Том Ханкс, американски продуцент, режисьор и актьор, двукратен носител на „Оскар“, дебютирал като писател със сборника с разкази „Рядък модел“, отбелязва забележително завръщане в литературата!
„Създаването на поредния филмов шедьовър“ (преводач: Надя Баева, художник: Стефан Касъров, 488 стр., цена: 38 лв.) е многопластова история, която обхваща почти 80 години. Роман за американската филмова индустрия днес, но и за живота в малкия град след Втората световна война.
Морски пехотинец, завърнал се от тихоокеанския фронт, търси себе си със своя „Харли Дейвидсън“. Млад художник създава комикси, вдъхновен от героизма на своя чичо. Ексцентричен сценарист и режисьор открива изхвърлен кашон с комикси. Един от тях, с помощта на своята пишеща машина, той превръща в основа на високобюджетен екшън с двойка супергерои, вплетени във фантастични огнени битки и непреодолимо привличане.
Забавен, аналитичен и провокативен, зареден с носталгия по идеята за една Америка, останала в миналото, романът на Том Ханкс въвежда читателя в сложния процес по създаването на мултимилионен холивудски блокбастър: от изходния материал през идейния замисъл, развитието, предпродукцията, заснемането, постпродукцията и срещата със зрителите. Герои в романа на Ханкс не са просто звездите на снимачната площадка, а всички членове в екипа на продукцията, които той вади от анонимност, като им посвещава книгата си.
Том Ханкс е американска кинозвезда - актьор и режисьор, роден в Конкорд, Калифорния, през 1956 година. Женен е за актрисата Рита Уилсън, която е от балкански произход. Играе значими роли в популярни и добре приети от критиката филми. Два пъти печели Оскар за най-добър актьор. Образите, в които се превъплъщава, варират от уязвимия Форест Гъмп в едноименния филм, вдъхновяващия герой във „Филаделфия“ до упорития командир в „Аполо 13“.
През 2018 г. „Колибри“ издаде сборника с разкази „Рядък модел“, който очарова както почитателите на актьора Том Ханкс, така и ценителите на първокласната проза. „Създаването на поредния филмов шедьовър“ е поредно доказателство, че талантът му на разказвач се равнява на актьорската му дарба.
ТОМ ХАНКС
Създаването на поредния филмов шедьовър
2. Изходен материал
(откъс, стр. 55-62)
***
Ръцете на Роби бяха твърде къси, та да достигнат дръжките, така че, седнал в скута на чичо си Боб върху широката кожена седалка, той бе опрял длани върху резервоара, за да запази равновесие. Верен на думата си – и за разочарование на Роби – чичо Боб не караше бързо, макар да форсираше шумно двигателя, та малкият да чуе рева му и да усети вибриращия ритъм на буталата, веригата и зъбчатото колело на голямата машина под себе си. Плавното ѝ балансиране се усещаше като возене на въртележката на окръжния панаир.
– Хайде да разгледаме града – викна Боб в ухото на племенника си.
Тръгнаха да обикалят Лоун Бют, като минаха покрай бакалията на Уентли, покрай училището на Роби, обществената библиотека, гимназията „Сейнт Филип Нери“, „Сейнт Пол“ и църквите „Асамблея на Бог“. Когато минаха по моста над река Биг Айрън Бенд, Боб каза:
– Някога скачах оттук във водата!
Роби не можеше дори да си представи каква смелост се изисква да се скочи от толкова висок мост в тъй студена река.
– И на колко години беше тогава? – кресна, за да надвика вятъра.
– Горе-долу на твоята възраст. Чувствах се като Супермен! – После чичо Боб добави: – Не ме издавай пред майка ти, че съм ти го казал!
Заобиколиха градския площад с кметството и сградата на съда, където се помещаваше полицейският участък. Минаха покрай „Стейт Тиътър“ – кинотеатър, достоен за името си, – където чичо Боб намали, та да се полюбува на огромното светещо табло и внушителната фасада.
– Това е ново – отбеляза чичо Боб.
– Имаше голям пожар, така че построиха ново кино – осветли го Роби.
