(476 г. – краят на Античността?)

Годината 476 обичайно бива назовавана от изследователите „година на падането на Римската империя“ и съответно – година на „края на Античността и началото на Средновековието“.[1]

И наистина какъв по-определен пункт за края на античната епоха! Нейното, казват ни, най-зряло, нейното най-бляскаво творение – империята на Рим, обединила, средиземноморския свят – катастрофира и приключва своето съществуване именно в 476 г. Това следователно е и най-естествения момент за поставяне на началото на Средновековието – епоха на други народи и други политически тела. Така ли е това обаче?

Да – факт е, че в 476 г. в Рим е бил детрониран малолетният император – сякаш символически носещ името на основателя на Вечния град – Ромул (Ромул Августул, т.е. Ромул Малкия Август, Ромул Августчето), факт е, че неговото сваляне извършва Одоакър, варварски вожд и титулован крал на германското племе на скирите. Факт е също, че в Италия, вече никога римляни не издигат на щит нов наследник на блестящия Октавиан и на всемогъщия Траян Деций.

Точно тук обаче се сблъскваме с едно изненадващо обстоятелство, което е факт не по-малко от изброените. Работата е там, че ако се взрем по-внимателно в съвременните на тази дата документи, ние ще трябва с несъмненост да установим, че така тържествено нареченото събитие, изглежда… изобщо не се е състояло за неговите съвременници. Просто никой, съвсем никой не го отбелязва с потрес или удивление, не забелязва в него никакъв „край“.

Томас Коул, Падането на Западната римска империя, 1836 г.

Защо е така? Какво всъщност се е случило в 476 г.?

Казано с няколко думи, ето какво. След един около петдесетгодишен размирен период, през който в западната част на Римската империя се сменят различни императори „еднодневки“, управлявали Италия с поддръжката на разположените на полуострова армейски корпуси (отдавна и почти без изключение съставени от наемни воини от германо-варварски произход), от новия източен център на империята – Константинопол, където нещата са далеч по-стабилни, решават да успокоят Италия, като изпратят там високопоставения сановник Юлий Непот, който, колегиално с източния император (на Римската империя) – Зинон, да започне да управлява размирната западна част на държавата. Идеята е съвсем резонна, но не се увенчава с успех, защото Юлий Непот се оказва непопулярен и среща противодействието на базираните в централна Италия армейски корпуси. Военния бунт срещу пратеника на „Новия Рим“ вдига резидиращият около Рим пълководец Орест (познат на историците с по-рано направените от него описания на двора на хунския вожд Атила, в който пребивава известно време). Дотук съвсем нищо необичайно. В римската история неведнъж се е случвало легионите да се възпротивят да признаят за император излъчен от сенаторската аристокрация кандидат. Нищо необичайно няма и в това, че друг един пълководец – подчертавам, на римска служба, в Италия (войската на последния пък е базирана около Медиоланум, т.е. на север, за да брани границите, и се състои от племенната група на скирите) – Одоакър, е в отношение на съперничество с колегата си Орест. И понеже е в такива отношения с него, отдавна търси повод да изтласка противника си. В самоволното сваляне и прогонване на Юлий Непот от хората на Орест той вижда чудесен повод да тръгне срещу последния, още повече че бившият „посланик“ при Атила е имал тщеславната приумица да принуди римския сенат вместо неприетия поставленик на Константинопол да облече с императорската порфира собствения му малолетен син Ромул Августул. Одоакър следователно се явява в Рим като човек, опълчил се, строго погледнато, срещу един… държавен преврат – т.е. ликвидира съперника си в името на законността в Римската държава и пак в нейно име арестува и детронира злощастния му потомък. Именно тези събития се разиграват през „паметната“ 476 г.

Първото нещо следователно, което специално трябва да се подчертае, е, че макар и наистина да е германец, „варварин“ по произход, Одоакър не е „нахлувал“ в Римската империя като завоевател, нито е действал при детронирането на „последния римски император“ като унищожител на властта на „загниващата“ държава. Човекът е същият, деянието му е същото, но както се вижда, смисълът и мотивът му съвсем не са тези.

Най-показателно обаче е онова, което прави Одоакър след това. Той взима регалиите на императора, с които е бил обкичен Ромул Августул, и ги изпраща в Константинопол – на тамошния август на империята Зинон. И за да изчезне всяко съмнение, че ако не по-рано, то поне с този си акт „варварският вожд“ заявява, че туря „край на Римската империя“ (оставяйки една – произведена от по-късните историци „Византия“ да я наследи на Изток), ние трябва внимателно да прочетем посланието, с което въпросните регалии са изпратени в Града на Босфора. А това послание е недвусмислено. В него (след отчета за ликвидирания „преврат“) „варваринът“ Одоакър изразява изричното си желание за император и в Италия да бъде признаван единствено Зинон. Тоест настоява властта да се поеме изцяло от Константинопол и империята (Римската империя), сиреч – да започне да се управлява от единен център – да възвърне своето изгубено единство. „Нека империята, която е една, да се управлява от едного“ – това е неоспоримият смисъл на посланието.

