Жена ми разправя случка от Берн, Швейцария: в банята на хотела, където отседнали, имало меченце, сложено някъде около душа. И тя, и спътничките ѝ първоначално се учудили, но пък си дали обяснение: мечката е символ на Берн, има легенда, че му е кръстница, а една от забележителностите на града е Паркът с мечките. Оттук: пиче в банята – какво по-естествено?! Излязло обаче, че не е чак толкова елементарна работата, меченцето играело още една роля освен да напомня на гостите къде се намират: вземат си душ, но – както е обичайно по нашите ширини, не пестят водата, харчат я на воля; и тогава – след като преминали определен лимит, „удавили“ меченцето. Не си спомням точно как – дали падало на пода, или посинявало, ала на сутринта си споделили и се оказало, че нямало нито една от тях, която да не погубила мечето заради непремерения разход на вода; всички го „удавили“. И като го сторили, след това извънредно се съсредоточили и доста по-спестовно прекарвали под душа.
Преразказвам случката не за да утвърдя какви странни навици имат на Запад, нито пък колко сме непукисти ние на Изток, а за нещо съвсем друго – как в същината на двата фланга на Европа стоят състояния характерни за едните и нехарактерни за другите, които обаче затрудняват диалога и почти го довеждат до взаимно неразбиране (Миглена Николчина разказва нещо подобно в студията „Изгубените еднорози на революцията“, 2012, във връзка с Мераб Мамардашвили). В „Протестантската етика и духът на капитализма“ (1904–1905) Макс Вебер прави нещо от този род относно разликата между католическия и протестантския свят, вменявайки на втория усърдието, необходимо да бъде положено, за да се постигне що-годе прилично уверение, че Господ те е избрал за спасение. В „Хризантемата и мечът“ (1946) Рут Бенедикт изгражда такова оразличаващо сравнение между традиционната японска култура и християнската, заявявайки, че ако втората е преди всичко култура на вината, то първата е повече култура на срама. По отношение на бернското меченце американската антроположка е сякаш по-адекватна от постановките на германския социолог: това, че го удавяш в банята, цели да извика тъкмо чувство за вина: не си съобразил, изпуснал си се и хоп! – мечето нагълтва вода и посинява до неузнаваемост.
Туш!
Швейцария може да е страната, в която действат двама от тримата най-велики християнски реформатори – Улрих Цвингли в Цюрих и Жан Калвин в Женева, но изглежда и там стремежът към спасение (Вебер) е бил заменен с чувството за вина (Бенедикт), което чувство се явява фундаменталната разлика между източния край на Европа (и централния донякъде) и западния; разлика, която се отразява върху институционалното функциониране на Европейския съюз, който все повече скърца и буксува включително заради нея. Тази „култура на вината“ (и антагонистичната ѝ на невинността) стои например в основата на различното отношение към мигрантската криза, разразила се през 2015 г.: канцлерката Ангела Меркел посрещна тълпите с отворени обятия, Виктор Орбан обаче (както и други някои източноевропейски политици от България, Полша, Хърватия) ги посрещна с огън и жупел и благодарение на това се превърна в едва ли не знаме на ултраконсервативното и традиционалистко измятане на европейското махало. И тази фундаментална разлика идва оттам, че тъкмо защото спрямо гражданите на назовавания преди време Трети свят европейците на Запада чувстваха вина и покаяние, докато европейците на Изтока настояваха, че ако има пред някого да се покайват западноевропейците, това съвсем не са „тълпите“ от Африка, Близкия, Средния и Далечния изток, а именно пред тях, източноевропейците, зарязани от западните си съконтиненталци в жестоките ръце на сталинската Червена армия. Затова, ако вземем и покрием Европа с общ юрган (може и пачуърк), на западната му страна ще е избродирано „виновни“, докато на източната му – „невинни“.
Трудно е да се каже от кой момент точно западният свят попада във виновната част на пачуърка – това е по-скоро процес, отколкото еднократен акт. Можем да се сетим тук за знаменитата книга на Едуард Саид „Ориентализмът“ (1978) – своеобразна кулминация на теоретичните „измервания“, но и старт за задълбочени културологични изследвания по темата; разбира се, да си спомним за противопоставянията във Франция във връзка с Алжирските събития (1954–1962), за отново френските, а след това и американски инвазии в Индокитай (1947–1975), за разпадането на колониалната система след Втората световна война, за трудовете на Леополд Сенгор, но и на Албер Камю и Жак Дерида; изобщо много вода изтича (толкова, че не само едно, ами цяла „глутница“ бернски мечета биха били издавени), за да се стигне до това усещане за вина, проявило се може би с най-разрушителна сила в движението Black Lives Matter, но и в окупацията на университетите в подкрепа на движението „Хамас“ от Ивицата Газа… Всички те (и още толкова други) са следствие от колониалния период на Запад, когато е нямало държава без свои владения, включително мъничката Белгия (30 689 кв. км) в Конго (дала на Джоузеф Конрад сюжета за „Сърцето на мрака“, но и на Марио Варгас Льоса за „Мечтата на келта“), да не говорим за Испания, Португалия, Великобритания, Холандия, Германия… Малко по-голямата от Белгия Швейцария (41 285 кв. км) не е имала колонии, но пък активно е участвала в търговията с роби. Докато в Източна Европа нито една държава не е с такава обремененост, напротив – регионът е по-скоро обект на експанзия, не експанзионистичен (Австро-Унгария е добър пример, но и Италия не изостава), съответно не изпитва и такава покрусена вина като бившите метрополии. Масовата нагласа е съвсем друга: на някогашни жертви, на които сега им е паднало да използват предимствата на консумеризма. И затова не щат никой да им натрапва императива, че и те трябва да се чувстват виновни. Гледайте си работата, тук сме невинни! И следователно – бидейки невинни, не дължим никому нищо…
След нагълталото вода мече в бернския хотел българските гости се постарали повече да не го давят. Днес Европа е сякаш на точно такъв кръстопът: едните искат да запазим меченцето живо и здраво, другите ги сиктирдосват да не им се бъркат и да не ги занимават с разни меченца, мигранти, украинци и всякакви там изобщо невълнуващи ги субекти и обекти. На тях сега им е дошло да си поживеят на воля и в достатък, ето защо всеки, който им пречи в тази посока, бива нападан и отричан. Удавен, тъй да се рече. Западняците гледат на източняците с ужас, защото го давят меченцето, без да им мигне окото, източните пък се нервят на западните, че ги занимават с дреболиии: зелена енергия, вредни емисии, газови бойкоти; тъпи западни меченца, наивнички. Но докато по отношение на това бернско мече двата края на Европа (ЕС) не се разберат, съюзът няма да спре да скърца и трещи. Да се надяваме само, че няма да потъне…