Киното беше на година и бе открито с филм, който на малкия Роби не бе позволено да гледа.[1]
– Пожар, а? – Оригиналното кино „Стейт Тиътър“ бе построено през 1908 г. – С майка ти сме гледали много филми тук. „Отнесени от вихъра“, „Бунтът на Баунти“.
В този августовски ден се прожектираха „Романсът на Роузи Ридж“ с Ван Джонсън, анимационен филм за Дафи Дък, документален за прелестите на Канада и кинопреглед. Не би било преувеличено да се каже, че всички в Лоун Бют ходеха на кино веднъж седмично и гледаха всеки филм, показван в обширния му салон. Когато в Лоун Бют дойде телевизията, съботните продажби на билети се увеличиха благодарение на Сид Сизър.[2]
Температурата на Мейн Стрийт беше стигнала 39 градуса, тъй че повечето хора си бяха у дома и движението бе рехаво като в неделя. Боб зави вдясно от Пиърс Стрийт в северния край на Мейн Стрийт, където ресторантът за пилешки деликатеси беше още тъмен, готов да бъде отворен в пет часа следобед. Пред тях се откри правата артерия, представляваща сърцето на Лоун Бют, дълга шест километра и половина от единия до другия си край. След три години на ъгъла на „Бюканън“ и „Мейн“ щеше да бъде поставен светофар, а сега имаше знак „Стоп“, който Боб игнорира, тъй като бездруго се движеше бавно.
– Току-що изпълнихме номер като в холивудски филм – каза той в ухото на племенника си.
Подминаха хотел „Голдън Игъл“ от едната страна на улицата и сградата на Асоциацията на производителите на бадеми от другата. Следваха автогарата срещу универсалния магазин „Бъртънс“, после магазинът за домашни потреби „Патерсънс“ и автокъща „Бют“. След пресечката с „Мадисън“ бяха магазинът за обувки „Ред Хен“, железарията „Ордс“, музикалният магазин „Лоун Бют“ и този за дамско фино бельо. От другата страна на улицата бяха бензиностанцията „Флаинг Ей“, празният сега стар клон на „Уестърн Юниън“ и таверна на име „Колибата“.
Да бъде наречена „Колибата“ таверна беше вид оригиналничене. Мястото всъщност си беше бар. Отстрани висеше неонова табела с чаша за мартини на столче, разположена перпендикулярно спрямо уличното движение. На стъклата имаше цветни осветени реклами за бира „Хам“ и „Блу Лейбъл“, а самите прозорци бяха твърде тесни и високо разположени, че да може да се погледне вътре. Широката дървена врата на „Колибата“ беше отворена към тъмната вътрешност на бара.
На тротоара пред заведението имаше четири мотоциклета, подпрени на страничните си стойки. Роби знаеше, че не са полицейски. Тези машини повече приличаха на мотора на чичо Боб, всяка с различен тип дръжки, с разни хромирани части по тях и различно оцветени резервоари. Единият мотоциклет още беше с оригиналния армейски маслиненозелен цвят.
Боб разпозна всичките мотори, докато минаваха покрай тях. Принадлежаха на трима бивши морски пехотинци – Хал, Догит и Бъч – и на Къркланд, санитар от флота. Всичките бяха част от лудешкото парти в Хобарта. Бъч и Къркланд бяха лежали с Боб в ареста там.
Той отби до бордюра пред дрогерия „Кларкс“, изключи двигателя, повдигна Роби и го сложи да стъпи на тротоара. Внезапната тишина пропищя в ушите на момчето. Тъй като чичо му бе обещал кока-кола и комикс по негов избор, Роби влезе в магазина, но Боб не го последва. Гледаше назад към четирите мотоциклета, паркирани пред „Колибата“. Чак след дълга пауза се присъедини към племенника си вътре.
– Това да не е Боб Фолс? – попита кацналият на висок стол до касата Лоуъл Стрюлър. – Защото много приличаш на Боб Фолс. – Управителят на щанда за вестници към „Кларкс“ заобиколи отпред да се ръкува с Боб и да го потупа по рамото с такава фамилиарност, че малкият Роби си помисли как някога трябва да са били първи приятели.
– Чух, че ти държиш магазина. – каза Боб. – Познаваш ли се с племенника ми?
