На 7 януари се навършиха 10 години от терористичната атака срещу сатиричното списание „Шарли Ебдо“. По повод годишнината поместваме интервю с председателя на Асоциацията на френските карикатуристи, изтъкнатия карикатурист Пласид.

Общо 17 души бяха убити при нападението срещу редакцията на „Шарли Ебдо“ на 7 януари 2015 година и при свързани с нея атаки срещу полицай и срещу супермаркет за кашер храна през следващите дни. Сред жертвите бяха емблематични фигури на „Шарли Ебдо“, като неговия директор и художествен оформител Шарб, карикатуристите Кабу, Волински, Оноре, Тинюс и икономистът Бернар Мари. Нападението извършиха братя ислямисти – французи от алжирски произход, врекли се във вярност на „Ал Кайда“. Атаките в Париж в началото на 2015 година сложиха началото на серия от ислямистки нападения във Франция, при които бяха убити повече от 230 души.

По повод годишнината поместваме интервю с председателя на Асоциацията на френските карикатуристи, изтъкнатия карикатурист Пласид. Ерик Лаплас (Пласид) е роден през 1963 г. в Ажен, Южна Франция, живее и работи в Париж като художник за пресата, карикатурист, инфографист и илюстратор. От 1999 г. насам всеки ден публикува по една политическа карикатура на своя уебсайт Основните вестници, в които са публикувани негови рисунки, са: „La Terre“, „Liberté Hebdo“, „l’Élu d’aujourd’hui“, „La Terre“, „L’ingénieux“, „Prévention BTP“, „l’Écho“, „les nouvelles du Tarn“ и списание „Historia“. Всеки месец рисува на живо в предаването „Brunch de l’Info“ в неделя сутрин по LCI. Работи за множество издания като Historia, L’Echo du Centre. Редовно посещава колежи и лицеи, за да изнася лекции, като от дълги години сътрудничи с националното образование, за да представя пред учениците важността на рисунката за пресата във връзка със свободата на изразяване. Срещаме се в ателието му, стената в кабинета му е покрита с карикатури. Показва ми снимки с Кабу и личното му посвещение в албум, неговия идол в карикатурата.

– Вие сте силен поддръжник и защитник на „Шарли Ебдо“. Как ще запазим и почетем паметта им?

– Преди „Шарли Ебдо“ не съм си представял, че това е възможно във Франция, нападение като това, от което пострада „Шарли Ебдо“. Бях доста мек в тази защита, не винаги съм бил убеден от качеството на рисунките на Шарли. Там имаше необикновени художници, най-добрите, тези които умряха. Убиха най-добрите карикатуристи, които имахме, Кабу, Шарб, Волински, Оноре, Тинюс – това са петимата карикатуристи.

Карикатуристът Пласид. Снимка: Виктория Атанасова

Оттогава, след „Шарли Ебдо“, това се превърна в борба за свободата на изразяване, демокрацията и защита срещу религиозната власт, която атакува пресата, това е основно процес срещу богохулството, това е богохулство. Но днес това не е просто богохулство. Днес, има цял куп общности, които се чувстват жертви и затова ние трябва да се погрижим. Защото вярвам, че има много хора, които не разбират карикатурите или се правят, че не ги разбират.
Има нещо, което наричаме първи пласт и втори пласт. Това ще рече, че първият е това, което виждаме, но има и това, което искат да ни кажат. Ние не се спираме само върху това, което виждаме, нито му се прекланяме през цялото време. Това означава да надникнем зад декорите. Тъй като рисунката е нещо емоционално, нещо, което предизвиква мигновена реакция, но тази реакция трябва незабавно да бъде смекчена от разсъждението зад нея. „Защо правите това? Какво е това?“ Това е атака, която ме провокира. Отвратително е. Карикатуристите са ужасни хора. Не се стига по далеч от това. Пресата почти не отговори. Проблемът е, че когато вестникът отказва публикуването, като спира карикатурите, в същото време губи своята мощ. Това е загуба, която води до загуба и на пресата, не желаейки да изважда на преден план своята индивидуалност и спецификите на всеки, на всеки свой журналист и карикатурист. Статията има по-малко въздействие от една рисунка за пресата. Така е казал Наполеон. Добрата рисунка е по-добра от дългата реч, Наполеон или Конфуций го е казал, много хора го казват. Също така е необходимо рисунката да бъде разбрана.

