Разговор на Владислав Христов с Радослав Чичев за новата му стихосбирка „Лоно“ („Жанет 45“, 2025)

Нека в началото започнем с една препратка към предишната ви поетична книга „Светкавици“ (Издателство за поезия ДА, 2019). Какво се случи с вас през това времев личен план извън поезията, което стана причина за написването на новата ви книга?

При мен писането има връзка с преживяното. В стихотворенията ми има много биографични елементи, които преминават през призмата на вътрешното усещане и на въображаемото. В „Светкавици“ част от стихотворенията бяха посветени на баща ми, който почина, а друга част бяха свързани с жена ми. Като че ли загубата и болката бяха движещите теми. Докато в „Лоно“ детството е в центъра – детският поглед и чувствителност. Главното житейско събитие между двете книги беше, че станах баща. Това отключи в мен нови преживявания и съвсем различен опит. Ритъмът ми на живот изведнъж се промени, промени се и светогледът ми. Погледът ми се насочи към детето – реалното дете и детето в мен. Появи се и грижата, която има голямо значение. Така че това е една голяма промяна и мисля, че основата на стиховете е тази. Интересното е, че бащинството ми съвпадна с COVID пандемията – време, изпълнено с тревога и затваряне.

Тоест в този период при вас са се смесили положителните емоции и стреса от неизвестното, който всички изпитахме особено в началото на пандемията?

Да, от една страна, виждаш какво се случва със света, от друга – това затваряне по странен начин ме върна в детството, не само заради дъщеря ми, а и заради тишината. Тишината в този период беше тишината от детството ми. София стана така тиха. Тиха и напрегната. Усещания, които свързвам с детството си през 80-те и 90-те. По време на COVID като че ли неизвестността беше определяща – какво ще се случи, защото ритъмът на живот се промени, самата структура на ежедневието, начинът, по който общувахме. В един по-дълбок смисъл обаче това ме доближи до същинското усещане за живот. Усетих колко сме уязвими и как живеем в илюзията, че сме безсмъртни. В този момент вътрешният свят на човека започва да се проявява. На повърхността изплуват страховете, усещаш смъртта. Тогава виждаш кое е важното и ценното. Всички ние го видяхме. И всички ние го забравихме. Струва ми се, че сме устроени по такъв начин – в нас има много скрити ресурси и възможности, които в зависимост от условията и средата, в която се намираме, се проявяват. Изключително адаптивни сме. Затова е важно каква е средата, в която живеем. Това отчасти зависи от всички нас. А когато сме деца, тя е определяща за това в какви хора ще се превърнем – средата, в която си израснал, детството, в което си имал възможност да проявяваш личността си и тя да се формира. За мен това е и основата в „Лоно“. Едно дете чувства и попива света; пред него светът се разкрива заедно с тайната, която притежава. Разбира се, основата е семейството – начинът, по който реагират родителите на детето, начинът, по който общуват помежду си и реагират на външния свят. В COVID периода се получи едно много любопитно смесване – детството на дъщеря ми и моето детство някак си се сближиха.

Първи януари

слънцето прави поляната зелена
бялото се изпарява хълмовете вдъхват спокойствие
песен на птици в далечината
капе вода
това е началото
отиваме за мляко
минаваме през поляната където има изпепелено тържище
това е пожар нали тате
не знам
това е бомба нали тате
не знам
лъкатушим нагоре като в картина
баща и дъщеря осветени от началото тръгнали за мляко
и несигурността на въпросите са истината
и незнанието на отговорите ме правят силен
по-уверен да погледна напред 

Как се промени самото ви писане, какви са вътрешните творчески процеси, които настъпиха след появана на детето във вашето семейство?

Допирът до детското събуди у мен невинността, една специфична уязвимост, която се пренесе и в писането ми. Тези промени ми дадоха възможност да чувствам света по-цялостно.

Всяко лято прекарвате с вашето семейство част от свободното си време на Северното Черноморие. По какъв начин се отразява пътуването на поезията ви, това своеобразно бягство от големия града към дивото?

Тези бягства ми дават възможност да погледна по-пълноценно на живота. Те са пауза, в която мога да дишам спокойно, следвайки друг ритъм. Когато съм заедно с близките си в една спокойна среда, в която задълженията са сведени до минимум, личното е във фокуса на общуването. Всеки път, когато пътуваме за седмица-две, много по-ясно виждам как дъщеря ми се е променила, колко е пораснала. Нужно е време и пространство, за да видиш. И спокойствие. В градското ежедневие ми е по-трудно да забелязвам детайлите, а при пътешествията имам време за пълноценно общуване и вглеждане. Напоследък си мисля колко хубаво би било да мога спокойно да се вглеждам в света и подобно на четенето на книга, да мога да чета света – внимателно да откривам съдържанието му.

На брега

стара игра колкото морето
игра на морето
едната ръка върху другата
после най-долната отива отгоре
шест ръце които играят
на брега пред огромното спокойно огледало
отразяващо вълните ни
едната върху другата
вълнение на ръце
на едно море
мъж
жена
дете

Какво се случва с вашето литературно поколение? Преди години вие дебютирахте заедно с автори като Иван Димитров, Мирослав Христов и Ясен Василев. Проддържате ли с тях все така топла приятелска връзка?

