Разговор с художника Боян Монтеро за изложбата му Das Gift в Гьоте-институт България (19 юни–29 юли 2025) 

Думата Gift на съвременен немски означава „отрова“, но произлиза от старонемската дума за „подарък“. Тази драстична трансформация разкрива както лингвистичната, така и концептуалната сложност на думата, превръщайки я в интригуващ парадокс. Именно тази двойствена, многопластова природа на дара стои в основата на изложбата.

Нека да започнем разговора от идеята за изложбата.

Това е първата ми изложба в България от 12 години насам. Беше време да направя изложба тук. Идеята за тази изложба беше именно това – желанието да направя изложба в България. Темата за подаръка ме вълнува от доста време насам. Идеята за двойствената страна на подаръка – „подарък“, а днес и „отрова“. Свързвам подаръка и с живота. Идеята за живота като подарък. Как аз като човек мога да се свържа с живота и да мина през него. Самата изложба също е начин на живот за мен. И начин да се свържа с публиката, с другия. Когато става дума за граници – от една страна, има желание за безграничност, а от друга, самите рисунки, които показвам в една част от изложбата, имат ясна граница. Има едно произведение, казва се „Водопад“, с много тъжни патета, които се изкачват нагоре по една кална, кафява вода. От едната страна е кафява, от другата страна е бистра – там те падат надолу.

Това е изложба, която е свързана с детското съзнание, а в същото време – с погледа на възрастния отстрани. Сякаш има грижа за запазване на този детски поглед. Можем да поговорим за отговорността, която със съзряването става все по-голяма – отговорността към света, към близките, но и към това, което правим.

Самите творби са сравнително големи. Обхващат и обгръщат зрителя. Изцяло са от хартия и затова са нараними – лесно се късат, уязвими са. И това е едно от нещата, които ме привличат към изработването им. Така че тук присъства и отговорността на зрителя да ги пази. Тези, които ще дойдат да видят изложбата, ще влязат в галерийното пространство на „Гьоте“ и ще видят за какво става дума. Самите творби също са закачени по уязвим начин. Има една голяма отговорност на зрителя да внимава с тях –  както всъщност и отговорността към самите нас, към децата ни, към детето като цяло. Защото детето много лесно се къса, много лесно се чупи. Чупливо е.

В рисунките ви има много връзки и асоциации – понякога чрез образа, понякога извън образа, в отделните елементи, свързващи конкретните фигури. Те са наситени, но в същото време свързани помежду си. Свързването е едновременно болезнено и нужно, за да съществуваме.

Искам зрителят да не се чувства самотен. Искам да се почувства като част от нещо по-голямо. Но също така ми се иска да се изгуби в творбите. Всъщност, за мен като артист е много важно да мога да се изгубя в рисунката. Тези моменти не са много, не са непрекъснати, дори са трудно постижими. Но дори да успея в процеса на работа за 5 минути да се изгубя в рисунката, смятам това за постижение. За мен подаръкът е процесът. Надявам се и за зрителите подаръкът – или моментът на 5-минутното загубване в творбата – да бъде усетен.

Това загубване носи ли ви свобода?

Това е – загубването е свободата. Да почувстваме свободата – за това малко време. Заради това създавам изкуство – за да се почувствам свободен. Но това не е лесна работа.

Да поговорим за снимките и тези лични елементи и мотиви, които вплитате в рисунките си. Вашата лична биография присъства. Живели сте на различни места по света, образованието ви е свързано с Китай, България и Нидерландия. Разкажете за тези пътувания, които по интересен начин свързват вътрешния и външния свят. Каква е ролята на тези фотографии?

При мен така се получи, че учих в България и в Нидерландия. Сега завърших бакалавърска степен отново, както и магистърска. Също така съм бил във Франция, в Китай и в Америка. Чрез снимките, които включвам в творбите си, се опитвам да си отговоря на въпроса какво е семейството. Създавам колекция от това какво е семейството за мен – то не включва само роднини и приятели, а и хора, които не познавам, известни личности. Интересно ми е да направя такъв палимпсест от снимки. Това е нещо, с което в момента експериментирам. И може би няма да се види толкова ясно в изложбата в Гьоте-институт сега, но е посока, в която съм се запътил.

Върху рисунките ви има и най-разнообразни лепенки. Разкажете за тях.

Предметността също ви вълнува.

Да, самата изложба решихме да представим в две части. Едната част са тези рисунки по стените, включително и раздаването на една книга, която се казва „Само слънцето изгрява безплатно“. Втората част на изложбата ще включва сравнително голяма инсталация във фоайето на Гьоте-институт и представяне на книгата под формата на пърформанс. В инсталацията ще бъдат включени снимки и предмети – семейни ценности, неща от мазето. За мен предметите имат душа. Чрез този акт искам да ги изкарам от мазето и да им вдъхна нов живот. Имаме толкова много предмети около нас – повече от достатъчно. Иска ми се да покажа това и да създам усещане за прекаленост. В момента съм на кръстопът между желанието да правя още снимки и нуждата да спра, за да асимилирам и осъзная наличните. Иначе те просто се трупат.

Това е и вид осмисляне на миналото, осмисляне на това какво се е случило във времето. Откъде за вас идва това усещане за преситеност?