– Възможна ли е демокрацията без карикатура? И тъй като карикатурата е на границата между журналистиката и изкуството, между смеха и обидата, къде са границите?

Границите както казах са в закона. Това са антисемитизмът, отричането на Холокоста, клеветата. Също така, когато вече няма информация. Да кажем в Русия например, има рисунки в пресата, но те вече не са карикатури, а се превръщат в пропаганда. Това е противоположност, когато рисуването означава използването на ефективността на рисуването, за да служи на властта. В демокрациите карикатурите в пресата са контравласт, те са опозиция на властта. Защото ние се надсмиваме, подиграваме се на властта на индустриалците, подиграваме се на армията, подиграваме се на полицията, подиграваме се на религиите, присмиваме се на всички, присмиваме се на обикновения французин, подиграваме се на работника, можем да се подиграваме с всички представители на държавните власти. В държавите, които няма демокрация, няма карикатури в пресата, но може да има карикатурна пропаганда, която служи на каузата на властта. Или може би хумористични рисунки без политическо значение. Това също съществува, хората могат да се разсмиват, може да се забавляват, но в Китай никога няма да бъдат видени карикатури на Си Цзинпин, на Сиси в Египет, Путин не е окарикатурен в Русия.
Така че карикатурата в пресата е термометърът на демокрацията. Там, където има карикатури в пресата, все още има малко демокрация. Атаката срещу „Шарли“ не би трябвало да бъде събитие от световен мащаб, петима убити карикатуристи са нищо в сравнение с войните и все пак имаше световно въздействие, всички държавни глави дойдоха в Париж, имаше демонстрации, защото това беше атака срещу самата основа на една демократична държава, тоест срещу свободата на печата, срещу донякъде едни специални журналисти. Защото това са журналисти, които правеха малки рисунки, рисунки, които са предназначени да забавляват, които са несериозни поначало. Това е важна борба, поддържам я, защото днес сме в епоха, в която някои от хората, които живеят в демокрации се стремят към авторитарна власт, защото демокрацията е твърде разпусната, упадъчна и още повече, твърдят, че е напълно безотговорно, безхаберно и подривно да се правят карикатури, тъй като подхлъзването може да се случи във всеки един момент и да получи голяма власт, и да постави намордник на медиите, да потисне свободата на печата, това винаги започва с карикатурата.

Карикатури на Пласид в ателието му. Снимка: Виктория Атанасова

Демокрацията не е нещо, което се дава, за нея трябва да се бориш докрай. Когато хората вече не отиват, за да гласуват, това е тревожно, защото означава, че те смятат, че да бъдат в тоталитарна държава или в демокрация е едно и също. В тоталитарна държава, хората са изцяло подвластни на властта, не се бунтуват и приемат всичко, което идва отгоре, докато в основата на демокрацията е, че избираме хора, които ни представляват, но които са еманацията на властта на основата на народа. Но тази еманация е приемана за абсолютно същото като авторитарната власт, тъй като хората остават с впечатлението, че тя не променя ежедневието им. Живеем в общество, в което има неудовлетвореност. И тъй като демокрацията не работи добре или защо е много трудно във Франция това да се промени, защото французите са много индивидуалистични.

– Как обяснявате на младите колко е важна карикатурата?

– За да мога да го обясня на учениците, трябва да го въплътя, трябва да го покажа в рисунки, но освен това не трябва да прекалявам с наставляването. Важно е, че в момента тези курсове за рисунката в пресата се провеждат от карикатуристи, защото в момента учителите се страхуват да говорят, страх ги е от родителите на учениците, страхуват се от реакциите на учениците у дома. Учителят Самуел Пати беше обезглавен, защото показа карикатури на „Шарли Ебдо“ преди две години. Така че, когато сте учител по история, по география или по френски, е по-добре някой отвън да обяснява това, отколкото да го прави някой вътрешен, защото има заплаха и от друга страна е по-конкретно, когато ние сме тези, които правим този тип участия.
След „Шарли Ебдо“ стана ясно, че много общности, особено религиозните, не разбират карикатурите в пресата и ги смятат за богохулство, за пряка атака срещу общността. Целта на карикатурата е да се подиграе с всички властимащи. Във Франция културно сме привикнали да се подиграваме. С Френската революция, да имало е реставрация, но свободата на печата идва през 1881 г., можело е да се изразяваме малко по-нормално. Така да се каже това е началото на демокрацията. Но днес се сблъскваме с култури, които не разбират карикатурите и нямат тази обща култура. Зад всичко това седи уважението към религията. Карикатурата за някои от родителите на учениците е отвратителна и това изпада в противоречие с това, което първоначално беше еманципация по отношение на властта.

