Сестра му го изгледа. Както само тя можеше. Едновременно с отвращение, но през сълзи.

– Виж сега. Ще ти дам дрехи. Но ти ще ми обещаеш едно нещо. Че няма да пиеш.
– Няма! – каза Лео.

Беше се появил сутринта на вратата ѝ, защото нямаше кой друг да му обърне внимание. Тя не одобряваше живота му на несретник, мъчеше се да го вкара в релси. Беше му намирала два-три пъти работа. Переше му дрехите. Даваше му да хапне готвено. Но всичко беше от ден до пладне.

Сутринта той попадна на вестник в контейнера за смет, където беше описана историята на черната пантера от Шумен. И веднага се реши. Като бивш дресьор на големите котки в цирка, кой, ако не той, щеше да успее да хване беглеца. Само трябваше да се добере до Шумен. И там – право в кабинета на областния управител.

След час, нахранен и с чисти дрехи, той се озова в автобуса за Шумен. Беше строг, трезвен и мълчалив. Готвеше се за схватката. Припомняше си командите.

Нямаше провал в дресировката на големите котки. Само веднъж. С бенгалския тигър Раджа. Бяха го доставили преди седмица, още не беше имал време да го пречупи. Но директорът настояваше и Раджа да излезе на манежа, за да влее свежа кръв в изтърканите номера с двата престарели лъва и болнавата тигрица. Пуснаха Раджа от тунела последен. Лъвовете и тигрицата вече бяха заели местата си на табуретките. Вратичката на тунела падна. Нямаше връщане назад. Лео посочи на Раджа неговата табуретка с пръчката. Раджа приклекна и оголи зъбите си. И тогава Лео си спомни думите на своя учител, големия Марко Вентура, италианеца. „Не давай на животното да се опомни. Пресирай го, пресирай го. И го гледай в очите. Животните се боят от човешкия поглед.“

Тогава му се размина. Раджа избра да се подчини.

Автобусът пристигна в Шумен в четири следобед. Работното време приключваше. Областният управител сигурно си беше тръгнал. Но все пак имаше малка надежда. Лео се добра до сградата. В кабинката на входа имаше полицай. Реши да играе ва банк.

– При областния управител – каза. – Спешно е. Пристигам от София. Във връзка с черната пантера. Аз съм експертът, който трябва да я залови.

Полицаят глътна останалото на дъното на чашката кафе с такъв жест, сякаш беше коняк и набра един телефон.

– Качвайте се – каза след малко той. – На втория етаж.

След половин час Лео излезе навън и вдъхна с пълни гърди сладкия от цветовете на липите въздух. В джоба му лежеше заветният лист с печат, който му разрешаваше да предприеме необходимите за залавянето на черната пантера действия, съобразно неговата висока експертиза.

Така. Сега да обмисли нещата. Първо ще седне в някое непретенциозно заведение, за да чуе разговорите на мъжете от съседните маси. Да проведе малко, как се казваше, рекогносцировка. Местните със сигурност ще знаят повече от софийския вестник.

Намери подходящо заведение. Поръча си една кола, нали беше обещал на сестра си. Не беше сбъркал. На съседната маса говореха за черната пантера.

– Щели да правят филм. Утре пристигал екип на БиБиСи. Затова не я залавят още, защото ония щели да платят луди пари, ако могат да заснемат самото залавяне – говореше един с шапка с дълга козирка, която беше извъртял към тила си и така приличаше на огромен скакалец.

– Ама ти разбра ли как е станало? – обади се друг, с дебели черни рамки на очилата, от ония хора, които навремето събираха целите течения на сп. „Космос“. – На този, богаташчето, собственика на пантерата, му я подарил негов бизнес-партньор, с който нещо си разбъркали капите. Уж за сдобряване. Казал, че му подарява много рядък вид котка. Те като са малки, не можеш да познаеш пантера ли е, котка ли е. И после, чак когато звярът започнал да расте, богаташчето проумяло какъв номер му скроили.

– От София днес пристигнал експерт, който щял също да се включи в залавянето. Бивш укротител на тигри и лъвове, много печен човек – рече третият на съседната маса, явно любител на специален шампоан, който придава на беловласите коси морковен цвят.

„Бре – изпъна се Лео, – че кога са разбрали за мен?“ И му стана едно хубаво на душата, сякаш душата му беше филия с хляб и някой я беше намазал с масло. – Той, човекът не е виновен – продължи същият. – Опитал се да отглежда пантерата като домашен любимец, но когато тя изяла чау-чауто на жена му, нещата станали необратими. Нямало какво друго да направи, освен да я натовари в джипа и да я пусне нейде из шубраците.

– Абе, шантава работа – обади се първият. – Какво ли не гледат вече. То не са крокодили, то не са питони. Един имал питон. И тръгнал да ходи до селото на майка си, но взел и питона. Пристигнал. Не ѝ казал нищо, за да не я плаши. И питонът да се измъкне, да стигне до кошарата на козата и да я налапа. Излязла бабата привечер с менчето да дои козата, тук коза, там коза, няма я козата.

Лео погали в джобчето на ризата петдесетолевките, които му беше връчил областният управител като извънреден хонорар за текущи разходи. После присви очи и си представи заглавията на вестниците след един ден. „Укротител на тигри залови черната пантера!“ И по-надолу: „Укротителят на тигри Лео Христов, специално пристигнал за целта в Шумен от София, успя да залови след няколкочасово издирване ужаса на Шумен, черната пантера…“. Пък и името му хубаво, Лео, сякаш нарочно избирано за случая. Той се огледа за сервитьора.

– Една малка водка – каза. Една малка водчица можеше да се промуши без никакви последствия през обещанието пред сестрата. Какво толкова. Една малка водчица. Нищо работа.