Ние сме като едно семейство не само в литературно отношение, а и в живота. Обсъждаме своите текстове, четем се – тази обратна връзка е важна за мен. Първоначално изпратих ръкописа на „Лоно“ на Иван Димитров и Мирослав Христов – те бяха първите му читатели. Впоследствие и двамата написаха кратките текстове, които може да прочетете на задната корица на книгата. Накрая изпратих ръкописа на Силвия Чолева, която е редактор на „Лоно“ и която изключително много ценя като литератор и човек. Радвам се, че имаше възможност корицата на книгата да бъде направена от Бояна Павлова, която е много талантлива авторка. И още нещо, което ми се струва важно – идеята за книгата беше подкрепена от Министерството на културата по програма „Творчески проекти в областта на литературата“.

Птицата като образ се появава много често в новата ви книга, освен класически символ на свободата на какво е носител за вас птицата?

Животът на птиците винаги ме е впечатлявал. В тази книга птиците са сетива. Разбира се, самият полет, който е свързан със свободата, с възможността да осъществиш това, за което си предопределен. Почти целият живот на птиците преминава в полет. След грижата около новоизлюпените, те имат възможността да полетят сами и да се осъществят, да бъдат това, което са. Да летят. Другата голяма тема е пролетта. Пролетно време птиците са най-активни – тогава е техният любовен и размножителен период. Тогава можеш най-ясно да ги чуеш и да доловиш разликата между тишината на зимата и пролетта с богатството на птичите песни, които са свързани с живота, с обновяването – нещо, което и детето носи в себе си. Тези теми дойдоха съвсем естествено – несъзнателно, по време на писането; не съм търсил целенасочено паралели. Впоследствие, когато ръкописът беше завършен, видях, че има много птици в него. Също така видях, че присъства и играта като символ на детството и младостта.

Пролет 

рано сутринта
песните на птиците създават дом
това са техните любовни песни
дом от любов
в който един мъж
една жена
едно дете
и едно куче
още спят
рано сутринта 

Друга голяма тема в „Лоно“ са сезоните и цикличността, какво ви дава идеята за установеността на сезоните, за тяхната неминуемост, с която носят някакво успокоение на нас, хората?

Ние, хората, живеем в своеобразна цикличност; Земята има свой ритъм – част от който са и сезоните. Свързани сме с природните закони; въпросът е да ги усещаме, да чувстваме пълноценно всички сезони. Не е случайно, че човек е свикнал да категоризира сезоните, да им поставя положителен или отрицателен знак. Всъщност съвременният човек живее отдалечен от сезоните; почти нямаме досег до тях, особено градският човек. Зимата сме на топло, лятото – под климатика. Докато преди време хората са живели по съвсем различен начин. Зимата е била страшна; неслучайно се асоциира със смъртта – ако няма къде да се скриеш, буквално умираш. Тези ледени, жестоки пейзажи можем да открием в литературата от други епохи. Ние живеем в едно одомашняване на света и на сезоните, но в цялата човешка история преди това сезоните са диктували ритъма; те са били това, с което сме се съобразявали. Природата е била движещата сила. Сега си мислим, че можем да я управляваме, но виждаме какво се случва.

Нека отворим темата за българските поети, които са ви повлияли по един или друг начин. Споделяли сте, че Иван Радоев е един от тях, Георги Рупчев също.

Много харесвам Георги Рупчев, но определено Иван Радоев ми е най-любимият български поет. Неговата поезия за мен е дом. В „Лоно“ имах възможността да използвам като епиграф едно негово стихотворение за детството. В ученическите ми години ми попадна сборник с негови стихотворения и бях абсолютно зашеметен от писането му. Възхищавах се на това, което създава като свят с думите си, на цялостното усещане от поезията му. Хем го чувствах близък, хем открих нещо съвсем ново и непознато за мен. Други поети, които чувствам близки и са ми повлияли, са Екатерина Йосифова и Иван Методиев. Това са вселени. Не съм сигурен тогава дали разбирах напълно стиховете им, но те ме привличаха; в тях имаше тайна. С течение на годините, навлизайки постепенно в света на поезията, светът им се разкри, но това е свързано и с житейския опит. Погледът на един млад човек е един, друг е вече в неговата зрялост. Сега вече умея много по-добре да вниквам в текстовете и да ги съпреживявам, да си представям какво е преживял авторът им. Въпреки че има поети, които пишат, без да са преживели нещо конкретно, те по свой начин създават свят и нови усещания – пътища към нови усещания. Подходът на всеки автор е индивидуален.

Синята стена

Когато завали съм кораб,
платната си усещам, котва вдигам
и тръгвам през реките на дъжда.
Към окото на морето бавно плавам. 

Как всичко се е променило тази пролет,
бялото на джанката лети,
тревата е зелена между плочките на тротоара
и аз съм аз и ти си ти. 

Какво е бялото? Какви са тези чувства?
Към паметта обръщам се и питам
дни, години, истории, отдавна. 

Един потеглям, друг пристигам.
Какво от мен остава? 

Когато спре да вали,
отговорът в стаята стои,
от мен останали са две весла
подпрени на синята стена. 

Като какъв усещате етапа, в който попадна светът след ковид пандемията, войните, които няма изглед да спрат, цялостната дехуманизация на човечеството?

Вълнувам се много от политическите процеси, които текат; това в поезията ми не си личи. Сега пиша една пиеса, която е свързана с насилието и властта. В драматургията мисля, че това нещо е нужно да присъства; то ни липсва даже. Драматургични текстове с ясно изразена позиция, които се занимават с настоящето и агресията, която ни залива. Отстрани наблюдаваме как има битка за света. Надявам се човешкото и емпатията да надделеят. Важно е ясно да се показва кой е жертвата и кой е агресорът; нужно е да бъде видимо и назовано. Намираме се в много напрегнат исторически момент и силно се надявам либералната демокрация да се запази.