Филмовата 2024 г. ще остане в спомените с няколко успешно обикалящи света европейски заглавия, които по един или друг начин изразяват копнежи по нестандартни трансформации: „Емилия Перес“ на Жак Одиар (от мъж в жена), „Съседната стая“ на Педро Алмодовар (от живот в смърт), „Веществото“ на Кароли Фаржа (от старост в младост). Общото в тези филми е, че всеки от тях по собствен начин използва и се възползва от онова, което сме свикнали да наричаме „жанрово кино“. Мюзикълът, (мело)драмата, хорърът се оказаха заразителни: един път заради майсторската им овладяност и втори – заради демократичното представяне на съдържание, съблазняващо широка публика. Златната палма от Кан на американския „Анора“ на Шон Бейкър също се вписва в типа кино, което щедро дарява зрителите с възможност за (приятно) разпускане и колективен екстаз.

Всичко това успя да се случи и заради непредвиденото, нежеланото, но все пак настъпило отстъпление на величави филмови ветерани от позиции, които са имали: на първо място Франсис Форд Копола с „Мегалополис“, след него Дейвид Кроненбърг с „Плащеници“ и Пол Шрейдър с „О, Канада“ – и тримата участвали в официалния конкурс на Кан. Пак там „Благи деяния“ на Йоргос Лантимос също не успя да омагьоса по начина, по който го направи с „Клети създания“, а и Паоло Сорентино с „Партенопа“ не излезе извън нишата на най-верните си почитатели.

На този фон, изгряха имената на няколко млади европейски режисьори с филми, които бързо ги превърнаха в любимци на най-авторитетни фестивални събития и места. Берлинале награди със Златна мечка „Дахомей“ на младата французойка със сенегалски корени Мати Диоп – чувствителен документ за връщането на миниатюрна част от ценните артефакти, отвлечени от родните им места по време на колониализма в Африка.

Кан отличи със Златна камера (наградата за игрален дебют) норвежкия „Арманд“ на Хафдан Улман Тьондел, внук на Лив Улман и Ингмар Бергман, и така постави акцент върху темата за неспособността на родители и учители да се оправят в онова, което наричаме агресия у съвсем малки деца.

Наградата на публиката за филм от паралелната програма Next на фестивала в Сънданс буквално даде криле на ирландеца Рич Пепиат, защото хвърли неговия Kneecap директно в обятията на Sony Pictures Classics. Така страстната защита на ирландския език от едно малко, но култово хип-хоп трио стана истинско световно явление.

Още по-впечатляващ е безпрецедентният успех на пълнометражния анимационен филм „Потоп“ на латвиеца Гинтс Зилбалодис, в който едно коте и няколко симпатични животинки с много усилия и късмет успяват да се спасят от страховито наводнение. Филмът започна пътя си от конкурса „Особен поглед“ в Кан, стана Европейски анимационен филм и изпревари гиганта „Дисни“ в съревнованието за наградата Златен глобус. В същото време успя да се впише в краткия списък на наградите Оскар в категорията „Международен игрален филм“ заедно с още 14 заглавия, между които „Дахомей“, Kneecap и „Арманд“.

Не по-малко фантастичен се оказа и успехът на късометражния „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ на хърватина Небойша Слиепчевич, в който с пределен минимализъм се напомня за 27 февруари 1993 г., деня, в който 24 босненски мюсюлмани, а заедно с тях и пенсионираният сръбски офицер Томо Бузов са свалени от пътнически влак в Босна и екзекутирани. След престижната Златна палма за категорията си в Кан филмът стана Европейски късометражен филм и успя да влезе в краткия списък от 15 заглавия, всяко от които се надява да се сдобие с Оскар.

На Международния филмов фестивал във Венеция изгря звездата на румънеца Богдан Мурешану заради дебюта му в пълнометражното игрално кино „Новата година, която така и не дойде“. Филмът, чието действие се развива дни преди падането на режима на диктатора Чаушеску и в който се проследяват поведението и реакциите на шестима души, се пребори за Голямата награда на паралелния конкурс „Хоризонти“ на фестивала във Венеция. Последва номинация за наградата Европейско откритие на 2024 – Награда ФИПРЕССИ (заедно с „Арманд“, Kneecap и „Токсично“).

