.
Но кой всъщност е Жул Верн? Писателят, променил представите за света през XIX в., който продължава да бъде четен и преиздаван, въпреки че науката днес е напреднала неимоверно?
Може би той нямаше да е точно този писател, ако не беше роден в Нант, град на брега на морето. От дете малкият Жул гледа големите кораби, които тогава са били с платна, и мечтае да пътува, да пътешества в откритото море на въображението си („Петнайсетгодишният капитан“).
„Животът му е бил посветен на неговото творчество“, твърди правнукът му Жан Верн. Предшественик на научната фантастика за едни и визионер за други, Жул Верн безспорно е бил човек с ненаситно любопитство.
Семейството го вижда като адвокат, докато брат му Пол става морски офицер. Самият Жул още от ранните си години е обаче отдаден на литературата – пише стихове и мечтае да се посвети на театъра. В средата на XIX в. театърът е „масовата медия“. В театрите в Париж се играят на вечер до три представления, като има зрители, които си купуват билети и за трите спектакъла. Актьорите и драматурзите са „звезди“, всички повтарят реплики, чути на сцената, все едно че са афоризми.
Следването му в Париж съвпада с революцията от 1848 г. и „пролетта на народите“. Тогава и политиката е спектакъл. Той се прекланя пред Виктор Юго, възхищава се на Дюма-баща и се сприятелява с Дюма-син. Последният отваря вратите на своя „Исторически театър“ за пиесите му, някои от които се ползват с известен успех.
Така че младият Жул Верн започва да гледа на себе си като на драматург. Съобщава на фамилията в Нант за решението си да се посвети на писането и баща му, известен адвокат, приема избора му. По онова време хората на перото започват да се ползват с определен социален престиж. Но трябва да си Балзак, Зола, Юго или Дюма, за да можеш да живееш от литературните си доходи. През 1856 г. писателят среща любовта на живота си – двадесет и шест годишната вдовица Онорин дю Френ дьо Виан, майка на две дъщери, родом от Амиен. Но за да има брак, той трябва да може да обезпечи бъдещето си семейство. Взема заеми, играе на борсата, има частичен успех. Наема жилище в Париж и за да се издържат, решава да започне да пише романи. Това е времето на романите с продължения – така излизат „Клетниците“ и „Парижката света Богородица“ на Юго, книгите на Зола и Дюма-баща във Франция или романите на Дикенс в Англия. Днешните телевизионни сериали са своеобразни продължения на онази работеща формула. И трябва да признаем, че първите опити на Верн в „романните саги“ имат известен успех. Помага му и опитът от театъра – в писането на диалога и умението да постигне развръзката.
Ала една среща се оказа съдбовна не само в неговия живот, но и за бъдещето на „приключенския жанр“. През 1861 г. той се обръща към известния парижки издател Пиер-Жул Етзел с предложение да издаде роман за перипетиите на двама млади парижани в Англия и Шотландия. Етзел, който не е само издател, но и писател и високообразован човек, внимателно прочита ръкописа, но го отхвърля. Намира, че историята не е достатъчно добре развита и романът вижда бял свят чак през… 1989 г. Междувременно Жул Верн му подхвърля идеята си за романно „пътешествие по въздуха“. По онова време пътуванията с балон са „вик на модата“ и фотографът Надар току що е направил серия от въздушни снимки на Париж, които се ползват с огромен успех.
Издателят е ентусиазиран, първите глави силно го обнадеждават и така през 1862 г. започва тяхното съдбоносно сътрудничество.
Без Етзел просто нямаше да има Жул Верн. Предложената от писателя формула прераства в издателски проект, който ще скрепи с печат съюза между двамата мъже. Благодарение на това сътрудничество днес имаме тези 62 „невероятни пътешествия“, както е и озаглавена поредицата. Издателят толкова много държи на романитe на Верн, че съвременниците са имали усещането сякаш двамата заедно ги измислят. Не е точно така, защото Верн работи сам. И за разлика от Дюма-баща никога не прибягва до „литературни подизпълнители“, които да развият литературния сюжет, докато първомайсторът не направи окончателната редакция.
