Любителите политолози любят да приказват за бъдещето, а професионалните политолози мразят да правят прогнози. Малкото малцинство на хората по света, които се интересуват от политика, естествено, се състои предимно от любители, затова и приказките за бъдещето многократно надхвърлят прогнозите.

При което забавните приказки многократно надхвърлят страшните, утопиите се търсят много повече от дистопиите. В сравнение с всички тях професионалните прогнози се търсят смешно малко.

Защо са така популярни любителските прогнози? Тавтологичният отговор „Защото са приказки!“ е фриволен само на пръв поглед. Приказката за бъдещето е вълшебство: тя ни разправя неща за нещо, което не е. Знаем си, че бъдещето не съществува, че съществува само настоящето, което възприемаме, и – по друг начин – миналото, което помним. Но колко по-приятно е да забогатееш като Али Баба с едно „Сезам, отвори се!“, или като граф Монте Кристо с едно повдигане на плочата със знака на Чезаре Спада! И колко по-интересно е да си разказваме за това приказки, даряващи вяра в по-доброто бъдеще, която е еднакво важна за мало и голямо?

Сериозните хора ще възразят, че казаното е несериозно: толкоз народ си вади хляба със занимания от класа „футурология“ – нима те не са учени, а само съвременни трубадури на надеждата „че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър“? Е, ако не по-мъдър, за начало да го превърнем – поне за нас си – в малко по-охолен: с едно точно прогнозиране на Тотото?

На този етап от разсъждението е ред да си направим следния мисловен експеримент, основан обаче единствено на здравия разум:

Получили сме отнапред заветните цифрички по един от утвърдените в нашата култура начини (напр. откровение свише, шантаж на чиновник, луд късмет). Пускаме фиша, но в нощта преди тегленето в сградата на Тотото става пожар, изгаря цялата документация – и прогнозата не е изпълнена.

– Аа, не е така! Тоя пожар е от съвсем друга област, с нея ние нямаме нищо общо, ние не прогнозираме пожари – само кои цифри ще се паднат!

Това е схемата на най-разпространените възражения против такива отрезвяващи мисловни експерименти – възмутен вик на детската душа, събудена от магията на приказката. „Аз си живея в приказката на Тотото и печелившия фиш – и вън от нея друго няма!“ – „Ама ако дойде пожарът и от приказката не остане нищо? Дано да извадиш късмета да не изгориш и ти заедно с фиша!“

От друга страна, разбира се, същият здрав разум ни подсеща за думички като „теория на вероятностите“, „математически модели“ и дори „артилерийска стрелба“ – и безброй други добри и лоши човешки занимания, основаващи се на прости предвиждания. Това не са залъгалки за дечица малки, нали? Не са, защото в тези случаи приказката има осъзната рамка от реалност: ако спре тока, ти не знаеш дали предвидената във филма сватба ще се реализира, но по принцип знаеш, че токът може да спре, в Тотото да избухне пожар, да си отишъл за круши, пък да се върнеш без уши… Знаеш, че условната и относителна реалност на прогнозата е заобиколена отвсякъде с абсолютната реалност, за която прогноза нямаме.

Пиша всичко това не защото не го знаем, а защото медиите непрестанно ни приспиват да го забравяме, когато ни сервират поредната прогноза. Аз съм професионален политолог, който отгоре на всичкото е убеден, че политолог, който не прави прогнози, не си върши работата. Не си я върши и когато си мълчи привидно „благоразумно и дълбокомъдро“, а всъщност просто го е страх да не сбърка. 

Има и друг вариант: да обясняваш защо „според науката“ в дадени ситуации случайните фактори са толкова всесилни, че една прогноза може и тя да улучи само по случайност. И тогава е въпрос на личен избор: ще предпочетеш ли да си пас, благовидно обяснявайки се, че го правиш от уважение към Науката; или да рискуваш комарджийски в стил „ако се подкваси“ – и ако по чудо наистина „се…“ (теорията на вероятностите не го изключва) – да съчиниш някаква наукообразна измислица, „доказваща“ колко си велик научен прогностик. Често съм избирал първия вариант и не мога да не призная известна неколегиална Schadenfreudе, когато виждам „секси“ прогнози, които се пукат като балончета. Е, вярно е, че някои работят по схемата на финансовата пирамида: бързешката надуват нов балон, който да прикрие останките на предишния… Въздържащите се от прогнози поне не довлошават несигурната репутация на професията – но къде е тогава смисълът да ги има изобщо?

