„Газа отвръща с думи“, съставител Рифат Аларир, издателство Black Flamingo Publishing, София, 2025 г.

„Газа отвръща с думи“, редактор и съставител Рифат Аларир, превод колектив (София, 2025, BlackFlamingoPublishing) е книга изстрадана и истинска. Съставителството и предговорът са на вече покойния писател Рифат Аларир (1979–2023), убит при бомбардировка в Ивицата Газа. До смъртта си той преподава сравнителна литература и творческо писане, съосновател е на организацията „Ние не сме числа“, която свързва утвърдени писатели с млади автори, негово е станалото известно в цял свят стихотворение „Ако трябва да умра“.

Автори на отделните разкази в сборника са млади писатели от Газа, повечето студенти на Рифат Аларир. Текстовете, написани без изключение на английски, са подбрани след обявен литературен конкурс. Както пише съставителят, книгата „документира и увековечава под формата на художествена литература петата годишнина от масираното военно нападение на Израел над Газа, извършено между 27 декември 2008 и 18 януари 2009 г., т.нар. операция „Лято олово“.

И съвсем логично първият разказ, на Ханан Хабаши, носи заглавието „Л“ като…“ но не „като „Лято олово“, а „Л“ като Любов“ (превод Герган Ценов). Защото не гневът, нито страхът, желанието за възмездие или реваншизмът са в центъра на тези художествени творби, а любовта. Любовта като чистото, свято чувство, което изпитваме към семейството си, към своя избраник, към родители, братя, сестри, деца. Изстраданата, разкъсана, изтормозена, отнета, но жива, силна, всеобемаща любов. Разказът на младата Хабаши е създаден под формата на мислен разговор със загиналия при бомбардировки баща – похват, използван и в други текстове: останалите живи се мъчат да победят скръбта, самотата, дори чувството за вина, че не са загинали самите те, разговаряйки със своите мъртви родители, деца, любими.

В повечето от разказите травмиращите, трагични събития са разкрити ретроспективно, мозаечно и фрагментарно – както човек си припомня онова, което би му се искало да бъде сън. И като в сън, наред с разказвачите в плът и кръв, присъстват и сенките на обичаните от тях хора, редуват се, срещат се, разминават се събития от различни времеви пластове, а понякога и с различни пространствени измерения, макар като цяло да има единство във времепространството – Ивицата Газа в първото десетилетие на XXI век.

В „Един ден от войната“ на Мохамед Сулиман (превод Ана Благова) сюжетът е изграден около любовта на Хамза към малкото му братче и около обещанието, което дава сам на себе си – да запази живота му. В „Пощаден“ от РауанЯги (превод Константин Божанов) погледите на другите не дават мира на оцелялото момче, закъсняло за детската площадка, където е избухнала бомба: „Нямах сили да ги погледна /…/ И приятелите ми пораснаха начаса. Вече не ме гледаха така, както преди онзи ужасен ден. Не излизаха да играят. Погледът им беше далечен, като този на чичо Абу Ахмед, когато ме гледаше: сякаш не разбирах, сякаш те знаеха нещо, което аз не знаех, сякаш бях сторил нещо лошо“. За живелите и през двайсети век тук е ясно доловима аналогията с вълнуващия текст на песента на руския поет Владимир Висоцки „Той не се върна от боя“. Съвестта – ако я има – не спира да тревожи пощадените до края на живота им. Всъщност по време на война пощадени няма.

Не са пощадени, разбира се, и палачите, по-скоро оръдията на жестокото изтребление. В „Канарче“ на Нур ал-Суси (превод Константин Божанов) и „Воля за безсъние“ на Нур Ел Борно (превод Герган Ценов) събитията са пресъздадени през погледа на израелски войници. Преживяното по време на войната се връща за Езра в задушаващите, отнемащи дъха му кошмари нощем в уж спокойния му дом, където кротко спи неговата дъщеричка Зива. Накъсаната изповед пред жена му Талия в общото легло възкръсва ужасът от съзнанието, че изпълнявайки безпрекословно човешките заповеди, той е участвал в разрушаването на вселенската хармония: „Влязохме в един дом – продължи той. – Беше тъмно. Наистина тъмно. Казаха ни, че в дома има терористи. Чух го ясно и отчетливо. /…/ Застреляхме всички. Електричеството светна отново. И… когато осветлението светна отново, генералът беше мъртъв. Бен и Леви. Всички мъртви. Момчетата бяха мъртви. Едно малко момиче… кървящо. Зайчето на Зива. Кръв. Нашата малка Зива… тя беше мъртва. Държах я в ръцете си. Но тя беше мъртва. Бях я убил с моята пушка…“. В мъчителното смесване на спомени, кошмарни сънища и действителност виновната съвест на войника отчаяно търси спасение.