От съхранените ръкописи обаче се вижда, че Етцел съкращава цели страници, предлага редакции, следи работата от край до край. Негова е и идеята за богато орнаментирани корици със златни заглавия на ярко червен фон, които и до днес са запазена марка за творбите на Жул Верн. Той решава изданията да бъдат богато илюстрирани с литографии – печатът във втората половина на XIX в. прави този проект възможен. Така пътешествията „проглеждат“. Днес романите на Жул Верн са немислими без тези литографии и за поколения те запечатват образите на капитан Немо, стъпил на „Наутилус“ с поглед вперен в сушата, или на децата на капитан Грант, които разтревожено търсят баща си. Вероятно това са най-илюстрираните романи на XIX в.
Междувременно Жул Верн също започва да „пътешества“ – посещава Обединеното кралство, прави няколко круиза по море и дори стига до Ню Йорк, но постепенно се откъсва от парижкия живот. Твърде светско и твърде шумно е всичко там. Благодарение на съпругата си Онорин решава да придобие дом в Амиен, където да може да се уедини и да твори на спокойствие. Купува къщата на местен богат нотариус, известна като „Дома с кулата“, и така започва неговият „амиенски период“ – цели 34 години (от 1871 г. чак до смъртта му през 1905 г.). Тук създава 37 романа, научнопопулярни книги и най-различни четива.
Става в пет часа сутринта и пише до 11 ч., разказва правнукът му Жан Верн. Тогава няма интернет, тъй че проучванията са колосални – по цели следобеди в богатата градска библиотека, разполагаща с огромен отдел за научни и исторически издания. Трябва да е наясно с всички научни открития, води си бележки, прави фишове. Пише на ръка. Това заема целият му ден. Няма място за нищо друго.
Преди години специално отидох в Амиен, за да се потопя в „света на Жул Верн“. Разстоянието от Париж не е голямо – 140 километра, час и половина с влак от Северната парижка гара. Днес „Домът с кулата“ е музей на писателя, посещаван от над един милион души годишно. Къщата е просторна, но най-смайващ за мен беше работният кабинет на писателя на втория етаж – една съвсем малка стаичка. Жул Верн е имал голям салон за лична библиотека, където е четял и си е водил бележки. Но е избрал да пише тъкмо в най-малката стая в дома, с мъка побираща две бюра, един стол, малко легло с железни табли за отдих и съвсем малък прозорец. Вероятно заради концентрацията.
Този миниатюрен прозорец ме порази най-много. Може би „невероятните пътешествия“ са изисквали обстановка като в подводницата „Наутилус“ на капитан Немо? За да могат стотици милиони читатели на свой ред да „пътуват“ заедно с Жул Верн. По множество най-различни начини.
Защото Жул Верн „отваря хоризонти и говори на цялото човечество“ (Аньес Марсето-Пол). Понякога може да говори и на езика на предразсъдъците от своето време, но пак го прави с респект към хората от различните светове. В него има някакво неизчерпаемо любопитство към другите. Бил е много любознателен човек. Интересувало го е какво казват и мислят хората в другия край на планетата, какво ядат, какви са домовете им.
Във втората половина на XIX в. „белите места“ по световните географски карти вече са само спомен, което дава възможност на Жул Верн да даде „пълен напред“. И второто нещо е ускорението. Железопътните линии и параходите са направили планетата „глобална“, сиреч достъпна. От което авторът на „невероятните приключения“ не пропуска да се възползва. Отивайки, разбира се, крачка „напред“ – към центъра на земята, но и към Луната:
Ще отидем на Луната. Ще посетим планетите, ще отидем на звездите, както отиваме днес от Ливърпул до Ню Йорк, лесно, бързо, сигурно. И атмосферният океан ще бъде прекрасен, както този на Луната.
Първите астронавти са носели със себе си книгите му.
Той е не само визионер, но и антрополог, както бихме казали днес. Вълнува го човешкото общество, но го вълнува и екосистемата. Съзира огромния риск от изчерпването на природните богатства („20 000 левги под водата“). Неслучайно капитан Немо заклеймява хората. Оттук и неговият девиз Mobilis in mobili (Подвижен в подвижното), израз на скъсването му с обществото: „Земята няма нужда от нови континенти, а от нови хора!“.
Книгите на Жул Верн са невероятно четени и читателите завинаги запомнят героите му, тези архетипни образи. Той умее да създава герои и ситуации, които говорят на всички. Всички помнят капитан Немо и първата подводница в глъбините на океана. Или Филеас Фог и тези невероятни „осемдесет дни около света“, които не престават да се преиздават и екранизират.
