На 28 февруари почитателите на големия британски писател, интелектуалец и общественик Иън Макюън ще го видят в нова светлина. На български език излиза детският роман „Сънища наяве“ в превод на Радосвета Гетова. Оригиналните илюстрации в книгата са дело на Антъни Браун.

Десетгодишният Питър Форчън, героят на детския и не толкова детски кратък роман „Сънища наяве“ (120 стр., 18 лв.), обича да седи и да фантазира, да бленува, да мечтае, да се унася в това, което не е нито фантазия, нито мечта, нито блян, а точно сън наяве. В това състояние момчето си представя с абсолютен реализъм, че е разменило тялото си с това на котка, или на бебе. Оказва се, че съществуват неща като „изчезващ крем“ и „магическа пръчка“, позволяващи на човек да изчезне или да се превъплъти в нещо друго. Познато може би на всяко дете – и на всеки възрастен, който не е забравил, че е бил дете – това състояние е доведено от неповторимото перо на Иън Макюън до своя логичен завършек и е превърнато в неподлежаща на съмнение истина. А след всичките си експерименти малкият Питър, озовал се в тялото на вече пораснал младеж, ще изживее още едно приключение – ще познае любовта.

Иън Макюън се нарежда сред колосите на съвременната европейска литература. Носител на множество национални и международни отличия, тойсе превърна в емблема на постмодернизма и хуманизма с романи като „Изкупление”, „На плажа Чезъл”, „Дете във времето“, „Амстердам”. „Невинният“ притежава характеристиките на образцов трилър, а „Черните кучета” третира универсалната тема за човешките взаимоотношения, за вечното надбягване на доброто и злото в самите нас. Повечето романи на Иън Макюън имат филмови версии по негов сценарий. У нас са издадени още съдебната драма „Законът за детето”, романът мистификация „Операция „Сладкоугодник”, „В черупката” - своеобразен римейк на „Хамлет“, политическата притча „Хлебарката“, романът „Уроци“ и др.

Макюън е известен и с гражданската си активност, мотивирана от непримиримостта му към всякакви форми на дискриминация, екстремизъм и ограничаване на човешките свободи.

ИЪН МАКЮЪН – „СЪНИЩА НАЯВЕ“ (Откъс)

Запознанство с Питър

Когато Питър Форчън беше десетгодишен, възрастните понякога му казваха, че е „трудно“дете. Тойтака и не разбра какво имаха предвид. Изобщо не се чувстваше труден. Не мяташе шишета от мляко по градинския зид, не изсипваше върху главата си кетчуп, за да изглежда като кръв, не ръгаше с меча по глезените на баба си, макар че понякога си мислеше за такива работи. Освен всички зеленчуци – без картофите, и риба, яйца и сирене, ядеше абсолютно всичко. Не беше по-шумен, нито по-мръсен, нито по-глупав от когото и да било от познатите си. Името му беше лесно за изговаряне и писане. Лицето му, бледо и обсипано с лунички, беше достатъчно лесно за запомняне. Ходеше на училище всеки ден, както всички останали деца, и никога не вдигаше много шум за това. Беше гаден със сестра си точно толкова, колкото и тя беше гадна с него. На входната им врата никога не идваха полицаи, за да го арестуват. Нито пък лекари в бели престилки предлагаха да го отведат в лудницата. Доколкото Питър можеше да каже, той наистина беше много лесен. Какво толкова трудно имаше в него?

Чак когато самият той порасна, и то много години по-късно, Питър най-после разбра. Мислели са си, че е труден, понеже беше много мълчалив. Изглежда, това притесняваше хората. Другият проблем беше, че обичаше да е сам. Не през цялото време, разбира се. Дори не и всеки ден. Но през повечето дни обичаше да се усамотява някъде за по час – в стаята си или в парка. Харесваше му да е сам и да си мисли за разни неща.Възрастните обичат да си мислят, че знаят какво става в главата на едно десетгодишно дете. А е невъзможно да знаеш какво си мисли някой, ако този някой мълчи.Хората виждаха как Питър лежи по гръб през летния следобед, дъвче тревичка и се взира в небето. Викаха му:

– Питър, Питър! За какво мислиш?

И Питър стреснато се надигаше.

– О, за нищо. Не мисля за нищо.

