ИВАН СТАМБОЛОВ: Не ти ли се струва, че в България живеят две литератури – «правилна» и «непокорна»? Не ти ли се струва, че писателите в двете литератури вече сякаш са различни биологични видове?
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Да, но то всъщност винаги е било така. Нещата циклично се повтарят. Официалната ни «литература» днес е като след 9-ти септември. Не многоброен, но шумен колектив от пишещи, които «творят» по тематичния план на политкоректните опорки, напомнят ми на боксьор, боксиращ се със сянката си. Громят пламенно врага, изтънко плетат дантелите на глобалното идеологическо строителство. И всичкото това – под зорката охрана на безчет литературни критици, блогъри, издания, медии и прочие.
А литературата си живее своя живот. Талантлив. Суров. Без милост. По законите на свободната воля. Без грантове, без служби и чиновничества. Изобщо не ѝ пука за тоя измислен шумен парад на суетата. Всъщност втората част на въпросът ти е май е много по-важен. Наистина, като писател и човек с изключителната способност да развиваш нещата в цялата им логична връзка, си прав – май наистина нещата ще се сведат до това, че става въпрос за два несъвместими биологични вида. Ето, виж, Ботев, Яворов, Гео Милев, Вапцаров, по някакъв начин Алеко, разбира се има и още много други, както и всичките ни светли глави от Възраждането, всички те си отиват луди и млади, вероятно някакъв хормон на смелостта и саможертвата води тая категория хора, докато при въпросните литературни конформисти и схемаджии всеки риск, следователно и импулс за правда, е умъртвен? А и още нещо, сякаш самия ДНК на таланта е комбинация на Божията промисъл и смелостта? А дали, както каза, просто наистина не е въпрос на различна химия?
Индивид срещу Личност: Сплавта на мейнстрийм «творците»
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: А не забелязваш ли колко сплотени са, какъв стаден инстинкт за колектив имат «правилните» съчиняващи, за които спомена в началото?
ИВАН СТАМБОЛОВ: Забелязвам и знам отговора. Трябва винаги да правим разликата между «индивид» и «личност». Без да го налагаме като твърда дефиниция, човекът може да осъзнава самотата си и по двата начина. И тогава имаме «самота» и «усамотение», които никак не са едно и също. В западното, католико-протестантското мислене, човекът е по-скоро индивид (индивидуалност). В източното, ортодоксалното мислене, човекът е личност. Разликата е съществена.
Индивидът е част от цялото.
Личността е самото цяло в неговата пълнота.
Протестантът е част от «църквата», към която е избрал да принадлежи, докато православният е цялата Църква по силата на съборността. Той съдържа цялата Църква, както парченцето от холограмата съдържа целия образ на холограмата а не случаен фрагмент от него.
Иначе казано: индивидът е самотен, а личността е усамотена. Това донякъде (само донякъде!) прилича на отношението между ипостас (ὑποˊστα˘σις или substahtia в буквален превод на латински) и персона (προˊσωπον, persona), което на старогръцки е маска, маската на актьора в античния театър. Всеки човек, който е придобил Божията благодат, е личност, а изгуби ли я – става самотен индивид, алиениран от общността си, централен обект на изображението в безрадостния екзистенциализъм. Екзистенциализмът много точно улавя отчаянието на самотата, безнадеждността и безблагодатността.
Така сплотените «творци» на мейнстрийма са просто едни тъжни и безблагодатни кръжочници, жадни за аплодисменти и признание, което ще дойде от себеподобните им (с надежда да им се върне, когато му дойде времето) и от шумната, но иначе напълно неориентирана публика, така добре изобразена в «Новите дрехи на царя».
Не може да има истинско творчество без вдъхновение. А вдъхновението, както сочи думата, е намесата на Светия Дух. Духът е съавтор на всяка истинска творба. Истинските писатели са ловки писачи, на които Св. Дух диктува. Помня забележителен момент от един филм за Бетовен. Там композиторът каза на един свой роднина-свещеник: «Чувал си как някои хора казват, че Бог им нашепва. Не мен не ми нашепва. На мен ми крещи». Така че да се молим от време на време да долавяме поне тих шепо
Писателят срещу Историка: Истината за света
ИВАН СТАМБОЛОВ: И в тази връзка на какъв език ти шепне Бог? Защото езикът (словото) на литературата не е езикът на медиите и на ежедневното общуване. Трябва ли светът и човекът в него да бъдат описвани едновременно и от историята, и от литературата, или само единият начин стига? Как би преразказал на езика на литературата днешната водеща новина във вестниците и телевизиите?
