Софийски истории (79)

Дърветата по канала на Перловската река са като зелен тунел, над който облаците изникват и бързо гаснат. Такова е и времето – рязка смяна на слънце със студ, което ги кара непрекъснато да менят формата и цветовете си. И под тъй обезцветеното и някак посърнало софийско небе аз вървя тъкмо към Орловия мост, противно на онова, което Добри Ганчев (1854–1936), героят на тази софийска история, твърди в своите спомени, че „никой не върви към Орлов мост“. Или така поне е било по негово време.

Чували ли сте за Добри Ганчев? През 70-те години на миналия век излезе една кафява книжка с твърди корици, озаглавена „Спомени от княжеското време“, с предговор от Николай Хайтов. Авторът ѝ – въпросният Добри Ганчев – частен учител по български език на княз Фердинанд, а сетне и на княгиня Мария Луиза, е бил очевидно добре запознат с дворцовите нрави и тяхното задкулисие. Затуй и повествованието му – с ярките образи не само на Кобурга, но и на Стефан Стамболов или генерал Рачо Петров, както и с доста пиперливия си на места език, се превърна в истински бестселър през соцепохата. Появиха се и различни версии, обясняващи появата на едно толкова полемично съчинение в онзи режим на цензура. Едни твърдяха, че книгата е излязла само защото е крайно „антифердинандовска“ и разобличаваща българската монархия. Други смятаха, че е била „дописвана“ или „сериозно пипана“, като съмненията естествено падаха върху Николай Хайтов. Трети бяха убедени, че става дума едва ли не за чиста мистификация: и да е съществувал Добри Ганчев, той едва ли би си водил чак толкова „каверзни записки“ след уроците в княжеския дворец. Така че някой е изфабрикувал записките, скрепени уж с червени восъчни печати в Научния архив на БАН, където са били депозирани през май 1923 г. с указанието да се публикуват след двадесет и пет години. Защо не са видели бял свят по-рано? Нима през 1948 г. битката на комунистическата власт с монархията не е била далеч по-съществена?

Така или иначе въпросните „Спомени от княжеското време“ се разпродаваха като топъл хляб, претърпяха и второ издание, а аз се сдобих с тях далеч по-късно и на доста по-висока цена от антикварната книжарница на ул. „Граф Игнатиев“. И трябва да призная, че още тогава открих за себе си художествените качества на тази мемоаристика. Съдете сами:

Няколко дена след пристигането на княз Фердинанд беше ми съобщено от канцеларията на двореца, че съм препоръчан за учител по български език и че трябва еди-кога си да се представя на негово царско височество. Попитах в какво облекло. Отговориха ми – във фрак.

Фрак?!… Где фрак? У колко души тогава имаше фракове? Само някои от министрите и не всички. При княз Александър Драган Цанков отиваше на аудиенция в двореца с шаячени дрехи, П. Каравелов само при големи обеди, при тържествени представления обличаше фрака си. При други случаи – в редингот. Когато на Др. Цанков му напомняли за етикета, той псувал, замислювал да бъде въведена националнатаносия в българския дворец. А когато му изтъквали, че националната носия не е шаячното сако, а шопското меите и беневреците, той пак псувал. Упорит, зъл старец беше […]

Взех фрак в заем от един приятел, който бе служил като секретар при едно от дипломатическите ни агентства в странство.Княз Фердинанд ме прие в кабинета си в южната ъглова стая на двореца. Тя служеше за кабинет и на княз Александра. Един малък куриоз.

Еднаж става дума за двореца. Той го намира съвсем неудобен, без вкус и без план построен. Къща за един обикновен виенски рантие (рентиер), не за дворец според мнението му. Разказах му, че кога дойде княз Александър, дворецът беше много по-неудобен, много по-тесен, един прост пашовски конак.

– А знаете ли, г-н Ганчев, че аз, щом влязох в двореца, усетих миризмата на княз Александра?

Гледам го учуден. Той продължава да разправя, че кога бил на коронацията на Александър III в Москва, запознал се бил там с княз Александър и прекарал с него три-четири дни. Оттогава не бил се срещал с него, но щом пристъпил прага на кабинета и спалнята му, изведнъж почувствал миризмата на тялото му.

Бях чувал, че китайците можели да подушват европееца в заключена стая, но че един германски принц може особено да долавя миризмата на друг, като него княз, това ме учуди.