И най-сетне, един от най-симпатичните пробиви беше този на младата литовска режисьорка Сауле Блювайте, чийто игрален дебют „Токсично“ разказва за две 13-годишни момичета, устремени към света на модата, които намират в него твърде малко от очакваното. На международния кинофестивал в Локарно филмът спечели двете най-големи отличия – Златен леопард и Наградата за най-добър дебют. После бе номиниран за Европейско откритие на 2024 – Награда ФИПРЕССИ (заедно с „Арманд“, Kneecap и „Новата година, която така и не дойде“).

Гинтс Зилбалодис, Небойша Слиепчевич, Богдан Мурешану и Сауле Блювайте са млади,

мислещи и търсещи филмови творци от Прибалтика и Балканите. Специално

за Портал Култура те споделиха интересни мисли за начина си

на работа и темите, които ги вълнуват.

Гинтс Зилбалодис, фотография Латвийска анимационна асоциация

 

Гинтс Зилбалодис – сценарист, режисьор, композитор, оператор, монтажист на „Потоп“, пълнометражен анимационен филм (Латвия, Белгия, Франция)

Историята на „Потоп“ е универсална. Животните във филма успяват да превъзмогнат страховито наводнение и това носи надежда. Ако всяко от тях беше само, не би се справило, но когато всички са заедно, успяват. За мен беше важно да покажа, че котката, която е главен персонаж във филма, има страхове и че другите животни – кучето, птицата, капибарата и лемурът, се опитват да ѝ помагат да ги превъзмогне, а пък тя им позволява да го правят. Започнах с котката, после вкарах и кучето, за да я уравновесява. Тя се доверява на другите животни и разчита на тях, докато кучето иска да е по-независимо. Докато пишех историята, се питах какво ще им се случи на тези животинки, каква химия ще се получи между тях? Ясно беше, че всяко трябва да е със собствена характеристика. Птицата е особена, различна, голяма, предизвиква респект. Лемурът постоянно подскача наоколо, грабва всякакви различни неща. А капибарата е един спокоен и миролюбив гризач. При нея важното беше да намеря точния ѝ „глас“, гризачите обикновено са тихи, не обичат много да „говорят“. Служители в зоопарка трябваше да гъделичкат свои обитатели, за да ги накарат да произведат някакви звуци. Но макар и истински, те не отговаряха на нашия персонаж, защото заради тях започваше да прилича на наплашено, скимтящо куче. Позволихме си известна творческа свобода и направихме кастинг за животни. Най-добрият, дълбок звучен глас дойде от едно бебе камила. Ето как реалността може да счупи историята, а ако си позволиш свобода на измислицата, тя може да стане по-достоверна. Казано с други думи, ако си позволиш да излъжеш малко, можеш да направиш нещо по-истинско. Но най-важното беше да накарам тези персонажи да имат чувства.

Развитието на проекта, писането на сценария, създаването на студиото и търсенето на финансиране продължиха пет години. Самото производство отне само една година, което е доста кратко. Пет години работа върху реализацията на един пълнометражен филм е обичаен срок за анимацията. Финансирането намерихме относително бързо. Бяхме доста неопитни, това беше първият ми филм с екип, а латвийският ми продуцент до този момент не се беше занимавал с анимация. Във филма няма диалог и не е насочен нито само към деца, нито само към възрастни.

Водата… Определено не съществува само един начин за пресъздаването ѝ по анимационен път. В случая имаме река, океан, локва и всяка вода е различна, самостоятелна система. И в първия ми анимационен филм „Тайнственият остров“ (Away), който завърших през 2029 г., има вода и ролята ѝ не е маловажна.

Работих с безплатния софтуер за моделиране и анимация Blender, за музиката използвах LogicPro и това беше наложително, защото бюджетът ни беше много нисък. Хубавото беше, че можех да виждам какво правя, различните леъри, сенките. В общи линии работният процес малко приличаше на снимането на игрален филм. Благодарение на гъвкавия софтуер, този наистина чудесен работен инструмент, можех да изучавам средата, да раждам идеи, с помощта на които нещата да се развиват по неконвенционален начин. Във филма има плавно преминаване към един магически реализъм, с много повече емоция, отколкото рационализъм. Нямах никаква предварителна идея какво ще се случи с героите ми. Започнах от картината в главата си, чак след това си дадох сметка каква е била причината за нейната поява.