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Разбира се, че Писателят е по-важен от Историка.
Писателят на практика вакуумира и пренася на носителя на словото света, в който живее. Джойс в «Одисей» е запазил на 3D флашка Дъблин (плюс всичките му сетивни екстри!) такъв какъвто вече никога не може да бъде, същото е сторил и Достоевски с белите нощи на Петербург, Толстой – със шахматната дъска на Бородино, върха която е разиграна Великата битка за спасението на Русия, същото е сторил и Набоков, пренасяйки в «Лолита» оня завинаги загубен рай на Щатите в първите години след Втората световна война, без «Илиада» щяхме ли да знаем нещо за Хектор и Ахил, щяха ли да дишат пред нас като събеседници на маса героите на Петроний от «Сатирикон»? Голямата литература е хард-диска на човешката история. Но с пълната й триизмерност и с живото ни човешко присъствие в нея. В годините от 2020 до днес аз написах трилогията от романи: «2020», «Хабитат» и «Илюзионистът». Те са живи съвременници на организираното зло, което ерозира и убива хуманния свят днес. Днешните новини са само малка част от пъзела на антихриста, затова сами по себе си не могат да представляват литературен повод. В основата са глобализацията, дехуманизацията и цифровия фашизъм, към който едни безумци тласкат овчето човешко стадо днес. А светът днес е пълен с нетърпеливи роби, които тичат към цифровия концлагер със щастливи усмивки и с кредитни карти в ръка.
Впрочем ти правиш точно това в «Златоустъ», тоя забележителен роман-епос. Водиш действието в две линии, които ги разделят хиляди години, за да ни внушиш една литературна реалност, която ни телепортира непрекъснато напред-назад във времето, в един континуитет, който е постижим само от голямото слово. И като си помисля как малката ни обслужваща лит. критика заобиколи този огромен словесен текст и неговите послания. Какво да кажа, наистина литературната среда у нас е много, много болна, и много посредствена най-вече. Българският читател не заслужава това. Нито истинският български писател.
Първо, той създава художествено, а не записва хронологично света.
И второ: той е незащитеният свидетел на своето време и казва истината за него триизмерно, през сетивата и през ума си.
Словото и времето: От времето към вечността
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Но продължавам да си мисля за тоя феномен на истинското слово да съществува извън линейната времева мярка. Как, според теб, се постига това?
ИВАН СТАМБОЛОВ: Аз пък очаквах да ми кажеш, че историята е вид художествена литература с претенции за наукоподобност :) Шегувам се. Но все пак има хора, които не я приемат съвсем за наука, доколкото е невъзможно да бъде обективна, с изключение може би донякъде на археологията и архивистиката, но и те са подозрителни.
Словото без съмнение съществува извън линейното време. Линейното време е в пряка връзка със злото и също като него не е природа, а временно явление. С допускането на злото в творението се появява и линейното време, което тече от причина към следствие, от причина към следствие; понякога се завихря в неописуеми кръгове, а друг път се изпъва като стрела отвъд хоризонта. Но причинно-следственото време не е времето на творението. Времето на творението е вечността, за която някой остроумно беше казал, че «вечността е време в покой, докато времето е вечност в движение». Всъщност беше го казал (с извинение) Маркс, който вероятно го е чул от Енгелс, а той пък сигурно го е научил от Хегел. Но не е въпросът в това кой го е казал, защото то дори не е вярно, просто звучи гиздаво по парадоксален начин. Имаме вечност и време. Познаваме второто, първото още не го познаваме. Те нямат общо помежду си и не се трансформират едното в другото. Словото, езикът като материал за правене на изкуство, е опит да се надникне от времето във вечността. Чрез словото ние гадаем за вечността, предполагайки я в символи. Както Църквата е в този свят, но не е от него, така и словото, за което говориш, е в този свят, макар че не е от него.
Персонализираното зло и спасението чрез Словото
ИВАН СТАМБОЛОВ: Казваш «организираното зло». Англиканският богослов Клайв Стейпълс Луис (1898 – 1963), най-известен с «Хрониките на Нарния», формулира знаменитата фраза, че «доброто не е нещо, а Някой». Всъщност това е фундаментален принцип на Православието, но пък мнозина съвременни наблюдатели свидетелстват, че англиканизмът все повече се отдалечава от католицизма и се приближава към Православието. Та въпросът ми в тази връзка е: можем ли да кажем същото и за злото? Можем ли да кажем, че и злото не е «нещо», а «някой» и кой е той? До каква степен човекът може да бъде помрачен и изопачен от злото и докога ще може да намери спасение в Словото?