Какво начало само! А Добри Ганчев си е съвсем реален исторически персонаж, че и прелюбопитна фигура, човек, който в най-интересни времена е бил винаги на точното място. Но това разбрах по-късно, когато открих и „официалните“ му спомени, публикувани през 1939 г., както и неговата проза, за която ще стане дума по-късно. Прочетени в цялост, те подреждат пъзела на най-новата ни история по-неочакван и наистина интригуващ начин. И определено твърдя едно: тук „тайната“ и „явната“ история в голяма степен съвпадат. Така че версията за „българския Прокопий Кесарийски“ силно помръква. За разлика от именития византийски хронист и царедворец, Добри Ганчев никога не е възхвалявал „българския Юстиниан“ в официалната си мемоаристика. А след националната катастрофа – някъде около 1920 г. – решава да разкаже на „внучетата и внученцата“ не просто какво е било, а как, и то с общи усилия, е била градена „българската катастрофа“. Откъде се пръква пагубният „византийски блян“ на втория български княз Фердинанд, позиращ в двореца с юстиниановска багреница и как с огромни усилия, включително и на самия мемоарист, се гради славната българска войска, за да бъде тя просто погубена.

А как се сетих за Добри Ганчев? Съвсем случайно. Прелиствайки отново дневника на журналиста Стефан Танев, несменяемия главен редактор на в. „Утро“, попаднах на една негова среща с героя на тази софийска история. Някъде точно по Перловската река той го вижда – червендалест, задъхан и трудноподвижен – да се задава и го заговаря. Не пропуска журналистическия си шанс:

Възпитател на царя, учител на много, много поколения. Няма висш наш офицер, когото Добри Ганчев да не е учил:

– Зле съм… Чакам лекарски консилиум… Няма да ме бъде. Сърцето, главният мотор, се е похабило. Не го бива. Забраняват ми дори да говоря. Все пак ще ти поразправя нещо. Ако и тоя път прескокна трапа, ще поговорим по-надълго.

Следва първо разкритие – за убийството на Христо Белчев и покушението срещу Стамболов. При това – от първо лице. Оказва се, че Ганчев е бил пряк свидетел на едно от най-прословутите политически убийства в България, което му позволява да опровергае спекулациите как Стамболов сам бил „подстроил“ всичко, за да развърже ръцете си.

Бяхме на една маса в кафене-сладкарница „Иван Панах“, на същото място, където е днес кафенето „България“ срещу Военното министерство.

На една маса – Стефан Стамболов, министър-председател и министър на вътрешните работи, Христо Белчев, министър на финансите, аз и още неколцина. Трябва да е било девет часа вечерта, когато напуснахме кафенето. Във всеки случай беше тъмно. Излязохме наедно, но още вън се разделихме, ако и да бяхме тръгнали в една посока. Ние поизостанахме, защото бяхме завързали някакъв разговор, Стамболов заедно с Белчева тръгнаха напред. Тогава не се пазеха много етикециите – на по-старшия да се дава дясната страна. След тях се движеше телохранителят на Стамболов, стражарят Спас.

Както вървят, откъм южния край на градината се задават трима души. Ето как Добри Ганчев описва смъртта на Христо Белчев, съпруг на поетесата Мара Белчева:

Нищо не извикало подозрението на Стамболова, който иначе се пазеше, оглеждаше хората. Когато се изравнили със Стамболова и Белчева, единият то тях най-напред стрелял срещу Стамболова. Стрелял в главата. Не успял да го улучи, защото той блъснал ръката му. Казах ти, ние вървяхме след тях. Изстрелите всяха паника. Улицата, ако и в тоя късен за онова време час да нямаше особено движение, съвсем опустя. Подадохме се назад и ние… От убийците нямаше вече никаква следа. Видях отдалече, надвесен над един труп, стражарят Спас. Стигнахме до трупа. Първото наше впечатление беше, че убитият е Стамболов. Там вече се убедихме, че това не е Стамболов, а Белчев.

Тогавашната София не е днешната. Тук-таме петролни фенери. Нямаше и помен от електрическо осветление. Стамболов успял да избяга. Влезнал най-напред в една месарница на ъгъла на „Граф Игнатиев“. Там се укрил.

 Човек го побиват тръпки от описанията на тези диви политически нрави. Вярно, че „тогавашна София не е днешната“ и все пак се опитвам да вляза в дирите на „тайнописеца“ Добри Ганчев. Малко се знае за него. Основно – от спомените и силно автобиографичната му проза, за която ще разкажа след малко. Ориентир ми е един ред от безценния ми телефонен указател на София от 1936 г. Според него Добри Ганчев е живял на бул. „Евлоги Георгиев“ 54. Посочен е и телефонният му номер – 4-14-06.

