„Безветрие“, България, Италия, 2024 г., реж. Павел Г. Веснаков; сценарий Павел Г. Веснаков, Симеон Венциславов, Теодора Маркова, Невена Кертова, Георги Иванов; оператор Орлин Руевски; музика Аскари. В ролите: Огнян Павлов-Файър, Веселин Петров. Продуцент Веселка Кирякова
По пуст междуградски път се движи автомобил с двама младежи. Камерата ги следи в гръб и веднага се набиват на очи татуировките на единия. Контактът между тях върви някак спънато. Шофьорът се опитва да подхване разговор, но татуираният отговаря лаконично, явно не е от приказливите. Усеща се известно напрежение, а онези, имали шанса да гледат ранните късометражни филми на Павел Веснаков и особено стъписващия „Парафиненият принц“, лесно могат да изпаднат в тревожно очакване. Така започва филмът „Безветрие“, но предчувствията за нещо мрачно и страшно бързо се оказват измамни, поне на пръв поглед. Защото историята всъщност изглежда съвсем обикновена, а двамата в колата са просто приятели от детинство. Друг е въпросът колко мрак, страх и безумие можем да открием зад скромната фасада на така наречения обикновен живот на така наречените обикновени хора. Тема, която режисьорът задълбочено и талантливо разработва във всичките си игрални филми, дори и в телевизионните сериали. Сюжетът съзнателно е изчистен от ефектни драматургични похвати, въпреки че наблюдаваме убедително защитени нестандартни художествени решения. Тази, да я наречем, хладна уравновесеност на разказа също се оказва измамна. На повърхността е глухото застинало безветрие, а отдолу бушува невидимият вятър на пробуждането, което постепенно завладява главния герой.
Калоян (Огнян Павлов FYRE) е млад човек, отдавна напуснал родното място по инициатива на майка си, живее и работи в Испания. Завръща се, за да приключи набързо рутинна процедура по продаването на апартамента на починалия си баща. Попада в забравена среда и хора, които почти не разпознава. Те обаче го помнят като малкия Коко, не спират да се дивят на екзотичния му вид заради въпросните татуировки, любопитна им е тази странна птица, долетяла от странство. Вече споменатият приятел (Веселин Петров) му помага да се оправи във всеобщата административна неразбория. А тя, освен като обичайно състояние, е допълнително подсилена и от дълго очакваното обновление на градчето, през което ще минава магистрала, ще се строят хотели, мотели и спа центрове, гарантиращи благоденствие на трудоспособното местно население. От него, населението, се изисква само да разчисти терена от всичко излишно според изискванията на инвеститора благодетел, за да започне градежът на бъдещия проект. Така по стръмни крайградски склонове, покрай строителни отпадъци към бунището се търкалят и каменните бюстове на идеолозите от близкото минало, още приживе обявени за непогрешими, доскоро „украсявали“ всяко кътче от страната, тук-там и до ден днешен. Към бунището символично се търкулват и всичките им високопарни лозунги и смехотворни заклинания, като например това, че „Колелото на историята се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма“, сякаш след това ще спре и завинаги притихне в нирваната на съвършения нов строй. Филмът остроумно подсказва, че и сегашни диктатори, самоопределили се като всесилни и вечни, някой ден ще се окажат на същото място.
В териториите за разчистване е и местното гробище. Възможностите за близките са две – да препогребат покойниците, или да ги оставят в ръцете на общинските власти и техния начин за справяне с проблема. Първоначално Калоян избира втората. В хода на действието и от няколко пестеливи реплики се разбира, че отношенията с бащата са тръгнали зле от рано. Два детски спомена, трайно заседнали в съзнанието му, са пречупили естествената връзка помежду им. Не е забравил как радостта от включването му в училищния футболен отбор с лека ръка е помрачена от ехиден родителски коментар и по-късно, когато дочува от устата на баща си „мъдрото“ народно умотворение, че „деца се милват само докато спят“. Дребни наглед неща, издаващи ниска емоционална култура, белязала личните и обществени отношения по нашите географски ширини и погрешните представи за отглеждане на потомството уж за тяхно добро. Но и безпомощност и обърканост поради липсата на всякакви ценностни ориентири. Така че този човек, някога наранил сина си, едва ли е бил изначално лош, по-скоро редови представител на общество, в което грубостта е общоприета норма. И може би не е заслужил да си отиде отхвърлен, забравен и отчайващо сам.
За броени дни Калоян ще стигне до същия извод, най-напред, когато усеща духа на някогашния семеен дом, а после от срещите с приятели на баща му и техните разкази за отминали времена, свързани основно с казармата. Изглежда, този двегодишен период на задължителната военна служба през социализма не дава мира на повече от едно поколение български мъже. Все се връщат към него с повод или без и не успяват да осмислят какво точно е означавал за тях. Изпитание ли, травма ли, неизбежно задължение или уроци по мъжкарство? Само че тези уроци доста често се изразяваха в грозни издевателства върху по-уязвимите, по-чувствителните, по-беззащитните. Първият разказ, автентично пресъздаден от актьора Васил Бинев, е тъкмо такава история, при това напълно реална, която зрителите от моето поколение сигурно си спомнят. Тогава в началото на 80-те цялата общественост беше ужасена, та дори и комунистическата преса се видя принудена да реагира, разбира се, ловко замазвайки фактите, така че косъм да не падне от главите на армейските началници. Калоян надали ще проумее защо и как е възможно да се случи подобно нещо, но ще запомни, че баща му е бил спасител на пострадалия войник. Ще му се наложи да изслуша още една казармена история, разказана от друг приятел, недотам интересна, но пък оцветена с неделикатни подробности, които по всички човешки правила би трябвало да бъдат спестени. Също запомнящо се актьорско изпълнение на Константин Трендафилов, чийто герой припомня за знакови персонажи в киното ни, създадени от сценаристи като Георги Мишев и Станислав Стратиев. Ще се срещне и с местния особняк, от когото отново чува добри и смислени думи за баща си, както и категорична, не търпяща възражение оценка за ситуацията „по света и у нас“. Михаил Мутафов все така талантливо прави нещо като продължение на образа на Генерала от късометражния филм на Веснаков „Чест“, не задължително симпатичен, полутъжен, полукомичен в отказа си да приеме, че старите времена няма да се върнат. Друг отказ, вече същински трагичен, е този на болна възрастна жена, в чийто дом попадат Калоян и приятелят му, за да я заведат в болница. Експресивната игра на актрисата Лидия Вълкова превръща епизода в няколкоминутен моноспектакъл на тема самота, болка, безнадеждност. И отказ от живота. Макар и въздействащ, за миг може да прозвучи като изкуствено привнесен, но всъщност е съвсем на място, защото именно в нейната участ Калоян провижда и тази на собствения му баща.
