Милан Кундера, „Осемдесет и девет думи. Прага – една изчезнала поема“, превод Росица Ташева, издателство „Колибри“, 2024 г.
Книгата е кратка. Почти лапидарна. Представлява сборник от две есета, написани след като Милан Кундера напуска Чехословакия. От 1975 г. той е жител на Франция. Университетът в Рен го е поканил да чете лекции и съдбата го е превърнала в автор, който вече не е чешки, но и все още не е френски. Конюнкцията „и-и“ е силно разколебана. Тя би могла да се чете като „или-или“, но има и немалка вероятност да бъде „нито-нито“. И точно тези колизии около езика/езиците, около идеята за родно и кръговете на идентичност (с времето все по-актуални за все по-голяма част от човечеството) провокират Мишел Турние да започне да издава поредицата „Думите под думите“. В нея, още във втория брой, през 1980 г. излиза „Прага – една изчезнала поема“. След пет години, през ноември 1985 г, в брой №37 ще се появи и второто есе „Осемдесет и девет думи“. По-късно, в „Изкуството на романа“ този текст отново ще се присъства. Дори ще се превърне в отделна глава от книгата. Вероятно наблюдателният читател ще открие в „Осемдесет и девет думи“ диалог с „Речник на готовите истини“. Най-малкото, защото някои от тези 89 думи са приковавали и погледа на Флобер. Като „безделие“ (например). Ироникът от Руан наставлява, че безделниците трябва да се ругаят, а Кундера: да настояваме, чебезделието е майка на всички пороци. И толкова по-зле, че на френски тази дума гали ухото.То е заради съзвучната асоциация: L’oiseau d’ete de l’oisivete – лятната птица на безделието. Кундера, който все още е повече чех, отколкото французин, открива езика така, както се открива сок от непознат тропически плод. Би могъл да е отровен, но би могъл да е повече от вкусен. А може би всичко е въпрос на мяра и на правилна екстракция. Като употребата на думата „мерси“. Трябва да поживееш в Париж, за да проумееш, че на френски, тя звучи жестоко. Убедителна е само ако е произнесена с ирония – ядосали сте някого и той ви казва: merci. При все че има блясък и великолепие в думата, но само когато се върне в първичното си e la merci de… (на милостта/властта на…). И така – оказва се – че на собствения си терен Флобер, французинът, е победен от първолака, който срича непознатите думи и открива стари прозодии и нови все още неизмислени значения. Защото трябва да си чужденец, за да те докосне мрачния полъх на „всевечен“ (sempiternel) и следващата от думата алюзия: s’apitoyer-pitre-piteux-terne-eternel. Разчетеш ли този изящен звукопис на родния си славянски език, ще се получи друга смислова поредица: омилостивявам се-палячо-жалък-безцветен-вечен. Ако трябва пунктуално да следваме речника на Кундера, ше се оформи вулгарна (това е следващата дума от оставащите 85) поредица, която би могла да звучи пошло, но би могла и да води към Джойс. Понякога разликата между двете реалности е само половин молекула. Но е достатъчна, за се превърне в разлика между графита и диаманта…
За съжаление, „в“ е едва третата буква от азбуката, а „всевечен“ е едва третата дума (с уговорката, че пропуснах „абсолютно“, „афоризъм“, „битие“ и „вкус“). Ще ми се – на бегом – да стигна до последната. Но заради симетрията ще завърша с третата дума в списъка, започнат отзад напред. Тя е „Чехословакия“. Никога не я споменавам в романите си, твърди Кундера. Защото е крехка и нестабилна и върху нея не могат да се градят сюжети. За разлика от Чехия (при все че писателят е роден и израснал в Бърно, Словакия).
Някъде там – на равно отстояние между първата и последната дума, на равно разстояние между Изтока и Запада, между Доброто и Лошото – е думата „ирония“. Мисля, че тя е композиционният и смислов център на книгата. Не само защото е ключът към Флобер. Но и защото без иронията никога не бихме разбрали дали ЕмаБовари е непоносима. Или е смела и трогателна? Та нали литературата е по природа иронична. Иначе двусмислеността и на думите, и на нещата би останала навеки забулена в мистерия. Без ирония изкуството би се превърнало в кич (неслучайно тази дума следва непосредствено след „ирония“). И не само изкуството. Хората и животът – също.
Именно поради тази причина иронията е врата и към следващия текст в книгата: „Прага, една изчезнала поема“. Всъщност това е неизчезващата Прага, градът, който до края на историята ще бъде обитаван от сенките на Кафка и на Ярослав Хашек. Кундера добре знае, че не само целият XX век, но и следващият – XXІ, ще минат под знака на тези големи писатели. Бюрократичният лабиринт на Кафка и военната глупост на Хашек, тава са двете смъртоносни болести, които ще преследват не само нас, но и правнуците ни. Несъмнено литературата трябва да намери лек срещу тях. Защото иронията може да обезболява, но не лекува.
