На хората от по-младото поколение едва ли им говори нещо името Минко Николов. Той беше забележителен литературен критик от края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. Един от най-ерудираните.
Именно широката му култура го прави различен от повечето му колеги съвременници. А по онова време културата, която надхвърля рамката на официалната идеология, е проклятие. Това проклятие се стоварва върху него със смазваща жестокост. Последните години от живота му са като филм на Хичкок – кошмар, от който няма отърване, няма заспиване. В този кошмар е бил потопен не само самият той, но и цялото му семейство години наред. В такова състояние бях и аз, когато прочетох тук, в Портал Култура, свидетелските показания на съпругата му Христина Николова пред следствените органи по повод самоубийството на съпруга ѝ. След като прочетох тези свидетелски показания, дни наред не успях да си наложа да не мисля за тях. Не ме напускаха. Разраниха ме.
Защо вървят след мен, защо толкова много ме занимават, изнервих се сама на себе си. И си отговорих – защото са като екстракт от времето на шейсетте години на миналия век. А това време ме занимава, то по някакъв начин е дамгосало част от съзнанието ми, обсебило е част от душата ми, защото тогава съм родена, тогава преждевременно завършва животът на баща ми, заключен в килия без стени, но без изход.
Няма нужда да четеш нищо друго, за да узнаеш какво е било и как се е живяло тогава. Няма нужда да знаеш нищо друго за соца – можеш да го възстановиш ден по ден от онази спарена, задушлива и отровна атмосфера, която е предадена безизкусно и сухо, но с педантична точност в свидетелските показания на Христина. Била е набедена от следователя, че може да е допринесла или подтикнала с нещо своя съпруг към фаталното деяние. Затова са ѝ поискани писмени показания. Те са преписани от Борис Делчев и са намерени в неговия архив. Публикуват се с изричното съгласие на съпругата и дъщерята на големия литературен критик.
Става дума за огромна човешка трагедия и лична болка. Но нали историята се проектира именно в отделната личност, в нейния живот, в премеждията, които тя трябва да преодолява, в изборите, които всеки ден прави? Историята не може да се отдели от конкретния човек, тя не може да бъде сама по себе си, без човешката личност, чрез която се осъществява.
Минко и Христина се женят и заживяват, за зла участ на всички, при неговите родители. Той още от самото начало не е сигурен в избора си, а неговата майка-орлица не харесва снаха си от самото начало. Това като че ли е най-тъмното и фатално петно в тази печална история. Той е единствен син, всички неосъществени и болни амбиции на опустошителната майчина любов са съсредоточени в него. Единственото, което я интересува, е да му се осигуряват най-добри условия и спокойствие за работа – писане на литературна критика, четене, подготвяне на лекции. Амбицията ѝ Минко да стане име е болезнена. Още 11-годишен под нейно давление синът ѝ издава на машинопис книгата „На литературни теми“.
След като се женят, Минко забранява на съпругата си да казва, че са женени. По-късно иска от нея тя да му даде абсолютна свобода. Когато излизат заедно, той я моли да не вървят хванати под ръка. Прибира се късно вечер, не е желателно дори да бъде питан къде и с кого е бил. Разделя брачното легло на две. Отчуждението и дистанцията се налагат като стил на живот. Понякога с дни не се виждат. Ражда се дъщеричката им. Свекървата обсебва и нейното възпитание. Семейството като че ли се състои от Минко, майка му, баща му и детето му. За Христина няма място в тази четворка. За това свидетелстват показанията ѝ, написани с много болка.
Някой справедливо би попитал – добре, къде са тук маркерите за соца? Това би могло да се случи и днес? Принципно да, би могло да се случи и днес. Изкривяването на любовта в крайна сметка се случва през цялата човешка история. Но по време на соца то се случва по един особено уродлив и умъртвяващ човека начин.