Когато се случиха наводненията в Испания в края на октомври 2024 г., бях на фестивал в Севиля, след което трябваше да се преместя в Малага. Беше повече от странно да представям „Потоп“ точно в този момент, точно в тази страна. Ако наводненията въздействаха като в документален филм, т.е. такива, каквито са, може би хората нямаше да искат да гледат. Но те гледаха, защото виждаха най-вече приключенската история с животни, хумор и лекота. Това може да въздейства на публиката по-силно от истинския живот. Измислицата помогна на истината да изглежда по-достоверно. Не съм мислил за някаква определена публика, детска или възрастна. Постарах се да направя филм, който да е интересен на самия мен. Забелязах, че когато децата го гледат, си доизмислят неща. А по-възрастните зрители си припомнят как е било, когато са били деца.

Като съчинявам своите истории, не мисля за референции. Опитвам се да избягвам такива, да търся различни посоки. В този смисъл, влияние върху мен би могло да дойде от нещо съвсем неочаквано, което няма общо нито с животни, нито с котки, нито с анимация. Става дума за моя личен професионален опит. Естествено, има много неща, които биха могли да ми действат подсъзнателно, но едно е сигурно – всеки кадър трябва да е много специфичен. Като цяло филмът се възприема много добре в Япония и Азия. Там много харесват животните и имат усет за различната анимация.

По принцип не играя много на компютърни игри. Когато правя свой филм, нямам желание да гледам филми на други режисьори, нито да чета книги, нито да се разсейвам с каквото и да е странично занимание. Аз и хората, с които работя, създаваме анимация, при която искаме да контролираме всичко, да правим нещата така, както желаем, опитвайки се да постигаме най-доброто. Наистина е страхотно, че латвийски филм участва в надпреварата за Оскар в категорията „Международен филм“. Това много рядко се случва на анимационен филм, в който, освен всичко останало, няма диалог. Аз обаче смятам, че в нашия филм, в който няма думи, има език, но просто това не е човешкият език.

Мисля, че след „Потоп“ се научих да имам повече доверие в хората. За следващия ми филм вече мога да делегирам права и работа и на други специалисти. Успяхме да си направим наше студио в Латвия. Представям си как ще работя в това студио. От една страна, е доста страшно, но в същото време е и освобождаващо. В началото имах незаменимата свобода да създавам всичко сам и много ѝ се радвах. После се включиха французите и тогава научих много неща от тях, а именно как успяват да се организират, за да постигат креативна работа в колектив. Искам в моето студио да се наслаждавам на свободата си, да вземам решенията си сам. Тези дни големите студия са станали прекалено корпоративни, режисьорите нямат почти някаква свобода. Тъй като начинът ми на рабата е много специфичен, за мен е добре да съм на една по-скоро независима територия. Не съм учил във филмово училище и не мисля, че бих могъл да работя в някакво голямо студио, за което са необходими други качества.

В момента подготвям следващия филм, пиша сценария и музиката едновременно, както го правя винаги. Отново става дума за лична история, свързана със самия мен. Не толкова за някакъв конкретен период от живота ми, колкото за тема, която ме интересува.

 

 

Небойша Слиепчевич, фотография ЕФА

 

Небойша Слиепчевич – сценарист и режисьор на „Човекът, който не можеше повече да мълчи“, късометражен игрален филм (Хърватия, България, Франция, Словения)

Когато продуцентите ми се обърнаха към мен с предложението да се направи филм за Томо Бузов, аз не знаех нищо за него. Той беше забравен в страните от бивша Югославия, не беше вписан в нито една националистическа кауза. Тих герой, пожертвал живота си от чист хуманизъм. И независимо че сама по себе си историята с неговото убийство е ужасна, тя все пак съдържа положителен заряд. Дадох си сметка, че трябва да ѝ дадем живот. В същото време това не е исторически филм, случилото се тогава винаги може да се повтори. И днес ставаме свидетели на насилие и отвръщаме глави. А на другата сутрин осъзнаваме, че ще трябва да живеем с гузна съвест. Въпросът, който ме вълнува, е какво правим днес в ситуация, подобна на тази, в която се е намирал Томо Бузов? Най-емоционалната прожекция на филма беше пред 3000 души в Белград, на откриването на фестивала „Свободна зона“. Семейството на Томо, което продължава да живее там, беше в киносалона. Съществуваше риск този филм на хърватски режисьор, какъвто съм аз, за филм за сръбски военни престъпления, какъвто е „Човекът, който не можеше повече да мълчи“, да бъде възприет като националистически. Белградската публика обаче реагира изключително топло, показа, че възприема идеята за чистия хуманизъм.