Със сигурност идва от съвременния начин на живот. Със сигурност е и политически акт. Всяко изкуство е политически акт. И всичко се свързва. Това е опит за преосмисляне на това, което е било, и на това, което имаме. Опит – не за търсене на нов материал, а за преосмисляне на стария, превръщайки го в нещо ново.

Да поговорим за образността, която използвате – стилизирана и наивистична: образи на патета, на мишки и жаби.

Завършил съм Художествената гимназия, след това НХА в София. Рисувах много голи тела и хора, но винаги в мен е съществувало желанието да рисувам животни вместо хора. Откакто съм в Нидерландия, спрях да рисувам хора. В изложбата има една рисунка, която се казва „Мускулеста малка червена шапчица събира тежки камъни“ – в нея за първи път включвам по-чисто човешки образ. От доста време не рисувам хора, а животни. Не мога напълно да си обясня защо е така; може би свързвам човешкото с отровната ябълка, а животните – с нещо по-детско и неутрално. Това беше и желанието ми за тези изображения – търсейки определена невинност. Рисунката на човешка фигура показва много повече как аз виждам човека. Още не съм сигурен как виждам човека. В процес на търсене съм. Вълнува ме как да превърна малкото в голямо. Затова и форматите в изложбата са големи. Минавайки през класическото образование, съвсем целенасочено се отърсвам от него. Желанието ми е да има повече свобода.

Самият вие преподавате.

Защо подаръкът е отрова?

Не съм сигурен защо подаръкът е отрова, но чувствам, че подаръкът е отрова. И не съм сигурен дали отровата е нещо отвратително. Мислейки за отровата и подаръка, се сещам за отровната ябълка в приказката за Снежанка, чийто образ присъства буквално в изложбата. Вместо да маркира нейната смърт, отровната ябълка в случая е последната стъпка към нейното съзряване. Може би тази изложба и заглавието ѝ –  „Отровата/Подаръкът“ – са вид съзряване за мен, маркират съзряване. Тази изложба е и опит за търсене на светлина в тъмнината. Това е опит за продължение след отхапването на отровната ябълка. Какво следва? И как там също може да има светлина. Не отхвърляне на детето в мен, а взимане на детето в мен със себе си нататък, по пътя ми. Изложбата е опит за запазване на детето в мен.

Откриването на изложбата е на 19 юни (четвъртък) от 18.30 часа в галерията на Гьоте -институт.

Когато бях съвсем малък, още в Китай с майка ми, събирах лепенки. Бях пионер. В училище всички бяхме облечени еднакво. Единственото, което ни различаваше, бяха раницата и несесерът. А на несесера – тогава обикновено метален – можеше да се слагат лепенки. Имах колекция от лепенки, които обаче никога не залепих. Винаги чаках точния момент – някъде, някой ден, в светлото бъдеще, за да ги оползотворя. И така тези лепенки останаха неоползотворени. Връщайки се назад, мислейки за детството, исках да им вдъхна нов живот. Разпитвайки и други хора, осъзнах, че не съм единственият, който не е оползотворил лепенките, които е колекционирал. Заради това започнах да събирам също и колекции от лепенки на други хора. На тези големи платна можете да видите много различни лепенки, които не са само от моите стари колекции, но и от чужди. Въпреки това включвам и лепенки, които са нови. Има лепенки, които са „евтинджос“, които също искам да включа в този жест на увековечаване на произведението. Това, което виждам в тях, е детската радост, към която мечтая да се върна. Да, преподавам от 2024 г. в академията „Герит Ритвелд“ в Амстердам. Това е едно много специално място за мен. От всички институции, в които съм бил до момента, там се чувствам най-добре. Не говоря за Амстердам или Нидерландия, говоря конкретно за тази академия. В нея 75% са хора от цял свят, така че това е един балон, много специален за мен. И мисля, че тази конкретна академия балансира доста добре академичното и неакадемичното. Например там няма оценки, както в академията тук. Там или минаваш, или не минаваш, и често се случва хората да повтарят годината. Идеята за това какво „минава“ и какво „не минава“ също е интересна. Но това е друга тема. Боян Монтеро живее и работи между Амстердам и София. Неговата мултидисциплинарна практика съчетава интуитивен подход с концептуално мислене и включва визуален и словесен текст, пърформанс и колаборация. Работи с рисунка, колаж, фотография, музика, дигитални медии и текст, чрез които изследва парадоксите на идентичността, принадлежността и културната междинност. Възприема противоречието като продуктивно напрежение. Монтеро завършва изящни изкуства в Sandberg Institute, Амстердам (2022), след бакалавърски степени по изящни изкуства в Gerrit Rietveld Academie, Амстердам (2019) и Националната художествена академия, София (2015). Специализирал е в Пекин, Париж и Ню Йорк. Негови творби са представяни в музеи и арт пространства като Stedelijk Museum, Het Nieuwe Instituut, W139, Muziekgebouw aan ’t IJ, Rijksmuseum Passage и NEVERNEVERLAND в Амстердам, както и в Domkerk и De Vishal в Нидерландия. През 2025 г. участва в Prospects – Art Rotterdam, а през 2024 г. представя самостоятелна изложба в The Bookstore Foundation, Амстердам. Същата година е отличен с Werkbijdrage Jong Talent и проектна субсидия от Mondriaan Fonds. От 2024 г. е гост преподавател в Gerrit Rietveld Academie и член на артистичното сдружение De Vishal.