Докато по света се изпробват различни понятия, с които да се определи съвремието – хипермодернизъм, псевдомодернизъм или дигимодернизъм, космодернизъм, метамодернизъм, перформатизъм, постхуманизъм, ние в България все още предъвкваме постмодернизма и опитваме през него да четем литературата.
Даже изтъкваме принадлежността към него като висша форма на новаторство. И то в момент, в който същият този свят се развива с бясна скорост и дори най-гъвкавите учени трудно наваксват с темповете му – а какво да кажем за изоставащи като нас.
Ще припомня още, че много от критиците на постмодернизма още от 90-те години насам говорят за неговата смърт – Раул Ешелман, Тимотей Вермюлен и Робин ван дер Акер, Кристиан Морару, Джош Тот, Нийл Брукс – и изтъкват предпоставките за нея в падането на Берлинската стена през 1989 г., терористичните атаки от 11 септември 2001 г. и изобщо тероризма, финансовата криза, бежанските вълни… В този контекст „новото време“ изисква от литературата (не само от научната фантастика) повече реализъм и по-малко игровост, повече ангажиране с дневния ред и по-малко традиционализъм.
Да погледнем как отговаря на всичко това съвременната българска литература. Добрата част от нея продължава да се вглежда в колективните и лични травми, да преосмисля миналото, да функционира като своеобразен социален наблюдател на настоящето, като взима страната на ощетените. Не ѝ е чужд и вкусът към антиутопичното и политическата сатира. Лошата дълбае в корените и вее байрака на фолклорно-битовото, пък ха дано я забележат – ако не друг, то поне президентът Радев.
Миналата година обаче донесе още една посока на развитие за добрата българска литература, която намирам за нова. И тя е свързана с нахлуването в романа на една нова прослойка – образованата средна класа – терапевти, рекламисти, програмисти и пр. Не че такъв тип герои не са се мяркали из текстове на Елена Алексиева или Георги Тенев, но през миналата година те станаха обект на самостоятелно, при това много добро писане. Появяват се в „Панспермия“ на Полина Видас, макар фокусът при нея да е друг. Романът ѝ се вписва в линията на тези, които показват колко е тънка границата между фактите и фикцията, между успелите и тези, които биха успели, ако имаха късмета да се родят в друго време и на друго място, и които – в крайна сметка – смело и с размах размишляват за бъдещето от позицията на мрачните прогностики.
В контекста на новите посоки, регистрирани през изминалата година, важен е романът на Паулина Георгиева „Малки грехове“. Той настанява умело в българската литература различен тип герои – съвременни градски хора, заможни, пътуващи, нуждаещи се от предизвикателства за ума и от живот, който да задоволява сложния им вътрешен свят. Персонажи, в чието ежедневие присъстват ритрийт центровете, антидепресантите, психоанализата. Характерно за Георгиева е, че тя изнася действието извън България, залага на културния микс, вкарва персонажи с различна националност, но не пропуска българската нишка, защото всъщност така изглежда съвременният свят, включително за много българи. Това е светът на мултинационалните компании, на лесните премествания, а и на българските очаквания да заживеем в макромащаб и да видим това отразено в родната ни литература.
Още една важна тенденция се налага с „Малки грехове“ и тя е свързана с дълбаенето в душата, но не просто с цел представяне на психологията на персонажа, а онова безпощадно дълбаене, което поставя въпроса за вината и морала, и което беше ползвано в последния роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Този тип книги не са лесни, те са предизвикателство за читателя, но успяват да надзърнат в човешката природа в нейния наистина оголен вид. При Паулина Георгиева малките човешки грехове в някои случаи се оказват наистина пренебрежими и преодолими, в други предизвикват катарзис, а в трети – самопознание, което се заплаща с висока цена. Това неизбежно повдига въпроса доколко малки са малките грехове. Дали заради страстта по възстановка на минойската цивилизация, или изобщо заради страстта по класическа Гърция, която владее част от персонажите на Георгиева, едно от най-тежките провинения на героите се оказва хюбрисът. Или, бихме казали – самонадеяността на човека да не знае своето място, да пренебрегва чувствата на другите, да е егоист, да си вярва, че може бъде един съвременен бог…
„Малки грехове“ заиграва с много теории, включително с тази за благородния дивак на Русо, за изгубения Рай, разсъждава около невинността и някак вкарва тук и сега ключовите митологеми на миналото, за да изследва как съвременният човек носи и се справя с наследството на цивилизацията. В този смисъл романът свидетелства и за тревожността, която белязва всеки аспект на съвременния живот: от дълбоко безпокойство относно диетата, здравето и поредното лично несправяне и безпомощност пред всекидневните проблеми до общ страх от социален срив и загуба на идентичност. И го прави, без да залита в репортажна злободневност, а като тласка наратива към осъзнаването на действителния наш живот в цялата му сложност днес. Осъзнаване, от което литературата ни остро се нуждае.
Амелия Личева е доктор по филология, преподавател в Катедрата по теория на литературата към Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Редактор в „Литературен вестник“, автор на литературоведски и интердисциплинарни изследвания: „Истории на гласа“ (2002), „Теория на литературата. От Платон до постмодернизма“ (2005), „Гласове и идентичности в българската поезия“ (2007), „Политики на днешното“ (2010), както и на стихосбирките: „Око, втренчено в ухо“ (1992), „Втората Вавилонска библиотека“ (1997), „Азбуки“ (2002), „Моите Европи“ (2006), „Трябва да се види“ (2013), „Зверски кротка“ (2017). Носител е на Националната награда „Биньо Иванов“ за принос в развитието на българския поетически синтаксис за „Зверски кротка“ (2017).
Амелия Личева