Има обаче и друг начин да се върши политологическата работа – нетипичен и по начало по-слабо ефективен от една обоснована прогноза: да убеждаваш желаещите да чуят, че има исторически моменти, които не са за политически прогнози – нито късо-, нито дългосрочни. И че от известно време Човечеството преживява именно такъв исторически момент. В случая грубостта на израза дава точност на изразеното, затова ще го изкажа така:

В историята не е имало по-лош момент от днешния за правене на прогнози.

Не е имало в историята на Човечеството (добре, ще направя несъществената уговорка – „каквата я знаем“) такъв фактор на нестабилност като реалната възможност да се унищожим като вид в резултат от ядрени войни. Сега я имаме.

Не я е имало и реалната възможност да престанем да съществуваме като Човечество вследствиe от взривното развитие на AI. (Ненавиждам излишните чуждици, но уважавам неизбежните. Другото е патриотизмът на „драсни-пални клечица“. Да не се мимикрием зад „ИИ“ и под. недоразумения.)

И в двата случая привичните повторяемости на живеенето ни, обяснявани алтернативно като „Божия промисъл“ или „исторически закони“ и т.н., ще бъдат преломени. В случая с AI имаме плахото морално право да се надяваме на някакъв добър изход – просто защото вероятностно не може да бъде изключен, а нали много ни се иска? В случая с ядреното ни самоубийство няма никакъв изход: изминали сме кьорсокака на Злото докрай и сме се размазали в зида.

Най-напредналата сериозна съвременна прогностика е в областта на финансовото моделиране с цел печеливши мегапазарни мегаспекулации за мегапечалби. Не че и най-добрите прогностици улучват постоянно или поне редовно – това е забранено от вероятностния характер на процесите. Но като „страничен ефект“ от тяхната прецизна работа всички социологически мислещи любители научаваме множество важни неща за схематиката на човешкото поведение.

Цялата тази научна прогностика се основава на допускането, че съществува „обозримо бъдеще“. То явно съществува (по някакъв начин, няма да го изследваме тук) – иначе нямаше да има сбъднали се прогнози и щяхме да престанем да се занимаваме с прогнозиране на каквото и да било. Но – да внимаваме:

Михаил Афанасиевич Булгаков, този киивчанин, руски проимперски идеолог, същевременно антитоталитарист и протодисидент, освен гениалан писател е и много умен човек. И неслучайно започва „Майстора и Маргарита“ с черна подигравка към човешката интуиция „обозримо бъдеще“, когато тя загуби рамката си от реалност и си въобрази, че цялата реалност ѝ е подчинена. Когато комунистите заграбиха властта в Русия, те се самообявиха за законодатели на историческите закони, и който наруши „историческия закон“ – до стената. Е, писателят Булгаков вика на помощ Дявола на съмнението и здравия разум и с негова помощ дава пример за жестоко наказание на това свръхпрестъпление против свободата и човешкото в човека. Комунистът се явява, отваря портите на романа – и веднага му отрязват главата, буквално! От всевластник писателят го разжалва до мимолетен портиер на новия живот, в който комунистическото насилие е само един от факторите: не е вярно, че то не може да си намери Майстора! Насилието никога на може да покрие цялото място, което отваря в обществената тъкан – винаги остава пространство и за противонасилие. Комунистът носи името Берлиоз, защото, типично за руски интелигент, се подгордява с кабинетната си осведоменост тип XIX век (не са се отучили и досега) – и смело разказва какво ще му се случи през идещата вечер. Но Анушка, въведена като представител на скрито презирания от руските интелгенти руски безпросветен народ, вече е разляла олиото, което го хлъзга под „колелото на Историята“, т.е. на трамвая – и главата му подскача по уличния паваж! Необозримо се оказва неговото близко бъдеще.

Винаги, когато четем общообществени размишления, в главата ни е заседнало: това знам ли си го, или ще ми кажат нещо ново? Най-често ново няма, остава ни привкуса на мокра мукава (като малък съм опитвал и това, не го правете). Затова няма да повтарям тук със свои думи онова, за което вече имаме общи думи, изречени или не.

