От собствен биографичен опит ние знаем, че всяко настояще не само съхранява и опазва, а и видоизменя миналото.
Съхранява го, доколкото може, в исторически хроники и архиви, в художествени и документални (както и в псевдохудожествени и псевдодокументални) литератури и филми, в артефакти и в лични спомени, а го видоизменя, като го гримира, като го идеализира и глорифицира до неузнаваемост. Гледано от дистанцията на актуалното и на политическото време, и най-мрачното, и най-проклетото ни минало престава да бъде толкова мрачно и проклето – спомен след спомен то неусетно се поразхубавява. А когато този поглед е хвърлен в рамките на един човешки живот, както прави това и настоящият коментар, вместо да се избистри, картината се замъглява още повече. Тогава оценката на обществено-политическите и на моралните процеси става още по-противоречива, по-двусмислена и несигурна. И тази амбивалентност, това разминаване между обективността на историческия процес и нашата субективна нагласа към него често стига до пълна несъвместимост между двете (външната и вътрешната) действителности. Между тях неусетно се отваря пукнатина и от тази пукнатина само недоумение и болка извират.
Несходството е като че ли не само налично – особено когато протича в рамките на един човешки живот, то е като че ли и неизбежно. Неговите корени лежат дълбоко в характеристиките на човешката природа. Колкото и да са ни скъпи и мили сантиментално, спомените за отминалите радости, беди и тревоги са неблагонадежден исторически свидетел – вместо да документират, те често преиначават, подвеждат и мамят. Натрупани през годините и десетилетията и умножени по милионите жители на една нация, подобни измами неусетно, но неминуемо, изкривяват цялостната картина на битието, и то на всеобщото – както на индивидуалното, така и на общественото и на националното – битие.
А се стига дотам, защото, колкото и сурово и зло да е било миналото на един народ, за отделните индивиди на този народ не е съвсем така. За всеки от тях това минало е не само национално, а и биографично, личностно. Дори само фактът, че е вече отминало веднъж завинаги, му придава някакво необяснимо очарование – неговата безвъзвратност се превръща в съблазън. Като прибавим и обстоятелството, че в дебрите на това минало всички ние, днешните интерпретатори и връстници на съвремието, сме били млади, енергични и жизнени, че благодарение дори само единствено на младостта си, на духовните и физически сили, които тя ни дава, желанието да върнем времето назад става още по-неустоимо. И тъй като това ни желание е утопично като остров Утопия на Томас Мор или като Града на слънцето на Томазо Кампанела, то придобива очарованието на приказните царства на двамата утопични писатели и философи. Повтарям: тъкмо чрез непостижимостта си непостижимото подмамва и привлича неудържимо – както в обществен, така и в личен план; както на национално, така и на общочовешко, така и на индивидуално равнище.
През разстоянието на отминалите векове на мен ми е трудно да преценя доколко позитивно и доколко негативно, доколко конструктивно и доколко деструктивно е творческото наследство и гражданското дело на двамата велики утописти, платили такава висока, такава непосилна и жестока цена за предаността към светогледа си. Възможно е чрез книгите си двамата да са разкрили пред съвременниците, пред съгражданите и потомците си нови, невиждани хоризонти и перспективи. Възможно е обаче също, волно или неволно, те да са подвели цели поколения по измамни пътища към измамни цели. Цели, заплатени и заплащани векове наред с ненужен разход на обществена енергия, със заблудите, разочарованията и страданията на милиони повярвали им хора, както и цели, заплатени със заблудите, разочарованията и страданията на собствените си автори.
Това аз не се наемам да съдя – присъда може да бъде произнесена, само след обстоен анализ на творбите и делото на споменатите утописти, анализ, който не е предмет на настоящия текст. Сигурен съм обаче, че що се отнася до съвременна България, тя се нуждае спешно от прочистване, от демитологизиране на общественото си пространство – пространство, което е в дългогодишен плен не на вдъхновяващи, не на мобилизиращи и окрилящи митове, а на митове деструктивни и разграждащи – обществено зловредни митове. Ден след ден на родна земя тези митове дефилират както в медиите, така и в мрежите, ден след ден те директно или индиректно препоръчват завръщане на страната ни обратно към дебрите на комунизма, към неговия деспотизъм и към неговите стари, многократно доказали на практика своята негодност централизирани, бюрократизирани и непродуктивни авторитарни, командно-административни похвати в икономическата сфера.
Натрупвани необезпокоявано с годините и десетилетията демокрация, тези многобройни ежедневни митове се превърнаха междувременно в истински митологии – далеч по-примамливи от трудния ни и тромав път към разкрепостяване на обществените ни отношения, на модернизиране както на гражданското ни съзнание, така и на бита ни, така и на икономическите ни структури. Тези митове са със смесен произход, те са дело както на изкусни демагози и користолюбиви политици и държавници, така и дело на милионите техни лековерни фенове, на политически незрели и инфантилизирани слушатели, читатели и зрители. Чиято наивност е не по-малко опасна и за националното ни настояще, и за националното ни бъдеще от демагогията на демагозите.
Митовете и митологиите засягат в различна степен, но с еднаква непоколебимост всички сфери на общественото пространство – от люлката до гроба. Детството при комунизма – уверяват ни един през друг манипулаторите и сантименталистите – било далеч по-безгрижно, по-волно и щастливо от суровото детство на днешните деца. Подрастващите питомци на Моралния кодекс на строителя на комунизма – продължават уверенията – били несравнимо по-възпитани, по-съвестни, по-отговорни пред съседите, пред възрастните и пред цялото общество от днешните безделничещи, пушещи, пиещи и хулиганстващи подрастващи. Градските улици били далеч по-чисти и безопасни, парковете – далеч по-зелени, органите на реда – далеч по-бдителни и непримирими към нарушителите на обществените порядки. И дори някогашният хляб бил много по-добре изпечен, по-вкусен и по-ухаещ от днешния. (Нищо че в онези мизерни времена имаше само два-три вида хляб, а днес те са двеста-триста.) Тогава – гласи друг мит – храните били екологични, чисти, натурални, а днес целият ни народ яде отровите, внасяни от гнилия Запад. За разлика от днес под водачеството на Партията-ръководителка вътрешната ни национална сигурност била, видите ли, обезпечена и защитена, държавните ни граници били строго охранявани, докато сега страната ни е разградено лозе.
Ако тръгна да опровергавам един по един всички митове, ще трябва да напиша цял трактат. Ето защо в близко бъдеще ще се опитам да противодействам на откритите и завоалирани лъжи и на самозаблудите на милиони наши сънародници в поредица предстоящи есета. Засега ще отбележа само, че каквото и да е имало в онези сурови, зли и аскетични времена, липсваше най-важното – свободата. А свободата е висше благо – нейното отсъствие обезсмисля всички останали блага.
Тъкмо от тази постановка ще тръгват и всичките ми предстоящи размисли по темата, тъкмо воден от убеждението си, че без свобода няма не само морално, а и материално благоденствие, ще се опитам да противопоставя на камарите митове и митологии социално-психологическите реалии.
