„Война“, Яна Язова, редактор и съставител Цвета Трифонова, издателство „Весела Люцканова“, 2001 г.

Как се справяте с нехармоничния свят, в който живеем и в който случващото се сякаш противоречи на утвърдените от векове ценности като истина, справедливост, съпричастие, прошка, любов? Като започна войната в Украйна, се опитах да се помиря с пристигащите оттам новини, като избрах да прочета отново „Война и мир“ на Лев Толстой. Сред безсилието си срещу жестокостите в Газа, които светът не знае как, не може или не иска да спре, посегнах към „Война“ на Яна Язова.

„Война“ се оказа една от най-добрите, изстрадани и преживени книги, които съм чела, синтезираща документалност и фикционалност. И вярвам – единственият обективно написан роман, посветен на случилото се в България по време на последната (засега) световна война и непосредствено след нея.

Писателка с незавидна съдба, преживяла непримиримото идеологическо разделение в българското общество по време на Втората световна война, разрушителните бомбардировки на съюзническите войски в края ѝ и жестокото братоубийство след настъпилите обществени промени на 9 септември 1944 г., Яна Язова не си позволява компромиси със своята съвест, с обективността и правдивостта. Не търси спасението на приспособленчеството и конформизма, за да извоюва своето място сред новия художествен елит на България; да продължи да публикува и да се нареди сред представителите на т.нар. социалистически реализъм.

Но тя не спира да пише. Родена през 1912 г. в учителско семейство с дълбоки духовни и интелектуални корени, завършила славянска филология в Софийския университет, Яна Язова (чието рождено име е Люба Тодорова) живее и твори с един аристократизъм, който се оказва несъвместим с новата идеология. Затова книгите ѝ остават непубликувани, части от тях са изгубени или са запазени само чернови, по които след смъртта ѝ са издадени романите от историческата трилогия „Балкани“ („Левски“, „Бенковски“, „Шипка“).

Драматична е и съдбата на романа „Война“, втора част от дилогията „Соленият залив“ (издадена и разчетена напълно от Петър Величков през 2003 г. – Б.р.). 

Текстоложката Цвета Трифонова използва както неговата чернова, така и черновата на първата част – „Голямо и Малко“, за да изгради достоверно предисторията на персонажите и техните взаимоотношения, докато живеят в Соления залив (едно полумитологично място на южното ни черноморско крайбрежие). Впечатляваща по обема, проникновеността и художествения усет е работата, извършена от текстоложката, възкресила за нов живот една истински талантлива, силна, разтърсваща книга с плътни и ярки образи, с потресаващи сюжетни обрати и с уникална поетика.

Достоверността на историческите събития е пречупена през драматичните и трагични съдби на героите, с нюанс на приказно противопоставяне между доброто и злото, със силни, титанични характери, които, осъзнато или не, следват предопределения си път, без да правят компромиси в името на самосъхранението и оцеляването си.

Ние, родените през втората половина на двадесети век, сме израснали в условията на черно-бялото идеологическо противопоставяне. За съжаление, не е по-различна ситуацията и днес, макар това противопоставяне да е повече или по-малко с обратен знак. Ето защо са толкова ценни книги като „Война“ на Яна Язова, в която авторката (независимо от онова, което е преживяла в личен план) не взема страна, не заклеймява, нито идеализира или пък героизира пресилено. Тя търси човешките измерения на всичко случващо се в едно катастрофично време, без присъщата на повечето исторически книги екзалтация. Когато Русан Кондуктора казва на Фердинанд (един от главните герои на романа – не владетелят, а печатарят, издателят, интелектуалецът Фердинанд): „Аз съм длъжен да ви предупредя, че вие приемате в къщата си… един партизанин!“, той му отговаря простичко: „Събличай мушамата и влизай! Не те ли виждам, че си Русан? Не се кичи с повече пера, отколкото имаш по себе си“. А на въпроса на Русан дали не се ядосва, че е станал партизанин, Фердинанд отговаря: „Искал си, станал си. Това си е твоя работа! Мога да се ядосвам само, че си тръгнал по най-трудния път и ще си причиниш големи неприятности. Но теб това не те интересува. Едни животни вървят мирно по полските пътища, а други се катерят по скалите. […] Търпението, наложено от разума, често пъти е най-висок героизъм“.

На възмущението на Русан, че вестникът на Фердинанд не съобщава нищо за героичните битки на партизаните с полицейските войски, издателят задава реторичния въпрос „А какво очаквате? Вие по своя воля сте излезли с оръжие в ръка в планината. С вашето поведение вие искате да омаломощите нашата държавна сила. Вие искате да разпокъсате извътре своето отечество, да разедините умовете и сърцата. […] Вие вдигнахте оръжие срещу властта и властта излиза срещу вас в законна отбрана!“. Но въпреки че и двамата отстояват категорично убежденията си, Фердинанд е готов да даде убежище на преследвания от властта Русан. А след Девети септември Русан укрива издирвания от новата власт Фердинанд.