С други думи Одоакър чисто и просто предлага своя алтернатива на току-що провалилата се идея за справяне с кризата на властта в западната част на държавата и Зинон очевидно приема тази алтернатива, защото до началото на VI в. от „Новия Рим“ не повтарят неуспешния опит с Юлий Непот и оставят вожда на скирите (уж унищожил Римската империя) в пълно спокойствие.

Онова, следователно, което при най-добро желание може да се каже, че се „ликвидира“ през 476 г., е не „Римската империя“, а имащото към тази дата вече достатъчно дълга традиция нейно колегиално управление. Защото аз трябва да припомня тук, че поне от времето на Диоклециан, т.е. от края на III в. сл. Хр., Римската империя се управлява официално по колегиален начин и според юридическите ѝ понятия тя изобщо не е разделена на две, на четири или на колкото и да било. Тя е единна и неделима държава (каквато е била и преди реформата на Диоклециан), само че в името на удобството, и то преди всичко на военното удобство, се управлява не от едного, а – в различните периоди след Диоклециан – от четирима или от двама владетели, пребиваващи в различни краища на обширната империя. Тези (след Константин Велики вече постоянно двама) управляващи и резидиращи в Италия за Запада, а след 331 г. – в Константинопол, „Новия Рим“, за Изтока, образуват чисто и просто collegium, упражняващ imperium-а (върховната власт). Imperium-ът, сиреч императорството, продължава да е едно, държавата (империята) – също една, нейното управление обаче се осъществява от споделящите imperium-а над нея владетели. В този смисъл всеки един от тях е император на Римската империя – на цялата държава – само че упражнява тази върховна власт върху определена територия от нея.

Тъкмо това, имащо, както казах, вече некратка история към края на V в., колегиално управление на едната и единствена Римска империя (но само това) пожелава да се ликвидира след своята ординерна  военна акция пълководецът на римска служба Одоакър, ако коректно четем неговото послание.

За желанието си той има и солидни основания. Към неговото време Италия вече дълго е страдала от слаби царувания на съперничещи си един на друг римски  аристократи, които се изместват от престола, като създават „партии“, подкрепяни от въоръжените наемници, настанени на полуострова. Няма ли в такъв случай да бъде радикално разрешение на проблема – такава безспорно е идеята на Одоакър – носителят на imperium-а, резидиращ в далеч по-стабилния Константинопол, да остане и единствен негов носител, когото признават за такъв и в Италия? В това последното няма нищо радикално или „нередно“, понеже в онази епоха – и това трябва здраво да държим в съзнанието си, въпреки привичката на традиционните историци да обявяват Константинопол едва ли не от самото му основаване за център на една съвсем различна от Римската империя държава – Балканите и Апенините съвсем не лежат в два отделни политически свята (както става много по-късно), но са просто региони на една по същество южносредиземноморска, Римска империя, органично включваща в себе си (още от времето на Октавиан Август) и Близкия изток. Ето защо те – Италия и Ориентът – спокойно биха могли да се управляват както от два, така и от един център, бил той в Италия или пък в споменатия Ориент.

Към края на V в. сл. Хр. след ред трансформации очевидно като такъв единен център на средиземноморската държава се налага Градът на Босфора. И дори ако от този нов неин център (повтарям, неин – на Римската империя, а не на някаква „Византия“) вече не могат тъй резултатно да се управляват нещата в най-западните краища на морето – в Галия и Иберия, то Италия обаче спокойно би могла да се контролира от една императорска резиденция, разположена на Босфора. Двувластието към края на V в. сл. Хр. сякаш е изживяло времето си, тъй като – в началото само допълнителният център на властта на Изток – Градът на Константин се е превърнал в главния, в единствения център на империята. Италия се нуждае от реална власт, осъществявана от реален център, какъвто към онова време тя вече не е за империята, и затова в лицето на Одоакър за първи път признава един свой, вече по-провинциален характер, в нейните рамки.

Онова следователно, което извършва Одоакър в 476 г., при поглеждането му с един по-приближен исторически „обектив“ е не „ликвидиране на Римската империя“ (която отдавна вече не е центрирана нито единствено, нито дори главно в нейната люлка – в Рим и в Италия), а нещо далеч по-скромно – ликвидирането на нейното от дълго време вече анахронично колегиално управление и консолидирането на дотогава отделно (и все по-неефективно) управляваната Италия към и без това доминиращия вече държавата Ориент.