Това, което се случва с този филм е невероятно, даже фантастично. Това е една малка фестивална творба, а такива обикновено не се радват на огромен зрителски успех. Но благодарение на фестивала в Кан и на успеха ни там, на практика всички в Хърватия знаят за филма и искат да го гледат. За мен като режисьор това е много важно. И за филмовата индустрия е важно да се правят филми, които хората да искат да гледат. Преди шест години документалният ми филм „Кръг“ също беше номиниран от Европейската филмова академия. В него отново ставаше дума за военни престъпления, този път от хървати срещу сръбско цивилно население в Загреб. Направих го заради младите хора, принудени да се справят с болезнените спомени за военни престъпления отпреди 30 години. Родени след войната, те имат право да питат „защо“. Споменът от нея все още съществува в Хърватия и оказва сериозно влияние върху всекидневния ни живот. Продължаваме да имаме много ветерани от войната, както и огромен брой хора, загубили близък човек. Тези травми няма как да си отидат лесно. Още повече че има политици, които злоупотребяват с мъките на хората, играят си със страданието им. Има ги и в Хърватия, и в Сърбия, и в Босна, и в Европа, и по света.

 

 

„Човекът, който не можеше повече да мълчи“, фотография ЕФА

 

Грегор Божич е фантастичен оператор, словенец, прави филми и като режисьор. Беше от огромна помощ при създаването на визуалния език на филма, особено в толкова тясно пространство, каквото е купето на един влак. Там е много е трудно да отидеш по-далеч от крупния план, а аз не исках да правя целия филм в крупни планове. Много внимателно работихме върху първия кадър, а също и върху последния. Всеки от тях продължава над минута и беше сложен за изработване. Камерата, която никак не беше малка, трябваше да се движи в тесния влак прецизно. Първия кадър го подготвях над година. Планирах го, рисувах го, правих репетиции с мобилния си телефон, после с личната си камера, най-накрая и с истинската. Беше си сериозно предизвикателство, но наред с това и доста приятна забава.

Въпреки че ме познаваха главно като документалист, актьорите се довериха на игралния ми сценарий за къс филм и споделиха възторга си от него. Сръбската звезда Драган Миканович беше първият ми избор за главната роля и се зарадвах, когато той не се поколеба да я прегърне. С Горан Богдан, хърватин от босненски произход, се знаем от години и отдавна имахме желание да работим заедно. Алексис Маненти, голям френски актьор и добър приятел на Горан Богдан, също ми каза, че харесва сценария. Това са все актьори от „А“ категория в нашия регион, че и извън него. „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ тръгна като малко филмче, но с времето все повече порастваше. Самата концепция беше да събера представители от различни държави на бивша Югославия. Да създам един своеобразен микс от нации, за които е трудно да кажеш коя с какво е по-различна от другите. Като гледаш хората и начина им на живот, всичко е толкова близко и сходно!

 

 

Богдан Мурешану, фотография личен архив

 

Богдан Мурешану – сценарист и режисьор на „Новата година, която така и не дойде“, пълнометражен игрален филм (Румъния, Сърбия)

Като дете ми правеше впечатление, че когато разговаряха, родителите ми често го правеха шепнешком. Един от дядовците ми е бил офицер с висок чин в Кралската армия. Получил висока награда и през 1944 г. избягал и никога повече не върнал. Другият ми дядо беше в затвора. Израснах в страна, която за мен беше опасна. През 1968 г. Чаушеску се противопостави на съветското нахлуване в Чехословакия, преструваше се, че е „добрият“ човек. Правеше се на нещо, което не е, и измами всички… Не се оплаквам, но все пак не бяхме съвсем нормално семейство. Вкъщи постоянно витаеше усещането за опасност. Родителите ми се страхуваха да не ни посетят. И то се случи. Спомням си, когато „Секуритате“ почукаха на вратата. Не викаха, не крещяха, напротив тихо оглеждаха наоколо, обърнаха всичко и като не намериха нищо, казаха „благодарим“. Ето затова създадох персонажа на тайния офицер, на учтивия дявол.