С обич, разбиране и прошка са изградени образите на героите. И са толкова живи, многопластови и с печелещи доверието на читателя светлосенки. Русан – със своя целеустремен порив към героизъм и воля за обществена справедливост, с идеализма си, който, срещнал се с разочарованието от насилието и терора на взелите властта свои другари, стига до самоубийствено себеотрицание. Мъдрият Фердинанд – с всеотдайната си готовност да помага на всички, да отстоява своите позиции, но и да се поставя на мястото на другите, да разбира, да прощава, да се жертва. И с невъзможната си, странна любов към красивата, магнетична Катерина. Има нещо от героините на Достоевски и в своенравието и праволинейността на Катерина, в нервната ѝ избухливост, и в платоничното обсебване и благоговение пред нейната ярка женственост на много по-възрастния Фердинанд.

Собственикът на Соления залив Беро-Беро (Беро Беров, когото жителите смятали за тиранин, преди да попаднат във властта на новопристигналите партийни господари), също е покорéн от хубостта и характера на Катерина. За нея той губи тираничния си ореол и се превръща в приказен исполин с красивите очи на звяр, защото „само зверовете имат такъв блясък, силен и умен поглед […] виждат и говорят едновременно с очите си“. Любовната среща между двамата – едва ли не доскорошни врагове, е една от най-красивите сцени в романа: „Ти си прекрасна! – прошепна Беро-Беро, а погледът му на див звяр сега светеше като храм със запалени канделабри над главата на Катерина. – Аз не съм го казвал на никоя друга жена. Вярваш ли ми? […] Цяла разтреперана, Катерина се повдигна, като че ли сънуваше, и той пое в големите си топли ръце нейните изстинали пръсти. После той бавно и нежно я притисна към гърдите си“.

С обич е споменат (в началната ретроспекция, връщаща към Първата световна война) младият български цар Борис, който – почти дете, трябва да заеме престола на абдикиралия си баща и да се справи с обърналите срещу него оръжието си владайски въстаници, защитаван от такива като него младежи-деца от Военното училище: „Той гледаше своите измокрени и премръзнали защитници, пребитите от умора новобранци… Той трябва да се е чувствал изоставен сам на себе си и най-окаяният цар в историята на човечеството и неговата първа мисъл трябва да е била: „Ако не спечеля сърцата им, аз съм загубен“.

И понеже само земният край може да затвори житейския ни кръг и с известна степен на сигурност да определи как сме живели, то смъртта на цар Борис от романа на Яна Язова свидетелства за постигнатата от българския владетел благородна цел –спечелването на сърцата: не само на младите войничета, а и на народа, дори на неприятелите. Смъртоносната му болест „от преуморено сърце“, настъпила много скоро след неговия отказ българи да воюват на страната на хитлеристка Германия, кара цял народ да започне да се моли и даже доскорошните му врагове се питат: „Нима е възможно все пак този човек изведнъж да ни остави?“. За едни той е бил най-добрият и най-милият цар на Земята; за други – диктатор, „който в най-критичните за живота на България години се уедини в едно опасно самовластие, като не посвети никого в своите дела“. Но всички са потресени от неочакваната развръзка, след като току-що са въздъхнали с облекчение: „Няма да воюваме! Царят отказал да даде войски!“. А в чуждестранната преса излиза новината: „… Цар Борис почина!… 28 август 1943 година. Аз видях с очите си цял народ да плаче“.

Събитията в романа са пряко или косвено свързани с бушуващата недалеч от България война. Но заглавието се асоциира не само с военните действия, в които никой от персонажите не участва. То характеризира до голяма степен взаимоотношенията помежду им, вътрешните им борби и конфликтите между различните социални групи преди и след Девети. Разбирайки, че Катерина не е човек, който може да „върви със стадото“, Фердинанд я измъква от потъналия в дребнави ежби и страсти Солен залив, в който всички си мислят, че мразят господаря си Беро-Беро, а всъщност точно те го издигат в съзнанието си за свой стопанин. Но в отношението на Катерина към Фердинанд преобладава не признателността, а недоволството. Сложни и многопосочни са взаимоотношенията на Фердинанд и с Русан Кондуктора, на когото също нееднократно е помагал; със собствената му жена Елена, със стопанина Манол, мъжа на Малката Мария, която от своя страна обявява война на принудително наложения ѝ семеен живот, тъгувайки по една любов, чийто обект отдавна не съществува. Не са гладки отношенията на главния герой на романа и с другите му сестри и с брат му Атанас, макар всички те да признават мъдростта, човечността и постигнатото високо положение в обществото на големия им брат, чрез което той винаги е готов да им помогне.