Но ето защо за „актьорите“ в събитието от 476 г. то по никакъв начин не е „ликвидиране“ на Римската империя и никой от тях нито го е нарекъл, нито е можел да го нарече по този начин.

През 476 г. се извършва нещо, което – ако бъдем внимателни и адекватни в преценката му – е по-скоро естествено, отколкото катастрофично; по-скоро осъществяващо, отколкото приключващо: и без това оформилият се през IV-V в. като по-мощен източен управителен център получава цялата власт, предоставена му от същите военни корпуси, на които властта на императорите изобщо се крепи. Одоакър по-скоро присъединява Италия (и de facto Запада) към единното управление на ориентализиралата се през последните два века Римска империя, отколкото да ликвидира и разрушава последната.

Но впечатлението, че все пак се е случила катастрофа и е настъпил край, идва може би от това, че военачалникът, който сваля малолетния „колега“ на Зинон и изпраща регалиите му в Константинопол, е варварин по произход и оглавява армия, съставена също от германски варвари.

Познаващите историята на онези векове обаче лесно могат да съобразят, че всичко това въобще не е чудно. По онова време (при това от доста десетилетия) практически всички военни корпуси на Римската империя, бидейки наемни, са съставени от варвари, а в голямата си част са и командвани от варвари.

След всичко приведено дотук не трябва ли вече да е ясно, че датата 476 г. въобще не може да продължи да се посочва като дата на някакъв епохален край (на Античността) и начало (на Средновековието)?

Нещо повече: мисля, че ако не допуснем да бъдем фасцинирани от тази мнима дата на „падането“, ние ще можем с много по-голяма яснота да се ориентираме в смисъла на последвалите почти тутакси след това събития, които в противен случай буквално няма да можем да разберем.

Защото нека съобразим: Античността, казват ни, е приключила. Римската империя „окончателно“ е изгубила своята западна част – своята първоначална, „родителна“ територия, на която сега се ширят „варварските крале“ на новите народи. Римската империя се е свила изцяло на Изток и, значи, се е превърнала в нещо съвсем различно от дотогава познатото ни – в онова, което ще нарекат (много, много по-късно) „Византия“. Но как тогава да разбираме царстването на Юстиниан Велики, което изпълва почти целия следващ VI в. и започва буквално петдесетина години след датата на окончателното „падане“. Та ако погледнем историческата карта на Юстиниановата империя, ще видим с очите си, че властта на могъщия император се разпростира от Изтока до крайния Запад, включвайки съвсем органично Италия с Рим.

Военачалниците на Юстиниан – Велизарий и Нарсес, отнемат от вождовете на германските наемни войски стопанисването на Италия и я предават отново на една централно назначавана имперска администрация.

Но следователно поне век след „катастрофата“ от 476 г. Римската империя не просто продължава да съществува, тя – погледнато от чисто фактическа гледна точка – възстановява традиционната форма на централизирано управление над цялата територия на Средиземноморието. Онова, което е владяно през класическата древност, отново е изцяло в ръцете на Римската държава и в ръцете на нейния император. Пред нас отново е империя, непосредствено контролираща както Балканския полуостров, Мала Азия, Египет и Сирия, така и Италия, северна Африка и дори южна Галия. Само че… от Константинопол.

Може би пък се е случила някаква дълбока промяна в духа, караща традиционните историци да отнасят века на Юстиниан, макар и блестящ, към една следантична, неримска, а „византийска“ епоха?

Ако се вгледаме внимателно и тук, ще установим, че за такава може да се говори дори още по-малко, отколкото за политическата. Юстиниан е консервативно настроен римски император християнин, управляващ от Константинопол именно Римската империя, и той прави това по много по-„римски“ начин в своя VI в., отколкото примерно един Каракала или един Хелиогабал през III в., които никой не се колебае да нарича римски императори. Битът във „византийската“ столица Константинопол по времето на великия император има много повече общи черти с онзи от Вечния град на Адриан и Антонините, отколкото дори с този при определено „късноантичния“ август Диоклециан[2]. Не, Античността не свършва в 476 г. Не свършва и през целия следващ VІ в.

__________________________

[1] Това се утвърждава още в края на ХVІІІ в. в историческите трудове на просвещенците и продължава през ХІХ в. – вж. напр. Теодор Момзен и (в по-друг ключ) у Едуард Гибън. Излишно е да казвам, че точно така се осмисля 476 г. и в повечето наши прогимназиални учебници по история. Вж. напр. учебниците за 5-и и 6-и клас по „История и цивилизации“, на издателство „Просвета“ (2016 г.).

[2] В тази връзка вж. Слава Янакиева, „Към Въпроса за съществуването на театрални и квазитеатрални форми във Византия“, Архив за средновековна философия и култура, n. 9, 2003, pp. 129 ff.