С поетесата Албена Тодорова разговаря Антония Апостолова

Албена Тодорова живее и работи в София. Стихосбирките ѝ „стихотворения“ и „Единайсетте сестри на юли“ получават поощрителна награда „Иван Николов“ през 2014 и през 2021 година. Списва вайбър канал със стихотворения „Поезия на крак“. През 2025 г. излиза петата ѝ книга „Да ти бъда тяло“ („Жанет 45“) под редакцията на Надежда Радулова. 

В най-новата си стихосбирка „Да ти бъда тяло“ пишете, че поезията е къща. Това не предполага ли уют? Не е ли той противопоказен за нея, за същността ѝ на вид неспокойство?

Като деца играехме пред блока на гоненица. Когато гонещият ни настигаше, събирахме ръце над главата си и викахме „Къща!“. Това предполагаше, че не можем да бъдем заловени, че сме в играта, но едновременно с това правилата ѝ не важат за нас. Обичайно имахме право на един брой къща в рамките на една игра. Все по-често именно такава къща си представям, когато говоря за поезията. Временно убежище, част от игра, позната само на малцина. За мен това е остров смисъл и радост в океана неспокойство. Усещам света неспокоен и разбълникан за хиляда години поезия напред. Неспокойството на поезията ме кара да се чувствам у дома, докато световните вълнения ме плашат.

Между другото, така се появи и „Поезия на крак“, вайбър каналът за поезия сутрин. Като такъв пристан – на първо място за мен самата, – където да се появява по едно стихотворение от време на време, сякаш за да каже: „Виж, не всичко е такова, каквото го виждаш“.

Последното, изглежда, важи и за самите нас. Онзи образ още във второто стихотворение: как излизаш сутрин един, а се връщаш съвсем друг. За кое тогава изобщо можем да мислим като за „аз“? В тази връзка впрочем твърдите, че всеки има своя начин да каже „имаше ме“. Вашият?

Нямам добра дефиниция за аз-а. От всяка такава се изплъзва една съществена част, която усещам себе си. Много по-лесно ще ми бъде да натрупам няколко метафори и да си измия ръцете. Усещането ми за аз-а е, че е това, което остава накрая. Накрая на кое? И аз не знам. Накрая на книгата; след развода; в края на войната; след като са го съкратили от работа… Укрепнал и едновременно с това разклатен в битката с нещата, които не са го убили; загубил къде крак, къде способността си да мисли критично, къде – близките си. Затворил една врата и посегнал към дръжката на следващата.

Надявам се моите текстове да бъдат опора на хората, които ги четат. Ако те останат, стига да са нужни, след като ме няма, значи това е бил моят начин. За този начин можем да говорим единствено пост фактум, мисля.

Поезията в тази книга е градска. Дотолкова, доколкото градът присъства навсякъде и като фон, и като герой – и то такъв, който има и е тяло. Плътски, сензорен, с миризмите и шумовете си… Какво бихте искали да бъде открито и съхранено от него при археологическата му „аутопсия“ някога?

Знаете ли, не са физически предмети. Бих искала да съхраня усещането за град, това, което гъделичка душата през спомените. Бих искала да съхраня микросезоните в града: последния ден на септември, когато още не е прекалено студено за къс ръкав. Първите петрички ягоди на Женския пазар. Цветният пазар в края на деня. Гласовете на хората, думите им, стъпките. Птичите песни. Кучешкият лай. Есенните листа. Светлината. Гъргоренето на влаковете и тънкото им свистене. Все невъзможни за съхраняване неща. Градска антиархеология.

Самата вие сте водили литературни маршрути в София – разкажете ни за тях…

Фондация „Прочети София“ ме покани няколко пъти да бъда една от водещите на тези литературни маршрути, които се провеждат за поредна година в София и в други градове. Обикновено те са посветени на обща за сезона тема, а водещите са писатели, преводачи, историци, редактори.

Моите обиколки винаги са посветени на стихотворения – опитвам се да разкажа историята на автора, на когото е посветена обиколката, или да представя темата чрез тях. Обичам да чета стихотворения на глас.

Любимата ми обиколка беше посветена на Атанас Далчев по повод 120-годишнината от неговото рождение. Дойдоха много хора, а накрая стигнахме под един далчевски балкон, някъде в уличките зад Лъвов мост. След като прочетох „Родина“, очите ми се насълзиха, беше много емоционален момент. Приключихме обиколката и тук слезе една от обитателките на околните сгради да ни се кара как не сме били взели разрешително да снимаме сградата. Мисля, че Далчев би оценил момента.