Всички знаем защо сме близо до неудържими ядрени войни тъкмо сега, след руската 2022 година, Палестинско-Израелската 2023, на фона на хроничната – засега – Китайско-Тайванска криза и юдинските хора, разлюляли (доскоро) Белия Дом.

А за AI всички се досещаме, че ще ни промени повече, отколкото овладяването на огъня – то е сравнимо със слизането ни от дърветата, ако не и с излизането от моретата на сушата. Приятел журналист ме тресна с привидно елементарната, а всъщност много умна провокация: „Не ми се измъквай, че в политиката нищо не било сигурно десет дена напред – ти ми направи прогноза за след сто години!“. Аз ли не мога да правя прогнози? Жул Верн да може, ние не? Ами – не можем. Историята от него до нас ни научи на по-скромен светоглед. Французинът е вярвал, че техническият прогрес е линеен, а всичко останало не е интересно и децата на XIX и ХХ век го четяхме очаровани: толкова беше просто, толкова беше интересно! Когато се е зараждала скучната химия, алхимията е разказвала драматично как лошият Черен лъв хапе Слънцето и после се превръща в по-добрия Червен лъв! Когато днес от екрана тръгне нашият хороскоп, може да сме убедени, че това е измишльотина – но обикновено го изслушваме докрая. (Тук е нормално да ни дойдат на ум ред други методологеми, истинни и лъжливи, които ин-формират мисленето ни за евентуалното бъдеще – примерно истинната за „Черния лебед“ или лъжливата за „Махалото“ – което като идело на една страна, после – Кога? – трябвало задължително да се върне; но това е есе, те са за студия.) 

Връщам се към лайтмотива си – за повечето хора лъжата за бъдещето, разказана като приказка, не е лъжа: може да не е станала чак истина – но не е и останала само лъжа.

Друг проимперски руснак – привърженик на конституционната аристокрация и гениален поет, Александър Сергеевич Пушкин, е написал, че една лъжа, която ни възвисява, му е по-скъпа от безброй низки истини (Тьмы низких истин мне дороже / нас возвышающий обман.) Можем да разберем поета – поезията печели от многосмислеността, сдиплена в една блестяща форма. А какво е искал да каже с казаното, Пушкин е обяснил в цялото стихотворение. Но в Русия, после в СССР и сега пак в Русия кой знае защо най-често цитират само това двустишие, без Пушкиновия контекст. Нима наистина смятат, че Пушкин им е дал картбланш за лъжа? Путинизираните майчици, които нашиват „Z“ по якенцата на детенцата си, и татковците, които им майсторят шперплатови танкчета да се учат да убиват украинчета, вероятно се чувстват възвисени – от лъжата, която им е заменила Украйна, от лъжебъдещето, което им е обещано за Русия. Естествено, колкото са по-възвисени от лъжата, толкова повече ще ги разбие падението им в истината.

Пардон, това последното прогноза ли беше? И – професионална или любителска? Любезни читатели, вие без друго разбирате, че тези разделения са колкото да има малко драматургия в разказа и разговора ни. Важното е едно: че ние сме едно, заедно сме – изправени пред страховитите перспективи на допустимите ядрени войни и лукавото обещание, каквото засега е AI. И в тази заедност от всички нас се очаква един-единствен професионализъм: професионализмът на здравия разум.

Професионализмът на здравия разум, здраво залегнал в професиограмата на длъжността „Човек“, е необходимо условие за отличаване на истината от лъжата, която ни възвисява само за да ни срути подир. Такива падения не се случват заради някакъв пред-писан грандиозен Ден на Гнева на Бога или Природата – те са унизително суникакви и миришат на немито не по-малко, отколкото на кръв. Т. С. Елиът го е казал: светът се свършва не с гръм – а с хлип. (Thisisthewaytheworldends / Notwithabang, butwithawhimper.) Просто когато се отдалечим твърде много от реалността, започваме масово да правим твърде много банални грешки: казваме неправилната дума, натискаме направилното копче, затваряме неправилния човек и също неправилния пускаме на свобода…

Такива падения можем да предречем с абсолютна сигурност, без да сме пророци или прогностици – стига ни към нашия общочовешки професионализъм на здравия разум да добавим малко интуиция за отвъдното. Носим я и нея, всички до един, само че не всички и невинаги дочуваме шепота ѝ – докато един ден ни оглуши гласът ѝ… Гласът „на многото води“.