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Разбира се, че злото е някой. Мисля, че живеем точно в такова време. На персонализираното зло. Всеки ден гледам човешки лица, които имитират човешко лице. След дългите години на мир, злото изпосталя и желае кръв човешка. И всеки ден виждаме как света се организира за война в планетарен мащаб чрез конкретни хора и сили. Съвременният човек е изопачен до така наречения полезен идиот, което е също форма на съществуване на злото. Мисля, че зоната на комфорта, свръхпотреблението, хранителните вериги създадоха едно същество, което почти излезе от Словото. Наскоро бях на среща с ученици. В последните десетина години съм ходил на десетки такива срещи. Това което се случва пред очите ми е потресаващо. Децата растат все повече извън словото. И тук изобщо не говоря за художественото слово. Те не четат художествена литература, или четат такава, която сама по себе си е провал на художественото слово. Езикът се редуцира, общуването става с изразните средства на комикса. Но колкото и да е парадоксално, а може би природата ми е такава, аз съм непоколебимо уверен в Словото. Мисля, че Създателя отново ни подлага на проверка. Когато обществото стигне стената, отново ще се стълпи около писателите си. И това не е наивност. Иначе какъв е смисълът от цялото ни съществуване?
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Не мислиш ли, че литературата, високото слово е единствената ни възможност да се телепортираме из различните светове, в които живеем, но не познаваме, а само предчувстваме.
ИВАН СТАМБОЛОВ: По принцип не съм голям почитател на «различните светове». За мен творението е едно, светът е един, а това, че не сме способни да го възприемем в цялост и непрекъснато откриваме нови и нови негови части, не ни дава основание да говорим за «различни светове». Но със сигурност литературата, доколкото е Слово, разширява кръгозора. В момента чета много интересна студия за екзегетиката на св. Кирил Александрийски (той като племенник на Теофил Александрийски се е репчел на Златоуст, но пък никой не е съвършен). Св. Кирил обръща голямо внимание на синергѝята, тоест на органичното взаимодействие между човека като Божи образ и Св. Дух като Божия ипостас. Изкуството и особено литературата и плод именно на тази синергѝя. Наскоро някой (не помня кой) наивно се беше запитал: «защо човекът толкова много прилича на другите животни, но само той може да говори?». Ето за това. Външната прилика с другите същества – мозък, гръбнак, четири крайника, две очи и т.н. – това са «кожените дрехи» (Бит. 3:21), материалната форма на човека, позволяваща му да живее в материалния свят, който е един и за него, и за другите животни. Затова си приличат външно. Но докато другите животни получават душата си от посредник – от земята или водата, – единствено човекът получава душата си директно от Бог (Бит. 2:7) и затова е различен от всичко останало, затова е образ Божий. Затова човекът може да говори, може да прави изкуство и да пътува в «други светове».
Страхът от смъртта и края на света
ИВАН СТАМБОЛОВ: Естествен ли е страхът от смъртта или и той е от лукаваго? Има ли разлика между страха от смъртта и страха от умирането? И кое е по-страшно – умирането с цялата си болка и отчаяние или онова, което би могло да ни очаква след него?
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Голям е тоя въпрос, малък съм за него. С ръка на сърцето – признавам: никога не съм мислил за смъртта. Не зная откъде иде тая моя влюбеност в живота, тоя наивен до крясък оптимизъм, от немската ми кръв ли, от зодиакалния ми знак ли. Преди вероятно съм го чувствал интуитивно, днес вече го зная от православната ми вяра – Бог има ключовете на смъртта и гроба и това ме прави безотговорен по тая най-важна тема на краткия ни земен живот. А и какво още каза Той: «Нашият приятел Лазар заспа, но аз отивам да го събудя».
Темата за Смъртта е било основна, екзистенциална и центростремителна за най-големите книги на човечеството, тя е била и е еднаква и за жената, и за мъжа, и за учения, и за невежата. Но какво се случва днес? Това направо е лудост! С масовото фабрикуване на полезните идиоти темата за смъртта приключи. Остана само епидермалния панически ужас от това, че тя може да те изведе от зоната на комфорта. Нищо повече. Значи не самата смърт! А ужаса от това, какво може тя да ти отнеме. Потребителят уби дори атавистичния страх от края. Но и това не е върха. Човечеството превърна тази тема в електронна игра на която присъства чрез телефоните си. Останах изумен от видяното в тик тока – едни полезни идиоти, жени и мъже, стоят, пият бира, пушат, и коментират падащите на десетина километра ракети над човешките домове. Или две дами, между разговора за ботокса си, коментират необходимостта най-после някаква война да се приключи с атомната бомба, че «вече не се трае». Мисля, че с дехуманизирането, което върви с пълна сила, и с тая идиотия наречена ИИ, след едно поколение страхът от смъртта ще престане да съществува. Просто новия хомункулус ще приеме решението за нея не като свое, а като целесъобразно решение на Центъра или както там ще се нарича утре държавата-ферма.