– Да, разбира се. – Лоуъл приклекна до Роби и стисна малката му ръка. – Как си, юнако? Майка ти и татко ти добре ли са? – Роби кимна, а Лоуъл се изправи пъргаво и отново се обърна към Боб. – Къде се изгуби, Боб? Радвам се да те видя.
Лоуъл Стрюлър беше на двайсет и пет години, една година по-възрастен от Боб Фолс. Преди войната никое от момчетата не се бе отдалечавало значително от Лоун Бют. След последните им дни в гимназията Лоуъл беше отишъл до Сан Франциско, а после – от единия до другия край на Тихия океан. На борда на военноморски разрушител бе станал свидетел отдалеч на бомбардировките наред с нахлуването в някои от държаните от японците острови – малки точици върху големите карти. През последните месеци на войната корабът му бе набелязан за унищожаване от бомбардировач камикадзе на самоубийствена мисия. Японският пилот се разби в средата на кораба, точно над ватерлинията, като самолетът му експлодира с такава мощ, че отвори дупка от левия до десния борд. Цяло чудо беше, че Лоуъл не загина като другите седемнайсет моряци, изпепелени от взрива на камикадзето. Чудо беше, че и корабът не се разцепи на две и не потъна с всички на борда му. Чудо бе също така, че нагорещени и остри като бръснач метални отломки,не по-големи от габърчета, се забиха в хълбоците и бедрата на Лоуъл, а не попаднаха в гръбначния стълб, в сърцето или в очите му. Не беше улучен и от късовете шрапнели с размер на конски подкови. Лоуъл беше от типа хора, които често говорят за споходилия ги добър късмет и за това как са измамили смъртта. Доведе историята за оцеляването си до съвършенство, докато се придвижваше на стоп от военноморската база в Сан Диего до Лоун Бют през януари 1946 г., като повтаряше невероятната си преживелица на всеки шофьор, спрял да го качи.
Боб Фолс също бе видял линията на тихоокеанския хоризонт и част от островите, точици на картата. Някои, при все изобилния дъжд, приличаха на същински рай. Други бяха истински ад на земята – места, обрамчени с коралови рифове и потънали в атавистични джунгли от яркозелена растителност, скрила синьото небе и море, наред с червени пръски от прясна и черни петна от кръв, престояла твърде дълго под слънцето, с миризма на кордит от изстреляни муниции, примесена с вонята на жлъчка, вътрешности и разлагаща се човешка плът. Въпросните точки на хоризонта ставаха все по-големи, докато той и другите морски пехотинци се приближаваха към тях и дървените им лодки ги прехвърлеха на сушата. Слизаха с бързината, която им позволяваха оборудването и оръжията, с изострени инстинкти и страхове: Тарауа през ноември 1943 г., Сайпан през юни 1944 г., а после, по-късно през годината, Тиниан. Боб отиде на Окинава едва след като други морски пехотинци бяха водили боеве през първите седмици на инвазията. В късната пролет на 1945 г. там имаше доста биещи се японски войници, но когато Плаващата резервна част на Боб пристигна, изгледите да бъде убит в бой вече бяха отслабнали.
Малкият Роби не чу много от онова, което си говореха мъжете. Беше привлечен от рафтовете, пълни с изложени комикси. На шарените им корици имаше супергерои, притеснени жени, гледащи през рамо, и говорещи патоци. Бяха подредени и готови за продажба, някои само срещу пет цента, а по-дебелите, с по-добър печат – срещу десет. Имаше каубои и мошеници, смеещи се тийнейджъри, натъпкани в таратайка, пикиращи изтребители,глуповат войник в мърлява униформа, който танцуваше с бърсалка за миене на под.