Хм, това ме отвежда към онзи ваш стих: „Цената на това да обичаш / е да обичаш всичко“. А той пък ми напомня за прозрението на Достоевски, че е много по-лесно да обичаш „човечеството“, отколкото един-единствен, конкретен човек…

Така преживявам стреса и фрустрацията от това да живея под едно небе с хора, чиито ценности са противоположни на моите. Мисля, че сме напът да загубим способността да разговаряме – с беззъбата жена на спирката, която обяснява как някой днес я е набил; със служителите в общината; с децата си. В този смисъл е много по-лесно да натракаме един статус във Фейсбук, отколкото да се обадим на близък човек и да го питаме „Не си се обаждал отдавна; всичко наред ли е вкъщи?“. А способността да обичаме започва от способността да разговаряме.

А може ли – както ми хрумна пък от друг пасаж в книгата – да мислим любовта като наследствена, предавана в наследство?

Мисля, че се учим да обичаме от родителите си, от средата в детството си. Става дума за много по-сложен процес от това, което на пръв поглед виждаме. Обичането е наследствено и култивирано, а любовта е подарък.

В стихосбирката обаче има поредица от стихотворения, насочена към бащата и травматичното му присъствие на територията на дома. Какъв образ чертаете в тях? И защо избирате директното обръщане към него, във второ лице, а не отстраненото разказване?

Това е един съвсем конкретен баща, този във второ лице, моят си татко, Христо Тодоров, който почина, когато бях на 14 години. Имам да му казвам толкова много неща и използвам стихотворенията като пощенски гълъби. Говори ми се с него и се надявам, че и други хора, които не са успели да кажат много или важни неща на бащите си (или на други свои близки), ще съумеят да кажат поне на себе си това, което е било от значение.

Изобщо цялото ми писане е показване на това, че невъзможното понякога е възможно, най-малкото в думите. Възможно е човек, преживял насилие, да преодолее последиците, болката, ужаса и… да бъде щастлив. Възможно е да се сдобриш с баща си и да го обикнеш – в главата си, в спомените си – дори и години по-късно. Всичко е възможно. В това е могъществото на хората. Така мисля.

И все пак в книгата фино очертавате ценностните разломи, които изпитанията на съвремието ни очертават в общението с иначе уж близки хора – по линия на политиката, войната, расизма, самото съгласие кое е добро и кое зло дори. Как е препоръчително да подхождаме в тази своеобразна бран? („Не съм добър човек. Кой днес може да бъде добър?“ – пишете).

В това осъждане „не съм“ има поза, има много „не съм добър, а ти какъв си“, има „помогни ми, макар и да не съм добър, и аз заслужавам любов“. Има всъщност безсилие, което идва от разбирането, че няма „добри“ хора и трябва да се справяме с наличното.

Темата за единението ме вълнува много. По климатичните въпроси не може да се работи без единение, нито по въпроса за ядреното разоръжаване. Или дори по отношение на това дали ще ремонтираме красивата дървена, но стара, непрактична и енергонеефективна дограма във входа и ще сложим PVC. Все повече се опитвам да стигна до общото отвъд/отсам разломите и не успявам.

Да, и когато видим еднозначно зло (човек трови, насилва, бие куче, дете, друг човек, напада, наранява, убива…), то трябва да го наречем именно зло. Ако можем, да помогнем. И да не го храним с внимание, когато го усетим как шава вътре в нас.

А какво не е близостта?

Агресия. Обиди. Насилие. Принуда. В близостта не може да има принуда. Да чуваш „обичам те“ и да бъдеш лишавана от достъп до приятели, от социален живот, от усещане за сигурност. Преди да бъде физическа, близостта е емоционална и присъствена безопасност.

Тялото, което присъства и в заглавието на книгата, е основен образ в нея. Защо страхът, че то ни изоставя постепенно (в боледуването или остаряването) сякаш винаги е по-остър от другия, за душата, която уж поставяме по-високо? В тези стихове тялото е и пречка, и бреме, но далеч повече се опитвате да реабилитирате интимната му стойност, ценността му…

Това е лесно. Защото душата не познава страха, понеже не познава смъртта. А тялото познава и двете. И тази неописуема магия на спояване между тях, която наричаме живот, ме вълнува силно. Без тяло душата щеше да е бездомна, поне както ние я познаваме. Най-малкото поради това то заслужава и любов, и уважение, и внимание, и добрина. Изпитвам недоумение и неудобство от религиозни интерпретации, които унижават тялото. Съвършено чужди са ми.

Във войните напоследък тялото е сякаш първото на фронтовата линия, то се брои, за него се съобщава. Чак миг по-късно осъзнаваме, че тази „бройка“ е онова другото, всичко останалото. Войната влезе в редица книга напоследък, особено поетични. Има като че ли някакъв творчески и човешки дълг това да бъде сторено. Вие също имате няколко силни стихотворения за Украйна. Но въпросът ми е съвсем общ: неизбежна ли е мелодраматичността? Възможно ли е да се пише за случващото се без нея?