Политически буден съм от млада възраст и затова исках да създам панорамна картина на онова общество. Интересува ме как историята оставя отпечатък върху нас, а ние невинаги го осъзнаваме. Дори и да чуваме и виждаме някои неща, не можем да знаем кога какво ще се случи. Филмът показва обикновения живот в една сложна среда. Тъй като съм по-скоро писател, целта ми беше да избера типажи, представителни за онова време. Проучих много архиви и това засили желанието ми да се насоча към връзката между куража и страха, но за куража не с главна буква, а за онзи дребния, който идва заради страха. За геройството, което нито си го търсил, нито си го искал. За онези, които се опитват да оцелеят. Всички го правят, всички го правим.

В Румъния има много филмови режисьори, които са страшно известни. Около 20 авторитетни имена, което наистина е много. Всички търсят и се борят за финансиране. Аз идвам от малко по-различна среда, първо учих философия на политиката на английски език. В киното тръгнах с къси филми. Преди шест години с „Коледен подарък“ спечелих наградата на ЕФА. И това за мен беше знак, че съм стъпил на правилния път. После реших, че трябва да мина през вратата на голямото игрално кино, и за мен това се случи с този сценарий. В момента филмът е култов в Румъния, номер едно в боксофиса. Всички говорят за него, истинска лудница. Стана любим на страшно много хора, гледат го по три-четири пъти. И по-млади, и по-стари, и то не само в Румъния. Не знам коя е причината за това, сигурно е начинът на разказване. Примамлив за младите и носталгичен за по-възрастните.

2024 г. отново беше страхотна година за румънското кино, започвайки със „Свещена седмица“ на Андрей Кон в конкурса „Форум“ на Берлинале, после „Три километра до края на света“ на Емануел Първу в официалния конкурс на Кан, заедно с „Насти“ на Тудор Джурджу, Тудор Попеску и Кристиан Паскариу със „специален показ“ пак в Кан и нашия филм в конкурса „Хоризонти“ на Венеция.

 

 

„Новата година, която така и не дойде“, фотография ЕФА

 

В момента завършвам анимационен филм, на който съм сценарист и режисьор. Имам собствено студио и наемам изпълнители. Не съм сигурен, че знам защо точно правя анимация. Може би защото, когато бях дете, Чаушеску не ни разрешаваше да гледаме телевизия повече от два часа на ден. Тогава по българската телевизия съм гледал българска анимация. Не съм абсолютно фанатизиран по този вид кино, но все пак да кажа, че дъщеря ми учи анимация в Лондон.

 

 

Сауле Блювайте, фотография ЛФФ

Сауле Блювайте – сценарист и режисьор на „Токсично“, пълнометражен игрален филм (Литва)

Дебютантите в киното обикновено правят филми за израстването. Нормално е като автор да искаш да отразиш собствения си живот. Първият вариант на сценария беше за едно срамежливо момиче, което има нужда от друго, по-отворено. Беше си един по-скоро стандартен проект за две тийнейджърки. По време на подготовката обаче доста неща се промениха изцяло. Получи се интересната двойка на Кристина и Мария, едната по-експресивна, другата по-срамежлива. Импровизирахме спрямо локациите. Доста хора, които живеят извън Литва, и особено такива, които продължават да живеят в нея, смятат, че тя не изглежда така, както е показана във филма. Според тях, случващото се не е лицето на Литва.

В самото начало застанах на позицията да покажа мястото, където съм родена и съм израснала, по начина, по който лично го усещам. Става дума за Каунас, втория най-голям град на Литва. В него изобилстват работнически блокове. Доста мрачно и тъжно място, бих казала. Да, има естетически преувеличения в показването на всичките тези индустриални постройки. Да, не е самата действителност на сто процента, има и доза сюрреализъм, но той не е привнесен, защото го има в самата реалност.