На един военен комикс имаше образ на морски пехотинец с каска, който излиза от водата на бряг с палми, сред зрелищни експлозии. В далечината се виждаха кораби и приближаваха салове, пълни с мъже. Морският пехотинец бе стиснал решително зъби, в едната си силна ръка държеше пушка, а с другата махаше на другарите си, задаващи се сред вълните. Роби още не можеше да прочете отпечатаните думи, съставени от много и удебелени букви.[3]
Роби взе комикса от рафта и го отгърна на първата страница. Там имаше думи, спретнато подредени в квадратчета, и малка рисунка на главата и лицето на морски пехотинец, небръснат мъж, който, изглежда, разправяше историята на някаква битка. Други морски пехотинци се бяха сврели в дупки и стреляха с пушки и картечници. Мъж с дребна фигура мяташе граната, изпънат като бейзболист питчер, канещ се да метне топката. На фона стоеше войник с голям апарат на гърба си, който приличаше на онзи за заваряване в работилницата на таткото на Роби. Беше свързан с маркуч към оръжие, което не приличаше на никое друго. Морският пехотинец се бе навел напред, а от оръжието излизаше пламък – червен, оранжев и жълт, който образуваше широка дъга, като превръщаше близката палма във факла.
– Хей, виж. – Чичо Боб се беше навел над рамото на Роби. Посочи морския пехотинец, който изстрелваше струята пламък. – Това съм аз.
Боб остави племенника си да си избере комикси и похарчи близо петдесет цента за тях. Лоуъл Стрюълър събра в купчинка „Фантомът“, „Малката Точица“, „Истории от ранчото „Трипъл Кю“, „Професор Макквак“ и „Герои под обстрел“. Боб и малкият Роби се настаниха на два високи стола до щанда – толкова късно през деня те бяха двама от общо тримата посетители. Възрастен човек четеше книга и ядеше мидена супа в далечния край пред щанда. Краката на Роби още не стигаха до пода, а се люлееха, докато той разгръщаше комиксите пред себе си. Лоуъл му поднесе най-прекрасната напитка, която някога му бе позволено да опита – кока-кола с вкус на ванилия, сладка и плътна на вкус като течен пудинг. Дали майка му някога щеше да му разреши да пробва това, ако беше дошъл в „Кларкс“ с нея?
– Кафе, Боб? – попита Лоуъл.
Когато му бе поднесено, Боб отдели един от комиксите, „Герои под обстрел“, разгледа корицата и отвори на първата страница. Рисунките в книжката не показваха конкретно как някой от морските пехотинци е убит, прострелян, разкъсван на парчета или с откъснати от шрапнели крайници – такива откровени ужаси не бяха разрешени в детски комикси – и все пак Боб видя всичко това пред себе си. Чуваше врявата и хаоса на битката в джунглата. Усещаше с обонянието си течното гориво на огнехвъргачката, както и мириса на горящи дървета и човешка плът. Сърцето му запрепуска и усети струйка пот, която се стече по гърба му и намокри ризата му. Спря да чете, преди да стигне до последната страница. Не видя финала на битката и заключителната част на „Герои под обстрел“. Просто затвори книжката и я плъзна към племенника си.
Затвори очите си за момент, после запали цигара и дръпна от нея дълбоко и припряно. Загледа се през витрината навън към мотоциклета си, опрян на страничната подпора, към Мейн Стрийт, към небето над сградите от другата страна на улицата. Вече наближаваше часът на здрачаване и ярката обедна светлина бе добила по-тъмен кехлибарен нюанс. В продължение на няколко секунди беше много, много далеч и дори забрави, че малкият Роби седи до него.
Какво правя, по дяволите, в проклетия Лоун Бют и в проклетата дрогерия „Кларкс“?
Обърна се към племенника си.
– Готов ли си с домашните си, Роби?
– Домашни? – Роби не знаеше какво означава това. Гледаше как чичо му се изправи и тръгна към вратата.
– Лоуъл, наглеждай малкия разбойник, моля те.
– Нямай грижа, всичко ще е наред. – успокои го Лоуъл. – Нали така, моето момче?
Роби кимна със сламката от напитката си в уста, докато смучеше от прекрасната кока-кола.
– Благодаря. – каза Боб и излезе от дрогерията „Кларкс“, отмина подпрения си на подпората мотоциклет и пое в посока на „Колибата“.
„Синята далия“ с Алън Лад. – Б. а.
Айзък Сидни Сизър (1922–2014) – американски комедиен актьор. – Б. пр.
„Хайде, размърдайте се! Имаме работа за вършене!“ – Б. а.