Така мислите и емоциите на героя поемат в неочаквана дори за самия него посока и полезните напътствия на майка му, с която поддържа постоянна интернет връзка вече не помагат. Тя (силна роля на Надя Дердерян) се появява няколко пъти за кратко на екрана на лаптопа и през обичайните приказки на загрижен родител успява да изгради образа на крайния прагматик. Загърбила е окончателно миналото си и върви напред, но пътем, волно или не, заличава и спомените на сина си. За детството, за мястото, където е живял, за най-близките хора. Нейният житейски модел на поведение буди асоциации с изразителното определение на Достоевски „случайното семейство“, често повтарящ се мотив в книгите му, пространно разгледан от Цветан Стоянов в забележителния аналитичен труд „Геният и неговият наставник“. Но докато писателят говори за реално съществуващи християнски ценности, отхвърлени от „модерните“ хора в края на XIX век като техен пагубен избор, то тук и сега за тревожно голям брой хора те са непознати дори на ниво информация, камо ли като споделено преживяване. Покълвали са плахо в далечното средновековно минало, по-широко през възрожденския период, но след 1944 г. са изтръгнати почти до корен. И тази празнота няма как да се запълни с импозантни високопарни спектакли по исторически хълмове в страната. Нужни са друг вид усилия, положени от всеки отделен човек, най-добре в тишина и размисъл. Допускам, че това може да звучи донякъде нравоучително, но ако никога не опитаме, има опасност да се лутаме из околното пространство до края на дните си като безличен продукт на „триминутна аритмична среща на нещастен сперматозоид с плачлива яйцеклетка“, както е казал сръбският журналист Александър Тиянич по време на лекция пред студенти от неговата специалност. В лекцията си той отправя и не малко въпроси към младите си колеги – директни, остри, безпощадни с надеждата да ги извади от „препарираното“ състояние (пак негова диагноза) и да ги върне към нормалното, живото.
Авторите на „Безветрие“ също залагат на способността на това поколение да се „отпрепарира“, въпреки влиянието на прякото обкръжение и затъпяващия ритъм на всекидневието, да открива стойностните неща по собствен, понякога труден път. За краткото си пребиваване в стария очукан семеен апартамент и в градчето, където са минали детските му години, Калоян проумява колко е важно да съхрани паметта за онези времена, за покойните си близки. Така идва второто му решение сам да се погрижи за тленните останки на баща си и прави първата крачка към измъкване от капана на случайното живеене. Рапърът Огнян Павлов FYRE, участвал с малка роля в първия пълнометражен филм на Веснаков „Уроци по немски“, се справя повече от добре с поставената му тук нелека актьорска задача. Гради героя си почти изцяло в мълчание с крайно пестеливи движения, мимики, жестове и тъкмо по този начин, убедително предава неговите съмнения, колебания, скритата тревожност. Впрочем и в музикалните си изпълнения е също толкова сдържан и обран, но със силно емоционално и въздействащо присъствие.
Режисьорът Павел Г. Веснаков
Филмът „Безветрие“ е живо доказателство, че може да се постигне автентичност и достоверност без наложилите се напоследък като задължителна програма клиширани реалности с претенция да изчерпят основни социални, психологически и възрастови характеристики. Никой не крещи гневно, никой не е вторачен в смартфона или лаптопа, отникъде не кънти чалга. Виждаме хората от малкия град в естествената им среда, финансово несигурни, нескъсали докрай със социалистическото минало, но с крехката надежда, че капитализмът може да ги изненада приятно. Прилив на самочувствие и оптимизъм добиват надвечер след първата чашка на трапезата, отрупана с домашни мезета, а сутринта безветрието продължава. Докога?
Картината на това битие е прецизно изпипана във всичките ѝ детайли и резултатът от високия професионализъм на участниците в екипа пред и зад камерата е оценен с национални и международни отличия, както и покани за участия на престижни световни фестивали. На съвсем скорошното събитие – Наградите на Съюза на българските филмови дейци Васил Гендов, „Безветрие“ получи четири. За сценарий в лицето на Павел Веснаков, Симеон Венциславов, Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов, за операторска работа на безупречния Орлин Руевски, за главна мъжка роля на Огнян Павлов FYRE и за пълнометражен игрален филм. Тук е редно да се отбележи и ролята на продуцента Веселка Кирякова, чието име свързваме с едни от най-значимите проекти в киното ни през последните години. На официалната церемония Павел Веснаков получи Голямата награда от самия Андрей Звягинцев, нещо като символичен знак, че посоката, която е поел, е вярната.
