Известно е, че Фатих Акин е дете на емигранти от Турция, потърсили спасение от бедността в страната си в богатата Германия на 60-те години. Знае се също, че е роден в Хамбург, един от най-космополитните градове на Германия, че детството му е свързано с немската реч и че турският му е по-скоро чужд, отколкото роден език.
В същото време, точно заради корените си Акин е нееднозначен, различен и необикновен. В определени моменти в киното му надделява немско бунтарство, в други – копнеж по едно друго, по-лирично „аз“.
Тази година фестивалът в Кан, често проявявал добронамереност към киното и личността на Акин, показа най-новия му филм „Амрум“ в несъстезателната програма „Премиери“.
„Принципно много харесвам голямата зала „Люмиер“, но тази тук харесвам мъничко повече“ – пошегува се Акин в препълнената зала „Дебюси“, където основно вървят прожекциите на паралелните програми.
Амрум е името на остров в Северна Германия, където, както може да се очаква, водата е много повече от сушата, ветровете са силни, а вълните – високи. Хората говорят на един особен свой език, само понякога превключват на правилен немски и живеят най-вече от риболов и отглеждане на картофи. В случая с филма на Акин този остров е родното място на култовия немски сценарист, режисьор и негов преподавател Харк Бом. Там днес възрастният мъж е прекарал детските и юношеските си години, там в месеците преди капитулацията на фашистка Германия през Втората световна война са се случвали неща, които той винаги е искал да сподели.
„Когато преди години Бом ми показа сценария си, идеята беше режисьорът да бъде той, а аз продуцентът. Само че времето минаваше, възрастта му напредваше и така се стигна до положение той вече да няма как да направи този филм. Преди две години, пак в Кан, където бях поканен на фестивала като гост, бях доста объркан, не знаех, какво да предприема. Конкретните обстоятелства и съветите на приятелите ми в онзи момент ме подтикнаха да реша аз да стана режисьорът. Спомените в него не са мои, но трябваше да звучат с искреността на личните преживявания“ – сподели Акин веднага след прожекцията.
Нанинг, който вече не е дете, но все още не е мъж, живее заедно с бременната си майка, леля си и по-малките си брат и сестра в голяма къща на острова. На нейния покрив, както на всички останали, се веят фашистки знамена. Населението, което получава продукти от магазина срещу купони, е принудено са се съобразява с наложения ред. В семейството на Нанинг никой не е толкова фанатично предан на Хитлер, колкото Хиле, неговата майка. След раждането на бебето, което става в деня на капитулацията, тя отказва да приема храна, обричайки новороденото на глад. Би могла да направи изключение само за бял хляб с масло и мед. Но такива луксозни продукти на острова точно в тези години, естествено, няма. Така цялата енергия на спомените се завърта около неистовите усилия на Нанинг да намери безценните продукти. В сложната обстановка на подозрителност, фанатизъм, разочарование и в крайна сметка на абсолютен идеен крах момчето всячески се бори да осигури продуктите. Така се сблъсква в различни жители на острова, някои от които носещи спомени от времето, когато са работили в Америка за „долари“. Посещенията му при тях му помагат да научи как се сушат риби, как се намират яйца от патици, как се ловят и убиват зайци. Островът е негостоприемен, гладът е навсякъде, а Нанинг трябва да се брани от мразещите го „чужденци“ (докарани, за да работят на полето), да съхрани зараждащо се приятелство, да се ориентира в случващото се с майка му, която обича, и със страната, която не разбира. „Амрум“ е може би най-истински немският филм на Акин. В него нещата са показани с дискретно отстранение, но с необременената чувствителност на дете, търсещо спасение от сложността на живота чрез безрезервната любов към своята майка. Знаците на хитлеристката пропаганда са фон, който предполага задължително съобразяване. След края на войната хората трябва да се адаптират към новите условия. Няма присъда или осъждане. Само студена природа и сурови хора.
Филмът завършва с принудителното напускане на острова от жените и децата (бащата на Нанинг е някъде в лагер). „Но ще се върнем“ – извиква Хиле, защото за нея островът е „истинското нещо“, на което семейството ѝ принадлежи.
„Едингтън“, реж. Ари Астър
Също в забутан край, но на границата с Мексико се случват нещата в „Едингтън“ на Ари Астър. В градчето с измислено име преобладават безличните бетонни постройки, заобиколени от сухи треви. Това, предполага се, е дълбоката и съвсем не толкова очарователна Америка. Албъкърки е истинското име на града, в който е сниман филмът. Режисьорът го познава отлично, тъй като е израснал в него. Разказът противопоставя шерифа Джо Крос (Хоакин Феникс) на кмета Тед Гарсия (Педро Паскал). Те се забъркват в страховит личен конфликт и надпревара, които завършват с пълен крах и за двамата. На социалната сцена виждаме дълбоко вкоренен консерватизъм, социална несправедливост и полицаи с вързани ръце. Протестите срещу представителите на „властта“ идват най-вече от крайнодесни елементи, в повечето случаи млади хора, развихрили се по време на епидемията от ковид. Те представляват прототипите на определено политическо поведение, станало актуално и почти нормално днес. Дали пък точно то не управлява страната? Важна роля играят и социалните мрежи, често използвани за изнудване и шантаж. Филмът е направен с такава страст, че ако живеещите в подобни градове го гледат, май никак няма да го харесат. Както обикновено, феноменалният Хоакин Феникс, тих и приглушен в началото, стига до развихреност, на каквато и способен само той. От добър, нежен и влюбен човек той се превръща в параноичен мъж, стрелящ на поразия. В крайна сметка изгубва разсъдъка и способността си сам да се грижи за себе си. За този постепенно провалящ се в „управлението“ на бунтуващото се население човек пътят от уязвимостта до лудостта през агресията не е особено дълъг. На това определено място, колкото и справедлива да е целта, която се преследва, колкото и да е старателно съобразяването с уж правилните норми за съвместен живот, то все пак всичко се решава чрез избори. С брутален сарказъм филмът на Астър показва възможната тъмна страна на човешката душа, която лесно става играчка в ръцете на заинтересовани социални манипулатори и вманиачени тълпи. Тази социална драма с елементи на психологически трилър всъщност е една друга версия на ужасния Готъм Сити от филма на Тод Филипс „Жокера“ (2019), където главният герой беше в състояние на открит нихилизъм и неприкрита лудост, а разбеснелите се тълпи се обединяваха в неистов колективен екстаз. Тогава Жокера беше изигран от Хоакин Финикс. Ролята му го прочу и направи еталон за безподобно актьорско раздаване, почти без еквивалент в съвременното кино. Днешният Финикс не е по-различен. Героят притежава характер, който заковава вниманието на зрителите към цялостното му физическо поведение, към леко пресипналия глас и поприведената походка, към ръката в близост до закачения на колана пистолет. Феноменалността на този актьор е в безграничната му способност да „откача“ по най-убедителния и безкомпромисен начин. В „Едингтън“ неговият шериф е антигерой и си плаща за това. А жената, в която е бил и продължава да е влюбен (Ема Стоун), вече е застанала до един нов кандидат за кмет. Изборите предстоят.