Има ли разлика между страха от смъртта и страха от умирането? Ще перифразирам въпроса ти в друг въпрос. И той е свързан с последната ти книга «Батко и произходът на китовете». Ще се самоцитирам за начало: «Имах радостта да прочета тази книга преди да влезе в печатница. И си признавам на мига: тя ме превзе и просветли. Героите на Иван Стамболов се въртят в кръг из невидимите руйни на старата аристократична и бохемска София, както героите на Джойс в «Одисей» се въртят из митичните улици на неговия Дъблин.»
София, Пловдив и писателската суета
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Имаше ли страх от смъртта на тази твоя одухотворена София, която беше, или страхът ти от умирането й бе по-силен, а и много по-болезнен от другия ти страх. Днес родният ти град, без да се свеня, ще го кажа така: стана глобалистки копипейст на помръкналите европейски столици и изконния софиянец-аристократ вече почти не се среща по улиците. Изобщо как превърна това в литературен сюжет?
ИВАН СТАМБОЛОВ: Нищо ѝ няма на София, всичко се развива по план. Столицата е на всички, каквото човечеството – такива и градовете му. И все пак София все още е твърде прилично място за обитаване или поне частите, с които се подвизавам аз, семейството ми и бизнесът ми. Колкото повече хора идват тук да изкарват пари и да ги харчат, толкова повече се вдигат цените на имотите и старите софиянци доволно потриват ръце. Е, както всеки медал, и този си има две страни, но ние, християните, сме тук за малко, само преминаваме с малка торбичка на рамо, иначе обиталището ни е другаде. Имах един приятел италианец (между другото фашист в добрия смисъл, в социалния смисъл), който като научи, че София е доста по-стара от Рим, се изпълни с нещо средно между маразъм и страхопочитание. София е последният град, в който се е провеждал канонотворчески събор, останал в християнски ръце. На всичкото отгоре, някои от сградите, в които се е провеждал този събор, са запазени и до днес. Но това няма повсеместно значение и не придава някакво извънредно качество на софиянци. Иначе сравнението с Джойс е интересно и насочва лъча на прожектора към един глобален снобизъм. Не знам дали е ставало дума, но аз съм от малцината, които са чели «Одисей», както и от още по-малцината, които са чели «Сума на теологията от Тома Аквински», но това болезнено изживяване е тема на друг разговор. Та за «Одисей» съм на мнение, че тази книга е пълноценна единствено за старите жители на Дъблин, защото градът е главно действащо лице. Не знам защо се смята за световен шедьовър при тази своя изключително тясна адресираност. Не знам защо и «100 години самота» се смята за универсален шедьовър. Когато съм я чел, в едната ръка съм я държал нея, а в другата – всякакви източници по политическа история на Колумбия. Иначе не става. Така че – не, «Батко и произходът на китовете» не е софийски «Одисей», София не е мъртва и софиянци не са онези пичове, които се изкарват.
ИВАН СТАМБОЛОВ: А понеже писателите са по-суетни типове от средностатистическите изпъченяци, теб суетата мъчи ли те, изстисква ли душата ти, замъглява ли «окото на душата»? Защото мен много ме мъчи и обезсмисля малкото морални постижения, които по случайност имам.
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Преди да ти отговоря на въпроса, ще продължа темата за столиците, щото Пловдив пък е бил столица на римската провинция Тракия, голяма горе долу колкото днешна България, но с несравнимо мраморно величие спрямо днешните бетонови струпеи. Та Пловдив, откъдето не съм мърдал и сантиметър през целия си съзнателен живот, е пътуване през времето. Да, това не са високопарни думи. Знаеш ли, там където живея, а това е на двайсет метра от Одеона, на три метра под нас са древните антични улици Декуманус Максимус и Кардо Максимус, това е нивото на Античния Пловдив. Понякога, когато се прибирам, се спускам по стълбите на Централна поща, това са двайсетина стъпала, слизам на античната търговска улица по северната стена и колонадата на Форума, после свивам вляво, тръгвам покрай колонадата на Одеона, изкачвам пак стъпалата и след петдесет крачки съм у дома. Така ходя две-три минути по дъното на времето и после като изплувам на повърхността в сегашното време и сегашните хора, всичко ми се струва някак си мимолетно.