„Мъртвият не ни е враг“ ми идва първо наум, когато говорим за война, мелодрама и поезия в едно изречение. Струва ми се възможно от писалката на Дебелянов, а не на Вазов. Мелодраматична ли е поезията на Христо Ботев? А военна ли е? Не знам.

Струва ми се, че мелодраматичността е привилегия на наблюдателя, който я използва, за да привлече внимание върху войната, върху стреса, който изпитва, или пък за да я естетизира. Вижте думите на Толкин за битката при Сома например – в спомените за нея можем да търсим корена на всички битки в Средната земя, които днес са естетизирани благодарение на Питър Джаксън, но тя е ужасяващо смазващ спомен за онова поколение. Човек, далечен от войната, но споделящ ужаса на участвалите в нея, може би има привилегията редом с тях да се отърси от всякаква мелодраматичност. Ако реши да говори за войната, разбира се.

Моят дядо беше герой от Втората световна война на Съветския съюз. Баба ми я беше преживяла в тила. Нямаше как да чуеш и една позитивна дума за войната от никого от тях. 

„Повярвахме във войната, спряхме да чакаме мира“, отбелязвате в един от текстовете. Това плашещо „свикване“ – на какво се дължи то?

На необходимостта да живеем ден след ден, на ангажиментите, които сме поели – към деца, родители, колеги, към нас самите. Социалните мрежи само засилиха илюзията за всесилие, идваща от непрестанната информираност, някога привилегия на властимащите. Това да знаем, не означава да можем да обърнем процеса – важи и за войната, и за земетресенията в Мианмар, и за глобалното затопляне, и за религиозното радикализиране в САЩ. Можем да повлияем процесите дружно, не поединично. А това, че не знаем какво да направим не ни прави безсилни. Прави ни объркани. Безсилието е въпрос на избор. Както и действието.

„Дойдоха ли последните времена?“, питате някъде, отбелязвайки, че не сме готови за края, защото не сме приключили с всичките си отговорности и грижи. Не е ли обаче тъкмо тази приключеност сама по себе си апокалипсисът? Не е ли всъщност недовършеността положителното, желаното състояние?

В този текст исках да говоря за усещането за разпад на ежедневието, който всеки възрастен човек поне веднъж в живота си вероятно изживява при смъртта на близък, при болест, загуба на статус, работа, жилище, местене в друга държава, развод. При децата разпадът се преживява другояче – не е по-леко, просто е друга тема.

Писах това, когато преживявах загубата именно като последните времена, хваната неподготвена, както и когато ме сполитат любовта или животът. И исках да си напомня, че това е нормално. В този смисъл недовършеността като едно непрестанно случване на ежедневието наистина е желаното състояние, чиято смисленост оценяваме едва когато го загубим.

Цикълът за Оливия, с който завършва книгата, е прекрасна „сюжетна“ поезия. Поема, която тъкмо в своята конкретност очертава флуидната женска самота в пандемичния град. В един от стиховете казвате: „Оливия търси знаци, / че светът се интересува от нея“. Кое би било равносилно на такива знаци за вас?

Все повече искам аз да се интересувам от света, не той от мен. Струва ми се, че Оливия би кимнала утвърдително тук.

От какво не стават стихотворения?

От болката на ближния. От депресията. От душевните заболявания. Нищо забавно и лайфстайл привлекателно няма в тях, и хората, които творят, работят, живеят въпреки, а не поради диагнозите си, са невероятни герои.

Аз не пиша за най-близките си. Пенсионираният император, майката на летището, Оливия – това не са реални хора, нито имат прототипи. Това са измислени сюжети и герои. Често чувам въпроса как е възможно да пиша за толкова лични неща, но това са мои неща, не на близките ми. Например пиша много за баща си, но почти никога не пиша за майка си, нито за тримата си братя, нито за мъжа ми, за децата в живота ми. Има територии неприкосновени, и това е добре.

На премиерата на книгата направи впечатление един въпрос, който е бил анкетно задаван на много премиери от група студенти: как искате да умрете. Тогава казахте: искам да умра както съм живяла. Как искате да живеете?

Мисля, че въпросът, който прави цялата ситуация още по-кафкианска, беше дело на група гимназисти. Искам да обичам. Искам да умея да обичам. Това означава всичко в живота ми да бъде наред – здрава съм, мога да се грижа за себе си, няма катаклизми, печеля достатъчно, за да се грижа за себе си и за близките си, имам сили да гледам навън, да се свързвам със света. Искам в живота ми да има много красота. Обичам красиви неща, красиви гледки, красиви текстове. Красиви хора. Май си пожелах живот и здраве – вечната класика. И ако може, красота.