А помним ли ние „Дунавският лодкар“ Стефан Ладков? Този роман на Жул Верн е писан през последните му години, след като издателят му Етцел се е споминал. Тогава писателят е споходен от лични нещастия. Неговият племенник Габриел, който не е с всичкия си, идва в Амиен и прострелва с револвер прочутия си чичо. Единият от куршумите завинаги остава в крака на писателя и той става трудноподвижен. Край на пътешествията в личен план! Книгата вижда бял свят през 1908 г. (три години след кончината на Жул Верн и година след българската независимост) и забележете, има немалък успех.
Нейният замисъл е да привлече вниманието на читателите към въпроса къде са изворите на река Дунав (по онова време този въпрос не е бил окончателно изяснен). Всичко започва с едно риболовно състезание в Зигмаринген през 1876 г., на което се събират риболовци от цялата „Дунавска лига“ – „от Баденското херцогство, от Вюртемберг, от Унгария, от Румъния и дори от поробена България“. Дават по 100 флорина на този, който налови най-много риба и още толкова на онзи, който хване най-голямата риба. За обща почуда това се оказва един никому неизвестен рибар – унгарецът Илия Бруш. Междувременно по течението на Дунав се вихри международно разбойничество. Властите се обръщат за помощ към прочутия унгарски детектив Карл Драгош, който да помогне да се заловят престъпниците. Той пък, на свой ред, е заинтригуван от тайнствения Илия Бруш. Така постепенно действието на романа стига до Русчук в предходната 1875 г., където българите се готвят за бунт:
По села и градове в поробена България никнеха като гъби тайни революционни комитети. Те свикваха тайни събрания, на които се стичаха пламенни младежи от цялата страна. На тези събрания някои се утвърдиха бързо като водачи, едни със силата на своето красноречие, други със своя ум, а трети със смелостта и пламенното си патриотично чувство. В Русчук, голям български град, разположен на Дунава, точно срещу румънския град Гюргево, за такъв бе избран единодушно лодкарят Стефан Ладков. Висок, тридесетгодишен мъж, рус като северен славянин, надарен с херкулесовска сила и гъвкавост, Стефан Ладков притежаваше всички ония физически качества, необходими за един водач. Той имаше и необходимите морални качества: твърдост, благоразумие и страстна любов към своето отечество. Роден в Русчук, където изпълняваше професията си на дунавски кормчия, Стефан Ладков напускаше града само когато трябваше да води кораби и шлепове – било нагоре срещу течението към Виена, или надолу към Черно море, тъй като той беше отличен познавач на голямата река.
Като всеки водач и герой Ладков има своето „алтер его“ – мрачният завистник Иван Стригов, също известен рибар, когото мнозина смятат за турски шпионин. Ладков и Стригов са непримирими врагове и са влюбени в едно и също момиче – красивата Неша Григорова, която не крие чувствата си към Ладков. Когато избухва въстанието през 1876 г. Стригов се покрива някъде, а Ладков е организатор на бунта. След провала на въстанието той е принуден да бяга. И оттук тръгва завръзката в романа, свързана с разбойничеството по Дунава, преди да стане ясно, че Ладков и Стригов за пореден път ще се изправят един срещу друг, още повече че от това ще зависи и съдбата на красивата Неша.
Сюжет, достоен за международна екранизация. Още повече че творчеството на Жул Верн продължава да е известно дори на тези, които не са го чели, чрез екранизациите, сериалите, комиксите и анимацията.
Жул Верн винаги се е ползвал с огромен успех, макар и да е подценяван приживе. Смятат го за юношески автор и той никога не влиза във Френската академия. На няколко пъти се кандидатира, но го отхвърлят. Написаното от него изглеждало твърде „лесно“, не било достатъчно уплътнено психологически. Така ли е наистина?
Ако беше влязъл във Френската академия, смята внукът му Жан Верн, творчеството му щеше да изгуби виталността си. И книгите му щяха да бъдат „преписани“ на висок стил. А те се четат тъкмо такива, каквито са. Без стилизации и високо писане.
Жул Верн е своеобразен гений в „географията на човешките отношения“. Това е неговата сфера, там той открива литературната си формула и няма как да не признаем, че постига уникален резултат. Защото героите му са „движение“.