Де да можеше човек да му се обади и да зададе своите въпроси… Но няма как, затова бродейки по същото място, където го е срещнал журналистът Стефан Танев, си давам сметка, че той е избрал жилището му да е в близост до Военното училище, днешната Военна академия. От същата страна и на няколко минути път от местоработата му. Докато търся номера, на няколко пъти разлиствам „официалните“ му спомени – там на преподаването му във Военното училище са отделени немалко страници. Веднага прави впечатление, че на този възпитаник на южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев, а впоследствие и на Историко-филологическия факултет на Киевската духовна академия не му липсва не само литературен слог, но и проницателно око.

По невероятно интересен начин описва той българското окопитване и „еманципация“ от русите с тяхната грандомания и изтеглянето им от българската армия заради Съединението. В което никой, най-малкото англичаните, не е могъл да повярва – да изпусне Русия от хватката си младата, но боеспособна българска армия:

Съединението донесе тази изненада. А победоносната война укрепи вярата, че връщането на чуждите офицери у нас е невъзможно. Оттук открит път у младите за големи амбиции, за високи длъжности, за големи заплати.

Сам той „прогледнал русофил“, Добри Ганчев разкрива откъде тръгва „русофобството“ у българите – от чисто културните различия в руската и българската душа:

Руските инструктори, макар и да получаваха много по-големи заплати в сравнение с тези в Русия, не бяха много доволни от службата си в българската войска. Мъчно се нагажда руснакът към неруски условия на живота. Особено към българските от онуй време. Народ затворен, душата ни, както къщата ни, е заключена за нас си, друго око да не проникне в нея, да не вижда какво там става. У русина наопаки, и душата му е разкрита, и домът му е отворен. Нашата кесия, у хората от онуй време, е вързана на девет възела. Спестовни сме, стискаме парите. На руснака шепата е отворена, пръска, не мисли за утрешния ден. Несимпатични са за русина нашите народостни черти. Затуй и близост в живота между българи и руси няма. Русин в българска къща, освен по работа или по служба, не стъпва.

Чета тези думи вече пред жилищния дом на номер 54, почти в средата на отсечката между Орловия мост и Военната академия. Има нещо „военно“ в изгледа на самата кооперация – отвесни прозорци като бойници и укрепени с желязо парапети. Може и да е проектирана за военни лектори в училището. Обхождам напред-назад двора, зад който има още кооперации, отвеждащи в дъното някъде до улица „Янтра“.

И докато си представям как „тайнописецът“ ниже на втория или третия етаж прочетените от вас редове, хвърляйки поглед от другата страна на реката, ненадейно ми хрумва нещо друго. Освен по месторабота, той явно си е избрал дом и по приятелско съседство. Точно отсреща – чрез мостчетата над Перловската река – може лесно да се стигне до улица „Мургаш“, където в самото начало е домът на номер 6, домът на генерал Паприков – съученик на Ганчев от Южнославянския лицей в Николаев и приятел за цял живот. В „едните“ или „другите“ си мемоари той уточнява как дълго е живял под наем в неговия дом. А в края на дните си, вече семеен, явно е решил да се еманципира. За да се отдаде на своите „приписки“.

Като тази за окончателното разделяне с руските офицери във Военното училище, разкриваща „пакостната безпечност“ на руснака:

Видях цяла годишна заплата да се туря на една карта. От рубла на ставка, мина се на наполеон, после на десетки, стотици и повече. Към края на нощта хазартът е толкова голям, че на карта се туряха цели месечни заплати. Капитан Соболев задлъжня със сума, равна на двегодишната му заплата. Дългът от комар е дълг на чест. Неотложно трябва да се плати. На хлебаря и бакалина можеш да не платиш, но загубеното на комар трябва да бъде платено. Тъй гласи комарджийският морал. Дългът расте, отиграване няма. Към туй нещастие иде и друго. От квартирата на два пъти дохожда вестовоят да го вика да отиде, защото детето му е зле. Туй го сърди, нервира го. Играе още по-бясно. Свърши се играта към седем часа сутринта кога вестовоят дойде да обади, че детето е умряло.

Страшна картина, излязла сякаш изпод перото на Достоевски. Изводът на Ганчев е, че „тези буйни страсти, които обезумяват човека, у нас ги няма, или поне са по-малко, не в този размер, както у русите“. Което в самото начало на спомните си той илюстрира и с понятието „братушка“, с което и до днес толкова много се спекулира. Като преводач към щаба на руската армия в Освободителната война неговият поглед е по-различен:

Руският офицери употребяват „братушка“ в презрителен смисъл. Нашите в ласкателен, в братски. Братосват се едни други без оглед на чин и положение. Оттук често неприятности и стълкновения. Нервират се руските офицери кога някой съдранко българин се обръща към тях с туй мило за него прозвище. Шамари, камшици плющят по българските гърбове за този непонятен и обиден за руския благородник демократизъм.