Откъде идва властническата майчина обич, която на всяка цена трябва да подчини волята но детето си на своята воля в името на неговата кариера, на неговото добро? От личните душевни, емоционални и психически изкривявания на майката, които се проектират в детето ѝ и го осакатяват в същата степен, в която са осакатили и нея. Добре, но защо младоженката не се съпротивлява? Защо се оставя да бъде пометена и буквално задушавана ден след ден от тази атмосфера? Защо продължава да живее там? Няма ход назад, няма сили, средства, смелост, защита? Като че ли поднася себе си като доброволна жертва, която обаче никого не радва и се оказва напълно ненужна. Тук също е сложен отпечатъкът на времето. Само в партийните директиви жената-труженичка е въздигната на пиедестал. Според собствените записки на Христина ясно проличава, че обществото, в което живее, е враждебно, тя не може да разчита на разбиране от никого – нито от близки, нито от приятели, нито от държавните институции. В онази епоха старите патриархални нрави още не са изчезнали, но те вече са въплътени в партийни, комсомолски, отечественофронтовски, профсъюзни и всевъзможни подобни новоизлюпени функционери, чрез които партията налага своята власт не само над действията, но и над мисленето. Христина е жертва именно на втълпяването на партийното мислене дори в семейните отношения. Тогава масово беше наложено съпругата да се нарича „другарка“. И така „другарката“ на Минко Николов е станала заложница на своята свекърва. Съпругът ѝ е обсебен от майчината любов още от дете и е привикнал с това. Но за Христина е било непоносим тормоз винаги тя да казва какво да прави и какво да не прави синът ѝ в семейните отношения. Тя е била допълнителен тоталитарен фактор в семейството, който е усилвал тоталитарната атмосфера в обществото и я е пренасял в кухнята, в спалнята, във възпитанието на детето. Спускала е директиви, налагала е правила в семейството на сина си като партиен вожд.
Една свободна жена в свободно общество би посрещнала този проблем по коренно различен начин. Би могла да защити своята свобода по много начини. Би намерила съчувствие от приятелите си и подкрепа от обществото. Би защитила своето достойнство и вероятно чрез това би опазила и живота на съпруга си.
Защото въпреки че Минко Николов уж е свикнал с авторитаризма на майка си, чудовищният начин, по който слага край на живота си, показва, че това е било само външно. Напрежението вътре в него се е нагнетявало взривоопасно.
Ако той е имал качеството да се приспособява, неговият живот не би завършил така трагично. Напротив, със своя талант той би постигнал завидни успехи. Доктринерската социалистическа система изискваше безпрекословна вярност, а ако не споделяш нейните постулати, приспособяването беше основното средство за оцеляване. Приспособяването беше станало специфично качество на характера, което опазваше човека от пълно пречупване. Но Минко Николов няма това качество. От една страна, той живее под закрилата на майка си, но в същото време иска да има абсолютна свобода. Иска това в най-неподходящото време и на най-неподходящото място. Неговата свобода е ограничена навън от тоталния контрол на партията и у дома от тоталната опека на майка му. Единственият му изход от този затвор е смъртта. Но не обикновена, примирена смърт. След предишен опит за самоубийство с луминал, видът на смъртта, който месец по-късно избра, е отчаян бунт срещу всичко. Прокурорът го описва: „Жестоко нарязване с ножче от самобръснач[ка]: на ръцете, гърдите, корема и главата. Нещо наистина невиждано!“
В архива на Борис Делчев са намерени такива определения за Минко Николов, писани, когато узнал за смъртта му: „Вундеркинд без съпротивителна сила. Честен човек, който не издържа срещу натиска на приетите компромиси“. В показанията си съпругата му пише: „Един от най-честите му изрази бе: „Няма смисъл“… Човек винаги трябвало да бъде маска“.
Христина Николова нарича въпросите, които ѝ задава следователят след самоубийството на съпруга ѝ „подчертано агресивни и арогантни“. Години по-късно тя установява, че досието ѝ, водено от ДС, е изчезнало. Това дава отговори, но оставя и въпроси. И всички тези въпроси само съпътстват големия въпрос, който продължава да кънти и до днес – защо за обещаващия критик животът изгубва всякакъв смисъл и той решава да го напусне с неумолима решителност. Безпощадното самоубийство ни води към единствения отговор – че са се изчерпали всичките му сили да издържа на спарената задушлива смрад на обществената атмосфера, която се наслагва върху семейната и става непоносима.