– Но днес често обвиняват карикатурата в агресия, в подигравка с вярванията на хората?

– Карикатурата е подривна. Тя има за цел да осмива добре установените неща. И любопитното е, че от времето на „Шарли“ насам, преди това е било само в определени кръгове, карикатурата се е превърнала в агресията, произлизаща от властта на демокрациите, които искат да окажат натиск върху масите, за да кажат: това е начинът да се живее. Трябва да се подиграваш с всички, включително и с държавния глава, трябва да се подигравате с Мохамед, трябва да се подигравате с Буда, и това се отнася за всяка религиозна форма. Така се стигна до това, което се случи с „Шарли Ебдо“, те бяха извадени от контекста, поставени в медиите, изпратени в интернет с преобръщащи значението снимки, искаха те да бъдат демонизирани. Това доведе до нападения срещу посолства, изгаряне на знамена и демонстрации, които бяха потушени, доведе до смъртни случаи. А след това имаше и опожарени църкви и още истории за смърт, но това се случи в чужбина. И тогава един ден дойде ред на „Шарли Ебдо“. От този момент нататък карикатурите и рисунките в пресата, които са емблематични за свободата на изразяване, се възприемат като атака, агресия, нападение срещу свободата да вярваш, но случаят не е такъв, защото те се появяват в една светска държава. Светското не е нещо, което е широко разпространено в света, всъщност в Европа, в света мисля има две или три светски държави, включително Франция, останалата част е кралска. В Италия, когато се въздава справедливост, тя се въздава под кръста. В Германия, ако искаш да декларираш данъците си, трябва да декларираш и религията си, трябва да изберете религията си, за да дадете пари според религията си. В Съединените щати, когато президентът полагат клетва, той се заклева върху Библията. Във Франция, имаме право да заявим, че имаме религия, така както имаме право да нямаме религия. Докато се занимаваме с „Шарли Ебдо“ освен образователна работа е необходимо на учениците, да се обясни историята на карикатурата в пресата, която се развива постепенното, заедно с настъпването на демокрацията. И също така защо трябва да се борим за този донякъде подривен дух на бунтарство, който изисква от всички интелигентност, знания и обща култура. След това, въоръжен с всички тези елементи, всеки ученик трябва да може да изкове своя собствена независима преценка въз основа на собствените си свободни знания, без влиянието на родителите си, но и без влиянието на външния свят, групата или общността, но подсилена от всички елементи, които е възприел. Това се нарича изковаване на критично мислене. За създаването на критическия дух карикатурите могат да бъдат най-ефикасни, защото това е първоначалният смисъл на карикатурите – да подчертаят дадено актуално събитие като разсмиват.
Карикатурата в пресата, която може да бъде най-ефективна, тъй като това е първоначалната цел на карикатурата в пресата, е да подчертае новина, като накара хората да се смеят. Или като провокира или е в емоционален регистър, но най-вече да накара хората да мислят върху новината. За да разсъждавате върху тази новина, трябва да сте информирани, трябва да я разберете, да бъдете любопитни за новината, да прочетете статията до нея, да се информирате, накратко да формирате собствена преценка. Знаейки, че изказването на художника не е истина, то е пристрастие, мнение с липса на сериозност в темата. Което означава, че това често е хумористично, комично, но не е истина, това е карикатура. Това не е реалност. Днес реалността е по-силна от карикатурите.

Интервюто е част от поредица анкети с видни френски карикатуристи, направени в рамиките на изследване на авторката върху мястото на карикатурата в медиите и свободата на пресата.