„Рожденият ден на Рупърт“ – моноспектакъл на Ангелина Славова, автор Кен Дженкинс, превод Воил Волев, режисьор Стоян Радев, сценография и костюми Елица Георгиева, композитор Емилиян Гацов, Младежки театър „Николай Бинев“ – София, премиера на 25 септември 2024
Веднъж-дваж месечно в камерната зала на Младежкия театър се разгръща серия от експлозии. Взривява се Ангелина Славова. Отдавна забелязана и награждавана за постижения и в театъра, и в киното, през последните години актрисата се появяваше в малко роли по причини, за които може само да се гадае. Сега си го „връща“ с лихвите.
Нейните взривове нямат нищо общо с шум и резки жестове. Тъкмо напротив. Тихом, често шепнешком, почти изцяло в минорните тоналности, актрисата демонстрира способността си да влиза във всякакви човешки състояния, да преминава през тях като ги наслагва, да дава ключ към фундаментите на човешкото и да отключва пътища към тях. Казано накъсо: Ангелина Славова доказва висока артистична и човешка виртуозност. Доказва го чрез какво?
Обичам да разказвам как преди повече от 30 години актьорът Константин Цанев ми обясняваше разликите между тогавашните българско и американско кино. Българският режисьор, казваше той, от вратата те подхваща с протяжно-дълбокомислени размишления за живота, смъртта, социалните кризи, екзистенциалните катастрофи и т.н., от които излиза мудно и мъгляво нищо. В американския филм една е с един и влиза мъжът ѝ – проста история, от която ще излезе всичко, което се върти в главата и на българския режисьор, но внушено по запомнящ се начин. Така е и с нашата история, но в нея никой не влиза и няма с кого тя, едната, да е.
„Рожденият ден на Рупърт“ е първият между четирите монолога от популярния актьор Кен Дженкинс, публикувани през 1985 г. и поставени премиерно от Actors Theatre в Луисвил, Кентъки. Две жени и двама мъже несръчно и смешно разказват истории от своя банален, сив живот, от които обаче „бликват“ най-мощните основания на човешката автентичност, на човечността. В първия Луиза Мей се готви да даде интервю за телевизионна рубрика, показваща чезнещи ферми и техните последни обитатели.
Невзрачна до прозрачност, тя отдавна обитава сама имота в монотонно равно всекидневие, без празници, без приятели и близки, без стремежи и мечти, с твърде малко силни спомени, всъщност само с един, но затова пък решаващ. Докато смирено изчаква да стихне музиката от съседното имение, за да тръгне интервюто, тя ще разкаже защо ѝ е толкова свиден точно този ден – единствения, който чества.
Събитията са много отпреди. На шести май 1957 г. върху тринадесетгодишната Луиза се стоварват куп стресиращи неща. Помага да откарат майка ѝ до родилния дом в града, където в същата нощ ще се роди брат ѝ Орвил – единственото човешко същество, с което общува сегиз-тогиз. В същата нощ получава първата си менструация, „става жена“, както го описва тя. Веднага след това с непомерни за нея усилия помага на кравата Миранда да роди телето Рупърт. Точно след година тя ще остане до него в клетката на скотобойната – докато угасне светлината в очите му.
Една нищо и никаква история, която Луиза ще мълви уж нескопосно, с извинителна усмивка ще накъсва речта си, ще се връща назад в разказа или ще го пренасочва, ще натрупва наглед безсмислени подробности, докато сама се чуди луда ли е и доколко всъщност. През тази никаква история Ангелина Славова не разказва, а проявява човешката слабост и мощ, тревогата, грижата и любовта, възторга и страданието, ужаса от смъртта и силата на живота – всичко, което съставя човешкото съществуване в неговата пълнота, в същинския му смисъл. Прави го деликатно, нешумно, ненатрапчиво и тъкмо за това взривяващо зрителя – активира най-същински човешките му измерения.
Своя дан към постижението има целият екип на спектакъла и, разбира се, най-вече режисьорът Стоян Радев. Колкото и да представя в интервюта своята роля като „третостепенна“, не могат да останат незабелязани адекватният му прочит на текста, прецизното композиране на действието с неговия ритъм, добре положените граници на емоционалността, точният усет за притихванията, за акцентите и за тяхната кулминация. За сметка на това дванадесетминутната „видео-инсталация“ с център режисьора, която „открива“ представлението, и много – слава Богу! –по-кратката, която го „закрива“, са досадни, дилетантски, излишни.