А сега на въпроса ти за писателската суета. Не, вече не ме мъчи. Беше някога. Книгите ми стигнаха до хората, или поне до тези, които имат нужда от тях. Гледам на писането вече само като на езиков експеримент, чрез който обичам Човека. Езикът е чудо. Дори на фонемно ниво крие невероятни възможности за внушение, за игра, за жонгльорство, за създаване на ефирни конструкции с детска чистота. Линейният разказ ми е повече от скучен. Токът на мисълта дава огромни възможности, но читателите са все по-малко готови да участват в подобно приключение. И така постепенно стигам до мисълта, че всеки сериозен писател пише книгите за себе си. Така че чувството за суета ме напусна.
Човекът и краят на света
НЕДЯЛКО СЛАВОВ: Искам да те питам нещо много важно лично за мен. Нещо, отнасящо се за паметта на тялото ни, което най-добре се вижда от писателското око. Въпросът ми е дълъг и се основа на мои многократни наблюдения. Например говоря за онези архетипни движения на тялото, свързани с движенията на труда, които са изправили четириногия маймуночовек и са го превърнали в духовен вертикал, в Хомо еректус. Защо днес вече не ги откривам в идващите поколения. Пръстите им летят по клавиатурите на компютрите, но не знаят как се стиска дръжката на най-простите сечива на труда. Често спирам и гледам как обядват строителните работници, едни от последните мохикани, все още свързани с реалния живот: седнали на каквото сварят, в някаква молитвена поза над хляба и над другото каквото там ядат на крак, в силуетите им дремят жестовете на съзиданието, на владеенето на всяко едно движение-елемент от изграждането на човешкия дом – от копаенето на основите до полагането на керемидите. Тая разрушителна конфигурацията е най-видна в съвременния човешки ум. Той води тялото не по пътя на труда, а на прехвърлената отговорност, на редуцираното усилие, той ни отдръпва и занулява от реалното в нереалното, във виртуалното, в света на технологичното, докато накрая съвсем ни прехвърли на брега на нашето окончателно отсъствие от действителния живот.
Та накъде върви тоя свят, приятелю мой скъп и мъдри Писателю?
ИВАН СТАМБОЛОВ: Ето тук (преди да отговоря) се различаваме много. За мен животът на литературния текст се състои от 50% писане и 50% четене. Една творба е различна от самата себе си, не само когато я четат различни хора, но и когато я чете един и същи човек в различен контекст, на различна възраст или в различен момент от живота си. Писането е комуникация. Няма смисъл да започваш една история, ако не можеш да я започнеш с думите: «Чакай да видиш какво ще ти разкажа!». За мен (казвам: за мен! И това не бива да ангажира никого другиго) писането само за себе си е някакъв вид духовно-естетическа мастурбация. Но това е така, защото в белетристиката аз съм повече публицист, а ти си повече поет. Ако аз правя конфекция, ти създаваш откутюр, налагаш тенденции, които прет-а-портето следва, за да е в крак с времето.
По дългия ти въпрос също имаме фундаментални различия. Не вярвам в съществуването на «четириногия маймуночовек», нито пък вярвам, че «трудът» е онази вълшебна сила, която ни е превърнала във венец на мирозданието (за да не кажа думата, която не обичам: еволюцията). Човекът е образ Божи и това отговаря на същината на въпроса – накъде върви този свят. Той върви към осъществяване на житейския смисъл, който е чрез смирение, обръщане и покаяние Божият образ да стане и Божие подобие или, както е казал св. Василий Велики, тварта да изпълни повелята да се превърне в бог. Историята не е безкрайна, времето, в което се осъществява тази история, не е безкрайно. И двете си имат начало и край и са устремени като стрела от едното към другото, колкото и промеждутъкът между началото и края да се струва някому цикличен. Сътворението още не е свършило. Още не се е свършил седмият ден, в който Бог си почива (и може би затова е леко невидим). Предстои Осмият ден, когато ще видим «ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха» (Откр. 21:1) и когато ще се извърши Страшният съд над творението. Ето натам върви този свят, още по-мъдри Писателю.
Благодаря за този разговор и чувствам, че ще продължи и нататък.