В разказите „Омар Хикс“ от Юсеф Алджамал (превод Софи Стамбо) и „Ще се измъкна ли някога?“ от Нур ал-Суси (превод Деница Видолова) авторите се докосват и до трагедията на младежите, чийто живот като че ли не им е оставил друг избор, освен да станат бойци. За останалия свят те ще бъдат терористи. А някога са били обичани и глезени от родителите си деца като Омар, будни ученици, които са протестирали против окупацията, отлични студенти по медицина, талантливи певци, възпяващи свободата. Между живота и смъртта, осъзнавайки края си, те се връщат за секунди към спомените от началото, копнеят болезнено за молитвите и топлите пазви на майка си („Изпод“ на Рауан Яги в превод на Милена Делева) и осъзнават, че всичко е изгубено. В „Газа отвръща с думи“ ретроспекцията и ретардацията са често използвани похвати, за да бъде слепена мозайката на онова, което се е случило.

И толкова по-странни изглеждат пресъздадените събития, преобръщащи, сриващи, погубващи крехкия свят на младите, интелигентни, мечтателни персонажи, които имат характерните черти на всички широко скроени граждани на света, живеещи в двайсет и първото столетие след Христа. Читателят трябва да положи известни усилия не само за да осмисли мозаечно представените събития и да свърже с тях имената на героите, но и да запази хладнокръвие пред катастрофичността на разказваното с необикновено самообладание от онези, които са преживели всичко това. Преживели, преживяващи отново и отново, а някои – и надживели. Чрез търпението и любовта.

Писани от млади хора, разказите в много от случаите избират гледната точка на детето, което се опитва да разбере противоречивия и жесток свят на възрастните, да се примири със ставащото и да съхрани своя живот и живота на близките си. В „Къща“ на Рафат Аларир (превод Ана Благова) Салем получава безценен урок от прокудения от дома си свой баща. Урок по вярност, храброст, справедливост, великодушие и човечност към враговете: „Окупацията е зло. Да, тя краде и унищожава, но също така възпитава и в омраза и още по-лошо – в недоверие. Моята бомба е послание: мога да взривя къщата, но няма да го направя. Защото искам хората да се запитат морално ли се отнасят към нас…“

В един от най-покъртителните разкази в сборника – „Небивала земя“ на Тасмин Хамуда (прев. Димитър Кенаров), лекарката е избрала да не помни имена, защото „имената пораждат спомени“, а смъртта отдавна се е превърнала в нещо обичайно, което каца в отделението и разперва крила във всички посоки. Книгата, която постоянно чете оцеляващото дълго време момченце с тъжна усмивка, накрая се оказва „Питър Пан“ – историята за непорасналите деца от Неверланд. Тъжни истории за непораснали деца разказват и „Призори“ от Шахд Ауадала (превод Огнян Касабов), и „Белези“ от Ая Рабах (превод Цена Сарандева), в които напрегнатото, фрагментарно повествование следва мъката, вината, усещането за необратимост и отчаянието на оцелелите майки.

Но въпреки че почти всички разкази пресъздават жестоки и трагични събития, натуралистичните елементи в тях са максимално спестени, спестени са и ропотът, озлоблението, омразата. Усещането за екзистенциална безнадеждност се уравновесява от вярата в някакъв невидим и трудно доловим, но безсмъртен смисъл и той е свързан с безсмъртната любов. Поне докато са живи ония, които ни помнят и обичат, живеем и ние.

„Единствената ми утеха е сигурността, че можеш да доловиш мислите ми – пише разказвачката от „Л“ като Любов“. – „Животът междувременно стана по-болезнен и по-сложен от получаването на добра оценка по история или от излета със семейството на леля Карама. Какво да ти кажа? Животът не е никак лек. Газа е отчайваща тия дни… Или поне тия години. Но пък това поне е чудесно упражнение по търпение“.

Изненадата, недоизказаността, постепенното саморазкриване и разкриване на случилото се, постоянното „възкресение“, умиране, даване на пореден шанс за живот на загиналите близки са сред отличителните черти на повествованието в разказите. Сублимацията на болката в сила, надеждата, вярата в смисъла на всичко случващо се под небето, колкото и непоносимо да изглежда, са част от характеристиките на книгата, които не могат да не разтърсят читателя, но същевременно и да го утешат и укрепят надеждата му.

И продължи, като ме попита:

– Когато се молиш за смелост, Господ смелост ли ти дарява, или ти дарява повод да бъдеш смела? Когато се молиш за истина, Господ поставя истината в ръката ти или ти предоставя възможността да отвориш очите си?

– Мисля, че животът изисква усилие – отговорих кратко. („Л“ като Любов“)

Усилие изисква и четенето на тази книга, усилие предизвиква осмислянето на събитията, които са я породили, а също и днешните събития в Газа. И да, едва ли Някой ще постави истината в ръцете ни. „Газа отвръща с думи“ е просто още една възможност да отворим очите си.     

Марта Радева е родена в Разград. Завършила е българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).

Марта Радева