Възрастните знаеха, че в тази глава става нещо, но не можеха да го чуят, да го видят или да го усетят. Не можеха да кажат на Питър да престане, защото не знаеха какво прави. Той можеше в момента да подпалва училището или да храни със сестра си някой алигатор, или пък да отлита нанякъде с балон, но единственото, което те виждаха, беше едно момче, вперило поглед в синьото небе без да мига, едно момче, което не ги чуваше, когато го викаха по име.

Колкото до навика му да остава сам, възрастните не харесваха много и това. Те дори не обичат и другите възрастни да са сами. Когато си заедно с тях, хората могат да видят с какво се занимаваш. Правиш това, което правят и те. Трябва да сте заедно, иначе разваляш всичко за всички останали. Питър имаше собствено виждане по този въпрос. Да си заедно с другите, поначало беше нещо много хубаво. Но това се случваше твърде често. Всъщност, мислеше той, ако хората отделяха по-малко време, за да се събират с другите, или да карат другите да се събират с тях, и всеки ден прекарваха по малко време сами, припомняйки си кои са или кои биха могли да бъдат, тогава светът щеше да бъде по-щастливо място и може би никога нямаше да има войни.

В училище той често оставяше тялото си да си седи на чина, докато умът му тръгваше да пътешества. Дори у дома си навличаше неприятности, когато се размечтаеше. Една Коледа бащата на Питър, Томас Форчън, окачваше украсата в хола. Това беше работа, която той мразеше. Винаги му разваляше настроението. Беше решил да закрепи няколко гирлянди нависоко в един ъгъл. Тогава в ъгъла имаше фотьойл, а в него седеше Питър и не правеше нищо специално.

– Не мърдай оттук, Пийт – каза Томас Форчън. – Ще се кача на облегалката на фотьойла ти, за да стигна до горе.

– Добре – отвърна Питър. – Действай.

Томас Форчън се качи на фотьойла, а Питър се унесе в мисли. Изглеждаше, че не прави нищо, но всъщност беше много зает. Беше измислил интересен начин за бързо спускане от планина посредством закачалка за дрехи и плътно опъната между боровете тел. Сега продължаваше да мисли над тази задача, а през това време баща му беше кацнал върху облегалката на фотьойла, напрягаше се и пъхтеше, опитвайки да достигне до тавана. „Как–чудешесеПитър–можешдапродължиш да се спускаш надолу, без да се сблъскаш с дърветата, на които се държи телта?“

Може би именно планинският въздух напомни на Питър, че е гладен. В кухнята имаше неотворен пакет шоколадови бисквити. Жалко би било да не си хапне от тях. В момента, в който се изправи, зад гърба му се разнесе ужасен трясък. Обърна се и видя как баща му пада с главата надолу в празното пространство в ъгъла зад фотьойла. После Томас Форчън се появи отново, с главата нагоре и видимо готов да насече Питър на малки парченца. В другия край на стаята майката на Питър затискаше устата си с ръка, за да прикрие смеха си.

– О, татко, съжалявам! – каза Питър. – Бях забравил, че си там.

Скоро след десетия му рожден ден му възложиха задачата да води седемгодишната си сестра Кейт на училище. Питър и Кейт ходеха в едно и също училище. Дотам се отиваше за петнайсет минути пеша или за кратко време с автобус. Обикновено тръгваха с баща си, който ги оставяше на път за работа. Но вече считаха децата за достатъчно големи, за да отидат сами до училището с автобуса, и отговорността за това се падаше на Питър.Училището се намираше само на две спирки надолу по улицата, но от начина, по който родителите му продължаваха да обсъждат въпроса, човек можеше да си помисли, че Питър ще води Кейт на Северния полюс.

Предната вечер му даваха наставления. Когато се събудеше, трябваше да ги изслуша отново. След това родителите му ги повтаряха през цялото време на закуска. Когато децата вече бяха на улицата, майка им, Виола Форчън, за последен път повтаряше указанията. „Всичкисигурномемислятзаглупак–мислешеси Питър. – Може би наистина съм глупак.“ Трябваше да държи ръката на Кейт през цялото време. Трябваше да сядат в автобуса на долната платформа и Кейт трябваше да бъде до прозореца. Не биваше да влизат в разговори с ненормални или с лоши хора. Питър трябваше да казвана шофьора на автобуса името на спирката високо, без да забравя да каже „моля“. Трябвашедавнимававпътя.

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Николета Николова, 885 425 562)