Изкуство в диалог
В забързаното всекидневие и с новите технологии често се сблъскваме с множество несъвместими задачи. Все по-трудно ни е да се откажем от някоя такава, въпреки че добре познаваме израза на френския писател Андре Жид: Да избираш, означава да се отказваш. Тази идея намира отражение в заглавието на видеотворбата „Никога не носи две дини под една мишница“ на Мариана Василева, включена в изложбата „Колко те харесвам“ в Софийския арсенал – Музей за съвременно изкуство, от 7 2024 до 16 февруари 2025 г.
Изложбата е част от авторския проект „Автобиографии“ на куратора д-р Надежда Джакова, дебютирал през 2015 г. В поредица от изложби тя представя български автори. Този проект е дългосрочна инициатива, насочена към изследване и представяне на български съвременни художници, живеещи в страната и чужбина. Проектът се осъществява в пространствата на САМСИ и включва колективни и монографични изложби, които акцентират върху значими творби, създадени след 1989 г. „Автобиография“ разказва за различни автори и техните художествени проучвания и може да се разглежда като критическа платформа, която анализира художествените практики в контекста на социални, политически и културни трансформации в посткомунистическа България.
В основата на проекта е заложен въпросът за позиционирането на автора в условията на преход, както и за медиите и художествените стратегии, използвани за интерпретация на тези условия. Проектът изследва и границите между ангажираното и автономното изкуство, поставяйки акцент върху диалектиката между личното и колективното в съвременната художествена продукция[1].
Досега проектът включва пет ключови изложби: KRASSIM®ИР (2016 г.), Обогатен реализъм – Боряна Росса (2017 г.), Живописна изложба (2018 г.) – Аделина Попнеделева, Боряна Росса, Любен Фързулев, Людмил Лазаров. Сашо Стоицов. Станислав Памукчиев, и последната Колко те харесвам (2024 г.) – Божидар Бончев, Георги Ружев, Ива Яранова, Мариана Василева, Момчил Георгиев, Юлий Таков.
В този текст ще се спрем на арт видеото „Никога не носи две дини под една мишница“ на Мариана Василева, тъй като то би могло да се възприеме като прозорец към останалите творби, представени в изложбата. Така например, в живописната творба „Портрет на Христина Бобокова“ на Ива Яранова забелязваме персонаж, който е портретно изображение на колекционерка в наивистична стилистика.
Тя държи кристална топка и индиректно комуникира с дините във видеото на Мариана. Атмосферата тук е много различна – мистична, алегорична, живописна, но връзките и препратките са видими. Големите керамични творби „Опит за портрет“ на Божидар Бончев имат своя сюрреалистичен, абстрактен характер, който също откриваме във визуалните интерпретации на поговорки от Мариана. Подобни похвати на колажа и видеомонтажа откриваме и в представените дръзки творби на Георги Ружев, макар че звучат типично за него – по-бунтарски. В плакатно решение авторът представя себе си като звезда на Sex Pistols. В живописната картина на Юлий Таков също виждаме един нереален свят, в който присъства човекът, вероятно по лична интерпретация, със свой двойник или сянка.
Най-реалистично присъства творбата на Момчил Георгиев „Портрет на Р.“. Но всъщност това е портрет на художника Расим, който е първият представен автор в проекта „Автобиографии“. Тоест отново имаме препратка към ключов момент и фигура. Общото в тези произведения е тяхното сюрреалистично и поетично звучене, съчетано с иновативно използване на техники и медии. Всяко от тях по свой начин изследва и анализира човешката идентичност, поставяйки Аза в центъра на творческото търсене и взаимодействие със заобикалящия свят.
Това е и причината този текст да бъде озаглавен „С две дини под една мишница в музея: изкуство в диалог“. Вдъхновени от познатата поговорка, можем да си представим как зрителите отиват на изложба с по две или повече дини под ръка, а там се срещат с авторите чрез тяхното творчество. Влизат с тях в тих диалог визуално, деликатно, иронично.
С тази хумористична препратка към видеото на Мариана Василева се визира фактът, че всяко посещение в едно музейно пространство е лично усилие. Влизайки в музея, ние носим нашата лична история, нашата биография, опит, светоусещане. А заглавието на изложбата „Колко те харесвам“ не е въпрос, нито съобщение, нито възклицание. Думата „колко“ се свързва с количество, което тук остава неизмеримо. А „харесвам“ създава възбуда, която може да провокира мисли за възхвала, но и да прозвучи като ирония. „Колко те харесвам“ продължава със звучащото възклицателно заглавие на видеото „Никога не носи две дини под една мишница“. Симбиозата между двете създава фин и абстрактен присмех към човешкото съществуване извън времето и пространството.