Много неща е видял, чул и препатил през дългия си живот Добри Ганчев, поколения е научил на правилата на българската реч. Затуй, ако се съди по биографичната му проза, в неговия дом са се извървявали мнозина – за съвет или ходатайство:

Един ден бях сложил на канапето старите си изморени кости да се поуспокоят. Това правя почти всеки следобед, за да имам бодрост във втората половина на деня. Четох една българска драма на прославен поет… Едвам-едвам взех да губя нишката на мисълта и да сложа драмата, за да заспя, когато чувам нерешително, слабо дрънкане на звънеца. Вслушвам се. Вратата на антрето се отваря и се чу непознат женски глас:
– Тук ли е господарят ти?
– Господар аз нямам – сърдито отговаря жена ми. – Може да питате за мъжа ми?
– Извинете ме моля, госпожо, аз мислех…
Подобни недоразумения у мене стават не за първи път. Впрочем те се случват и ще продължат да се случват дотогава, докато нашата българка запазва отличните качества на добра домакиня: сама да пере, да глади, да готви заедно със слугинята си.

(„Доктор Беджеранов“, 1911 г.)

Посетителката е поредната учителка, която умолява члена на образователна комисия за назначение.

Ала за да не помислите, че „тайнописецът“ Добри Ганчев е лишен от всякакъв романтизъм, държа да уточня, че той е автор и на „Аспазия“ – една от най-четените любовни повести в началото на ХХ в. При това историята е дадена в силно биографичен ключ. Главното действащо лице в нея е млад „университант“ – навремето това означава човек с университетска диплома. Такива в следосвобожденска България са били едва двайсетина на брой. Не, не е преувеличение, има го и в други спомени от епохата. Затова „университантът“ е бил сочен с възхита от всички, мъжете му сваляли шапка, на пазара му правели намаления… Славно време за българската образованост! „Университантът“ можел да претендира за всякакви длъжности в министерствата и съдилищата, да стане окръжен управител, накратко каквото си пожелае.

В случая нашият герой решил – заради по-голямата заплата в златни наполеони – да вземе висока позиция в Румелия. Не се уточнява точно каква, но самият Добри Ганчев прекарва известно време в Пловдив като най-близък сътрудник на Екзарх Йосиф. И не щеш ли, младото сърце на „университанта“ там пламва в обич към красивата гъркиня Аспазия, която чудно пее привечер от съседния дом. За да я срещне отблизо, той решава да я заговори в черква в неделя. Обяснимо, тя се черкува в гръцкия храм, и тук пламва първото противоречие в онова време на черковни борби.

„Университантът“ и Аспазия си дават дума да се венчаят, но родителите ѝ, макар и доволни от високото му положение, и дума не дават да се издума това да стане в „схизматичен храм“. Междувременно български младежи превземат гръцката черква, а „високото началство“ прави бележка на „университанта“ да внимава къде се черкува… И така домът на Аспазия, както и сърцето ѝ, хлопва врати за него. Докато след години, вече със съпругата си, той не попада случайно на нея. Избягала от руския офицер, за когото имала нещастието да се задоми, тя работи като чистачка в хотел „Велика България“ в Хисаря и гостилницата към него. Щом го вижда, Аспазия губи свяст. Съответно жена му явно разбира нещо, затова по време на обратния път към София изобщо не му продумва.

Щрихи към жизнената драма на „явнописеца“ Добри Ганчев. А тъй като „Спомени от княжеското време“ продължава да се издава и преиздава, може би е редно някой ден и на този софийски дом да се сложи една паметна плоча. От която – с аудио гид – да зазвучат предупредителните слова от заключението на неговите „тайни спомени“:

Ний, които преживяхме погрома и доживяхме туй страшно падение, ний няма да го забравим. Много е тежък споменът за него. А е тежък, защото Фердинандовата самозабрава се крепеше върху нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност, издигнаха този неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, пред глупешките му махове, дори и пред пороците му, а най-добрите измежду съвременниците му се надпреварваха да го славят! Славеха го в частни разговори с него! Славеха го в публични речи, във вестници, в списания, та че най-сетне и в поезията.

Когато ще се четат моите записки, мнозина от читателите ми ще се попитат учудено: как е това възможно? Други ще се усъмнят в правдивостта на моите записки, ще допуснат неразположение, пристрастие към лицата, за които тук се споменува. Не, мои мили внучета, не допущайте подозрения! Помислете вий за времето, през което аз и описаните тук лица сме живели.