Кастингът продължи почти две години. В началото бяха едни актриси, после станаха други. Докато чакахме финансирането, те порастваха. Осъзнах, че искам да снимам момичета на 13–14 годишна възраст, а не по-големи. Беше важно публиката да види, колко млади са героините наистина. Когато избрах изпълнителките на двете главни роли, с тях, а и с родителите им обсъждахме по-интензивните сцени с насилие. Момичета дори не бяха се целували с момче. Едното ми каза: „Не искам да си съсипвам първата целувка в живота и затова няма да го целуна този актьор“. Трябваше да намираме решения. Обсъждахме всичко с невероятни подробности, все едно че работех с каскадьори. Всичко беше много технично, момичета стояха встрани от персонажите си и точно това беше моята цел. В някои по-леки сцени повече бяха себе си. Но в по-тежките, тези с повече насилие, играеха без никаква емоция, в пълно разделение от персонажите си. В края на краищата мисля, че се получи. Трябваше да ги уча да пушат цигари. Самата аз вече не пуша, но когато бях на 13, пушех. Цигарите бяха фалшиви, филмови цигари, но все пак трябваше да се научат да вдишват и издишват. Всичко, свързано с момчета и с някаква интимност, беше изпитание за момичетата. Те просто си бяха деца. Бащата на едното ми каза: „Не искам тя да порасне прекалено бързо след този филм“. А аз му отговорих: „Няма как да не се случи“. Момичетата натрупаха огромен опит в деликатната сфера на порастването. Животът на семейство ми беше състояние на духа от съветско време. Знаеш, че си в едно определено положение, че то е предопределенж и нямаш никакъв шанс да се измъкнеш. Това е манталитетът на хората от този край. Убедени, че са безпомощни и не могат да си създадат по-добро бъдеще. Постоянно се ядосвах на родителите ми и на техните родители. „Защо не правите нищо, защо не искате да действате?“ Бях европейско дете с компютър и интернет, с американски филми по телевизията. Във филма възрастта, когато още не си жена, но вече не си дете, е много важна. Отрязък от време, когато е много трудно да се ориентираш коя си. Интересно ми беше да се занимавам с различното възприемане на едно и също тяло.

 

 

„Токсично“, фотография ЕФА

 

Исках филмът да има излъчването на „мърляво“ порно. Да показва експлоатацията на тялото, но заедно с това да съдържа и хуманистична перспектива. Не исках да демонизирам момичетата, да ги използвам сексуално. Исках да има баланс между суровост и медитация. Запазих детайли на красота и доброта, за да не бъде филмът просто хорър или трилър. „Атенберг“ (2010) на гръцката режисьорка Атина Рейчъл Цангари беше едно от вдъхновенията ми.

Като малка доста приличах на момче. Сред филмите, които гледах, не намирах такива, които да са с вълнуващи женски съдби, истории, интересни за майка ми, за сестра ми, за мен самата. В американското кино, което гледах, имаше силни мъже, които през повечето време стрелят по някого. А ти се опитваш да откриеш себе си сред тях. Затова „Токсично“ го направих за момичетата от училището. Най-много ми се искаше те да го гледат. Докато снимахме, непрекъснато мислех за тях. Филмът все още не е разпространяван в Литва, но някои хора все още са ми сърдити от патриотична гледна точка. Има и такива, които, след като го гледаха, споделиха, че се свързват с него по много специален начин.

В Локарно беше невероятно, спечелихме Златен Леопард и Наградата за най-добър дебют едновременно. В главния конкурс беше и филмът на сънародника ми Лауринас Барейша „Сухо удавяне“ (DrowningDry), който също спечели два Леопарда – един за него като режисьор и втори за актьорите му. Като се върнахме, ходехме по институции, по телевизии, по редакции. Навсякъде искаха да бъдем с всичките ни статуетки, а те съвсем не са леки. По едно време започна да ме боли гърбът от това разнасяне. Беше си доста комично, но пък бях щастлива, че изобщо ни обръщат внимание. Преди две години, когато Лауринас Барейша спечели наградата на „Хоризонти“ във Венеция, медиите не написаха нищо цели пет дена. Хората от киното бяха бесни, но сега грешката беше поправена, даже на летището бяха дошли с камерите.

 

 

 

Автор: Павлина Желева