Разклонения на темата за войната – пресъздаващи цялата безпросветна жестокост, са и сцените с бомбардировките на София от есента на 1943 до пролетта на 1944 г., за които знаем от исторически източници, че са отнели живота на над четири хиляди души, още толкова са ранени, а повече от 12 хиляди сгради са разрушени. Пряка свидетелка на тези трагични събития (което е известно от нейните писма до Александър Балабанов), Яна Язова е вложила онази пластичност, динамика и усещане за екзистенциална безнадеждност, които могат да бъдат постигнати само чрез личното преживяване. Пречупено отново чрез видяното, изстраданото, премисленото от Фердинанд (сред чиито прототипи изследователите посочват проф. Александър Балабанов и убития от Народния съд издател и печатар Петър Атанасов), случващото се е разказано с внушителна, потресаваща автентичност: „Фердинанд с удивление почувства, че той, който цял живот мислеше, че познава смъртта и не се бои от нея, в този миг не бе готов да умре от такава смърт. […] Чорлави хора с писъци тичаха към домовете си. Изпод развалините на къщите се измъкваха полудели, опепелени човеци с дрипи по обгорените им, черни меса, […] На черните им лица святкаха две оцелели лъскави очи. Върху главите си тези пепелени човеци носеха вместо коса една топка пепел. Те се оглеждаха сред белия слънчев свят, без да вярват, че са живи, и хукваха по улицата, като викаха…“.

Пестеливо присъстващият в родната ни история спомен за изсипаните бомби над главите на неучаствалите във войната наши предци някак много логично в романа на Яна Язова прелива в изстраданата от героите нова страница на неправомерна, потресаваща жестокост. Смяната на властта в България след края на Втората световна война се случва с многобройни прояви на реваншизъм, отмъстителност, издевателство над жертвите. Новите лидери прочистват пътя си от дотогавашния елит – било чрез т.нар. „Народен съд“, било чрез изтезания, унижения и прибързани убийства уж при опит за съпротива. На забележката на Фердинанд, че въоръженият човек сам по себе си е смешен, Русан Кондуктора отговаря, че не му е до смях, защото се очаква да „станат страшни работи“, а понеже някога Фердинанд му е спасил живота, той самият ще направи всичко по силите си да го защити – него, набелязаната жертва на очакваната промяна. И не толкова поради нехайството, което Фердинанд проявява тогава към собствената си безопасност, Русан не успява да го спаси – бившият издател и редактор на вестник, мъдрият интелектуалец от Царска България Фердинанд е неспасяем, защото наистина е набелязан за изкупителна жертва, а идеалистите като Русан, Давид и едноръкия партизанин са без глас сред опиващите се от властта свои довчерашни другари.

По време на инсценирания „Народен съд“ срещу Фердинанд, когото Русан определя като Божи човек, тълпите крещят „Смърт на народните врагове!“, водени от първичен страх, отмъстителност и злоба. Уплашени от неумолимите чужди нови властници, дошли от съседния Морски град, наблъскани един до друг в гъсти редици, гражданите и гражданките на Соления залив изглеждат чужди и непознати както на Катерина, така и на самите себе си. Определението „чужди“ се превръща в ключово за тези страници от романа и в съзнанието ми се свързва със спомените на българския писател Цончо Родев за ония времена: „Тези, които тогава стреляха по баща ми (известен адвокат в Провадия, б.м.) и по останалите интелектуалци, не бяха наши съграждани. Те бяха непознати, дойдоха отнякъде, като в американски уестърн, разсипаха елита на градчето и си заминаха…“.

Научил за разстрела и заравянето в обща яма на достойни личности като регентите княз Кирил Преславски, професор Богдан Филов, Генерал Атанас Михов и професор Александър Станишев, Фердинанд очаква с горчиво смирение съдбата си. Защото „земният живот е много кратко време. Туй го виждат умирающите, а после го знаят тези, които са умрели“. И изведеният за разстрел смъртник се сбогува мислено с Катерина, разбирайки, че тя ще страда, защото е все още някъде по пътя и като чуе, че е умрял, ще си помисли, че го е изгубила завинаги. „Но аз ще те гледам как ти вървиш към мен със сигурни крачки“.

Екзистенциалните прозрения, наред с историческата автентичност и психологическата многопластовост превръщат възкресения от Цвета Трифонова роман на талантливата Яна Язова в една от най-силните и истински български книги за войната в различните ѝ измерения. И за възможния вътрешен мир пред лицето на смъртта.

„… В една яма Творецът хвърля и Гения, и Божия добитък! Колко скудоумен е човекът, който блъска своя брат в ямата, като мисли, че си осигурява чрез това една по-добра участ!…“

Думи, написани преди осемдесет години, но верни и в нашия ден. Непреходни.

Марта Радева е родена в Разград. Завършила е българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).