Режисьорите Алфонсо Куарон и Кейт Бланшет ни подаряват сложна история за отмъщение, в която мистериозна книга превръща живота на една жена в кошмар на културата на отмяна
През октомври 2024 Алън Сепинуол от Rolling Stone паписа:
“Какво ще стане, ако роман се появи на прага ви и вие сте не само главен герой в него, но и негов злодей? И какво ще стане, ако копия на книгата – която започва с отбелязването, че “всяка прилика с живи или мъртви хора не е съвпадение” – започнат да се появяват в ръцете на всички, които познавате и за които се грижите?
Това е кошмарната, пристрастяваща предпоставка на Disclaimer, нов минисериал на Apple, адаптиран от сценариста и режисьор Алфонсо Куарон (Рома) по книгата на Рене Найт. Катрин Рейвънскрофт (Кейт Бланшет) е призната режисьорка на документални филми с позлатен начин на живот, финансирана от съпруга си филантроп Робърт (Саша Барън Коен). Синът им Никълъс (Коди Смит-Макфий) е малко разочарование, който продава уреди в универсален магазин, докато търси посока в живота, но за външните хора, които гледат навътре – включително за колегите, от чиято ревност изглежда се подхранва – тя има всичко.
Тогава един ден Катрин е зашеметена да получи книга “Перфектният непознат”, за която се твърди, че разказва историята на афера, която е имала преди години (тя е изиграна в ретроспекция от Лейла Джордж) с много по-младия Джонатан Бригсток (Джонатан Партридж), която завършва със случайната смърт на Джонатан. Знаем, че авторът на книгата е скърбящата майка на Джонатан, Нанси (Лесли Манвил). Неговият огорчен и самотен баща Стивън (Кевин Клайн) го намира, докато опакова нещата на Нанси, след като тя умира от рак, и решава да използва тома като част от сложен заговор за отмъщение срещу жените, които смята отговорни за загубата на сина си и съпругата си“.
Оттогава за Disclaimer се каза и написа много както в българските, така и в чуждестранните медии. Отзивите бяха противоречиви, но либералните медии като Variety отидоха далеч в заклеймяването, наричайки филма “опит за феминистки трилър”, какъвто той определено не е.
Сюжетът е изграден с амбицията да бъде интересно и иновативно композиран. Дори се търси някаква полифоничност в смисъла на Бахтин, доколкото разказът се води последователно от всеки от главните герои и от неговата гледна точка. Но всъщност, за да се получи “измамата”, гледната точка на всички е една – всички приемат безрезервно написаното в книгата за вярно. На тази уловка се хваща и зрителят и дори в края на филма е порицан заедно със съпруга-рогоносец. Съпругът пита злодея-отмъстител, след като онзи вече се е разкаял: “Защо не се усъмнихте?”, на което бащата на загиналото момче с укор отговаря: “А защо ВИЕ не се усъмнихте?”. И това е колкото към съпруга, толкова и към публиката, макар да съм сигурен, че огромна част от тази публика се е усъмнила достатъчно рано, че написаното в книгата-компромат не бива да се приема за чиста монета.
Амбицията за психологизъм при изграждането на образите е голяма. Толкова голяма, че на места прекалява. На моменти образите са неправдоподобни в психологическо отношение, но пък това добавя интерес и напрежение и прави филма приятно хипертрофиран.
Най-яркият образ не е Катрин Рейвънскрофт (главната героиня, жертвата), а Стивън Бригсток (бащата на загиналото момче, което в крайна сметка се оказва грозен изнасилвач). Бащата е типичен трагически герой, който, подведен от романа на мъртвата си жена, тръгва да въздава справедливост и извършва голямо зло. Накрая го осъзнава и се изправя пред огромната празнота, която се отваря пред него до края на живота му. През цялото време този образ ту е тъжен, ту е жесток, ту е човечен, ту е уродлив. Накрая, разбира се, доброто у него надделява, за да може да стане трагичен и да му съчувстваме.
Малко непочтено към публиката е, че през цялото време сюжетната линия отпреди 20 години в Италия се представя като обективна, а не като визуализация на измишльотините в романа на майката. Но пък и няма как иначе, трябва да останем излъгани, за да плеснем с ръце от възхищение накрая. Както казахме обаче, по-наблюдателните зрители разкриват шашмата достатъчно рано.
Но като цяло филмът е хубав и се гледа наведнъж, а не като сериал с изчакване, защото блестящо спазва принципа “чакай да видиш сега какво ще стане!”.
Ако трябва да го оценим с плюс или минус, то оценката категорично е плюс напук на либералната критика.