Веднъж прекрачили музейното пространство, можем да се спрем пред този видеопортрет на авторката М.В., който ни разказва за вътрешните битки на всеки един автор. Виждаме я на екрана – забързана, пресичаща улица. Не носи дини, но е с огромна папка, която подсказва, че това е художник. В близост виждаме компютърно създаден фиктивен персонаж, в гръб напомнящ силуета на авторката. Само че той не носи папка, а две дини и стои неподвижно. С тези няколко секунди авторката ни анонсира ключовия въпрос: Как художникът да приоритизира задълженията, когато знаем, че изкуството е единственото нещо, което е безполезно според известната фраза на концептуалния френски художник Бен Вутье – L’artestinutile, написана на фасадата на галерия Темплон в Париж през 1970 г. Как в този парадокс да видим значимото в незначимото?
Видеото на Мариана Василева продължава с абсурдни кадри, на които динята се търкаля по шосето, а след това по пътечка, сякаш преследва авторката. Видеото продължава с друга известна българска поговорка, която напомня движението и формата на динята в предходните два кадъра – „Завърти колелото“. Този израз може да се разбере по различни начини, но тук вероятно авторката е в търсене на вдъхновение, ново начало или нова идея, което е в разрез с концепцията за мързела като съпротива срещу свръхпроизводството на Казимир Малевич.[2] Художникът твърди, че добрите идеи идват по време на процес на „нищоправене“ или така нареченото „мързелуване“. Но днес имаме ли време за това? Нима социалната критика към професията художник би позволила това? И тук отново се сещаме за друг известен израз, който гласи, че художниците никога не работят, но и никога не почиват…
Във видеото отново виждаме Василева – този път с чаша кафе, сякаш на работна среща, ангажирана и добре облечена. А веднага след това в друга светлина – сама в парка, в един мрачен ден, хвърляща като дете хартиени самолетчета. Те падат и се разбиват. На екрана се изписва „Една лястовица пролет не прави“. Тук сякаш ни се говори за самотата на художника и честите вътрешни кризи, през които той преминава. Скоро виждаме динята отново – този път неподвижна. Ръката на Мариана забива остър нож в нея. Изписва се категорично агресивното „Цели право в десятката“. Безмилостната реалност за всеки артист се състои именно в това – да бъде успешен бързо и лесно, а всяка нова творба да бъде възприета като завършен шедьовър. Това е постоянната вътрешна битка, която понякога завършва и с личностна саможертва. След посечената диня виждаме авторката замислена, отново сама пред своя компютър. Картината се сменя с тази на динята, но този път тя е „белязана“. Несъвършенствата по кората звучат като белези от рани, а тук вече ясно осъзнаваме, че динята е метафора на човешкото тяло. Тя чертае своя портрет чрез нея, говорейки ни за екзистенциалните въпроси, пред които е изправен художникът. С всяка следваща сцена се получава болезнено натрупване от символи и знаци, които разкриват детайли от живота на всеки художник. Но всички изключително познати от широката публика изрази не са просто инструмент, който авторката използва, за да представи личните си битки. Те са и покана към зрителите, които са дошли в музея не с две, а с три или четири дини под мишница, да начертаят своя път, макар и той да е просто символичен – избутвайки есенните листа в парка. Излизането от стандартното, от конвенционалното, макар то да е практично и автоматизирано (както стълбите в близост до ескалаторите, по които виждаме Мариана Василева да слиза), е решението, за да не сме „крушата, която не пада по-далеч от дървото“ и да не чакаме вечно „нещо хубаво да ни падне от небето“ – както гласи една от последните поговорки.
За заключение можем да отбележим, че творбата „Никога не носи две дини под една мишница“ на Мариана Василева е вид коментар за баланса между амбициите и ограниченията в съвременното човешко състояние. Чрез игра със знаци и ирония тя предизвиква зрителя да разпознае своите действия и състояния в тези „две дини“ и да преосмисли своите избори и компромиси. Изложбата „Колко те харесвам“ не просто представя индивидуалния опит на авторите, а се превръща в огледало за универсалните търсения на смисъл в живота.
Note: В очакване на новата изложба от проекта „Автобиография“ – „Летене и други ежедневни нужди“ на Мариана Василева през юли-август 2025 г. в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство.
[1] Джакова, Н., „Автобиографичното в творчеството на художниците Аделина Попнеделева, Людмил Лазаров и Красимир Кръстев-RASSIM“. В тематичен рецензиран годишник „Изкуствоведски четения 2021. Персоналии“, Институт за изследване на изкуствата, БАН, с. 293–303.
[2] Malevitch, Kasimir, La Paresse comme vérité effective de l’homme, Paris: Éditions Allia, 2000.
Савина Топурска изучава съвременно изкуство във Висшето училище по изкуства и дизайн във Валенсиен, Франция. Придобива магистърска степен по фотография в Университета Париж 8, където в момента е докторантка. Дисертацията ѝ „Изкуството на протеста като отражение на падането на комунизма в България“ изследва връзките между естетика, политика и колективна памет. Освен изследователка тя е и художничка. Творбите ѝ са представяни в 62-рия Салон в Монтруж (Франция), арт резиденцията VivegnisRAVI в Лиеж (Белгия) и др. През 2021 г. публикува арткнигата „Кравата Европенка“.
