„Кротката“, Фьодор Михайлович Достоевски, издателство „Фама I“, 2025 г.

Повестта стои извън „петокнижието“ на Достоевски и е малко позната. Онези, които само са чували за нея, си я представят като ранна и са склонни да търсят мястото ѝ около „Неточка Незванова“ и „Село Стапаничково“. Истината е обаче съвсем различна. Отпечатана в една и съща година (1876 г.) с „Анна Каренина“, „Кротката“ стои на равно отстояние от „Идиот“ (1969) и „Братя Карамазови“ (1880). Вероятно по тази причина безименното шестнайсетгодишно момиче се явява свързващо звено между образите на Настася Филиповна и Грушенка (Аграфена Светлова). А и доколкото Кротката – подобно на Анна Каренина – също завършва живота си със самоубийство, връзката ѝ с героинята на Толстой (струва ми се) също е несъмнена. Но не това прави повестта една от най-загадъчните и предизвикателни в руската класическа литература. Не и това, че следвайки изцяло реалистичен сюжет, Достоевски я нарича „фантастична“. Като че ли подобно (а то не е само едно) объркване поражда страх от допира с книгата. Защото читателят не знае какво ще намери там. Дали това не е историята на Лиза, самоубилата се (също на 16 години) дъщеря на Херцен? За нея Достоевски вече е написал очерка „Две самоубийства“[1]. Ала тук е друго. Кротката е от тези, които ще наследят земята. Те са блажени. Те са истински… само че… (и тук е разковничето)… важна е не просто истината. Важна е най-истинската истина[2]. А тя е че всички сме боклуци и не понасяме истината[3]. Думите са на лихваря, който (буквално) си купува Кротката и любовта ѝ. Някой би казал, че именно този – също безименен – персонаж е фантастичният елемент в повестта. Защото, бидейки най-рефлексивният и аналитичен повествовател, не само в руската, но и в световната литература (констатацията е на Леонид Гросман), този лихвар прилича колкото на самия Фьодор Михайлович Достоевски, толкова и на Кошчей Безсмъртни от руските приказки. Той е цар (ще ни каже Пушкин) и над златом чахнет. Несъмнено лихварят (или Кошчей) е съвършено противната фигура и срещата с нея може да доведе всеки до самоубийство.

Но случайно или не, руската дума за лихвар[4] съвпада с думата за човешки ръст и напомня за мярата, с която мерим всичко. Лихварят може да изчисли колко струва душата на Кротката. Нещо повече, може да изчисли цената на целия свят. Може дори да бъде благ и да доведе повече широта на сърцето[5]. Може, но само post factum, да бъде добър и да каже: раят беше в душата ми, аз бях го насадил около теб[6]. Ала както се съотнася числото шест към числото седем, така се съотнася лихварят към Любовта. Той (все пак нали е човек) обича, но то на омраза прилича… Тук, т.е в тази констатация се крие другият „фантастичен“ елемент в разказа. Защото злият и посредственият вярва както в своята благост, така и в своята уникалност. А лихварят знае, че е банален. Той проумява, че нито е особено умен, нито е особено добър, нито е особено талантлив. Той е достатъчно елементарен егоист[7]. Но също така знае, че никой не говори така за себе си и че точно рефлексията върху неговата посредственост го прави изключителен… не че два минуса, сложени на кръст, правят плюс, но кой знае… Нали затова е лихвар, за да се пробва и в тази аритметика, превръщайки и тази загуба в печалба. 

А що се отнася до Кротката… тя има правото да страда мълчаливо. Има и правото да се бунтува[8]. Но само, докато лихварят спи. Защото после „любимият“ човек ще се събуди и ще разкаже историята. При все че история няма. Щом сам той признава: мене винаги и навсякъде не са ме обичали[9], глупаво би било тя да се надява, че ще получи обич. Може би лихварят ще посмекчи ужаса и ще направи живота поносим, но нали склонната към разврат душа така ще извърти нещата, че все да ти е гадно[10]… защото колкото пό ти е гадно, толкова повече развратната душа те превъзхожда.

Не че от всичко това следва, че човек (с икона на Богородица в ръка) трябва да се хвърли от покрива на четириетажна къща, но нали затова Достоевски е Достоевски?!

Вероятно смъртта на дъщерята на Херцен е трябвало да ни покаже, че в руския език има една идотска, практически непреводима дума – надрыв. Защото душата може да се раздере и да се обърне с хастара нагоре. Пък и нали е писано, че който иска да я спаси, ще я погуби (Марк. 8:35)…

Само че днес – 150 години по-късно – въпросът е същият: когато се скъса душата, ние какво ще правим… защото обувчиците на Кротката още си стоят и я чакат да тръгне… пък и Лихварят – съвсем сериозно –  стои на прага и предизвикателно пита: „А аз, аз какво ще правя?“[11].

––––

[1] Публикуван в „Дневник на писателя“, 1876, октомври, глава пета, раздел ІІІ.
[2] Вж. гл. 4 „Все планове и планове“, стр. 35.
[3] Цитатът е продължение на предишната фраза, за най-истинската истина, стр. 35.
[4] Ростовщик.
[5] Букв. повече широта на сърцето исках аз да присъдя тогава, помните ли?, стр. 80.
[6] Вж. стр. 83.
[7] Вж. стр. 22. Там сам лихварят подчертава тези думи.
[8] Вж. главата „Кротката се бунтува“, стр. 38.
[9] Вж. стр. 57.
[10] Думите са перифразиран цитат на казаното от лихваря на стр. 41.
[11] Така завършва повестта.