Отношението между Спиноза и християнството трябва да бъде изучавано […] по пътя на Якоб Бьоме, Николай Кузански, Майстер Екхарт, на мистицизма в чисто състояние, който съвпада със съвършения рационализъм.
Владимир Градев, Между абсолютното тайнство и нищото
Има разновидност научнопопулярни филми, в които материята се онагледява включително и с участието на актьори. Романът на португалския журналист и автор на бестселъри Жозе Родригеш душ Сантуш Тайната на Спиноза (2023), чийто превод излезе тези дни, напомня на много плътен сценарий на подобен филм, който ще направи щастлив може би някой поклонник на Етиката, пропуснал да си направи труда да чете биографии на обожавания автор. Удоволствието на разпознаването на цитатите от свещения текст, вложени в устата на актьори, през които той прозира с минимална естетическа рефракция, прави поносими дори протяжните интроспекции more geometrico и диалози на протагониста с хазяйката му или Лайбниц, разпрострени върху близо 500 страници.
В дома, в който съм израсъл, Етиката беше свещен текст. Испанският превод, който ми завеща баща ми, му беше завещан от нотариуса Мария Луиса Сабоурин. Първата ми юношеска среща със Спиноза беше по тази книга. Когато след първата среща майка ме заведе в Португалия, попаднах, не си спомням в кой град, в някаква средновековна синагога, превърната в музей, където научих, че авторът на Етиката е португалски (а не испански) евреин, както бях мислил дотогава. Близо четиресет години по-късно, когато всичко това вече е биография, най-сетне прочетох първата си книга за живота на Спиноза, която се оказа португалски роман, чиято минималистична, непривличаща върху себе си вниманието литературност ме върна към някогашния първи досег със свещения текст.
В моя случай тъкмо един литературно непретенциозен Спиноза отново извика преживяното някога нечовешко съвършенство на Етиката. А не великолепното стихотворение на Борхес например, което като епиграф на книга, написана на иврит, някак не на място стои в края на Тайната на Спиноза. Органичното в Книгите на Якоб на Токарчук – обратната пагинация – при Душ Сантуш стои, уви, като кръпка. Първоначалното читателско усещане за неуместност на заключителния Борхесов сонет се затвърди след като научих, че оригиналното заглавие на Тайната на Спиноза (запазено във френския превод) е било Човекът, който уби Бог, променено поради маркетингови съображения (в Латинска Америка малцина биха посегнали към книга с подобно заглавие).
Като всеки необезателно лош филм напоследък, романът на Душ Сантуш започва със заклинанието „вдъхновен от реални събития“, което при една романизирана биография на историческа личност звучи малко тавтологично, без в случая да престава да е вярно. Тайната на Спиноза започва и завършва с жест, сочещ извън кръга на фикционалното. В края на романа има концептуално изчерпателни „Финални бележки“, които изрично заявяват нещо, което и без друго се чувства в повествованието и може да подразни читателя, очаквал – по Борхес – литература на равнището на тематизираното мислене. „Този роман не е плод на моето въображение, макар че то неизбежно присъства в художествената литература, а преди всичко е резултат от събрана информация, получена от редица произведения, които е редно да спомена.“
В последващите две страници плътна библиография за мен липсват само заглавия от дисциплинарното поле на еврейската мистика, но тази липса адекватно отразява основната теза на Душ Сантуш за философията на Спиноза като „шифрован“ просвещенски дискурс. Кодираната „тайна на Спиноза“ за Душ Сантуш е чисто просвещенска в директно прогресистко-революционния смисъл на думата. След това окончателно изясняване в неоставящите ни най-беглата сянка от Борхесова penumbra „Финални бележки“ последващият сонет (без заглавието Барух Спиноза) стои като естетическо и концептуално противоречие в понятието на Тайната на Спиноза.
Думата „революция“ и нейните лексикални и идеологически производни изобилстват тенденциозно или безгрижно (или и двете) анахронично при описанието на епоха, за която в латинското revolutio все още се чува по-скоро значението на въртеливо движение, пространствено обръщане, орбитална ротация, както например в заглавието на „революционизиралата“ астрономията от втората половина на ХVІ и началото на ХVІІ век книга на Коперник За въртенето на небесните сфери (лат. De revolutionibus orbium coelestium). В романа за първи път чуваме думата от устата на младия Спиноза, докато обмисля как да се издържа след отлъчването от еврейската община и се спира на шлифоването на лещи. „Смятам, че ще има търсене за такова изделие. Нещо повече, именно в тази сфера ще се развие съвременното философско търсене. […] Бих искал да бъда в центъра на тази революция.“
Анахроничната фраза, въведена в пряката реч на героя, неслучайно стилистично осцилира между философския „коперникански обрат“, от една страна, и новоговора на създател на стартъп, от друга. Спиноза на Душ Сантуш е социалноисторически продукт и философска квинтесенция на „икономическия либерализъм“ на най-ранната форма на капитализма, възникнала в нидерландските Съединени провинции. Когато нашествието на 120-хилядната френска армия на Краля Слънце слага край на републиканския период, Спиноза формулира след линчуването на покровителя на нидерландския либерализъм Ян де Вит в непряка реч една ретроспективна визия на една отиваща си „мила Република на съединените провинции на Ниските земи, родина на капитализма и свободата, земя на толерантността и разнообразието“, в която звучи – още по-анахронично от изходното да бъда в центъра на тази революция – публицистичния дискурс на автора.
Систематичното пряко нахлуване на анахронична авторова реч, разкъсваща тъканта на историческия роман, не прави разлика както между пряка и непряка реч на персонажите, така и между спецификите на техните съсловни и образователни социолекти. Една от хазяйките на Спиноза експертно заявява: „Нашата либерална икономика е по-силна от английската“. Неговият издател, претеглящ рисковете на публикуването на Етиката (която в крайна сметка няма да бъде издадена приживе), спекулира в непряка реч върху зависимостта между свободната търговия, просперитета и гражданските свободи. „Практиките на свободната търговия и икономика продължаваха да влияят на идеята за свобода на мисълта и словото. Бургомистрите свързваха просперитета с понятието за свобода.“ В предсмъртния голям философски диалог с Лайбниц „революцията“ се завръща за последен път в пряката реч на придворно елегантния съветник на херцога на Брауншвайг-Люнебург: „Господин Спиноза, вие имате революционни идеи, особено тази, че Бог и природата са едно и също нещо“. Отвъд повествованието на романизираната биография, в постфикционалните „Финални бележки“ Душ Сантуш допълва в прав текст: „Наистина ставало въпрос за революция и предчувствието на Лайбниц било напълно основателно“.
Тук въображаемият или вероятностен поклонник на Етиката и читател на Тайната на Спиноза би могъл с чиста съвест да затвори книгата или да реши изобщо да не посяга към нея, както маркетинговият отдел е предположил, че ще се случи в Бразилия при заглавие Човекът, който уби Бог. (Във френското издание, което запазва оригиналното заглавие, към него е добавено „Спиноза“ – Спиноза, човекът, който уби Бог – чието име там продавало също толкова, колкото убийството на Бога.) В случай че проявим тъй важната за Етиката и пътя на нейния истински поклонник perseverantia, упоритото постоянстване се отблагодарява с щастливи детайли, влизащи в полезрението на португалския поглед на автора на Тайната на Спиноза, чието чисто просвещенско декодиране иначе няма как да не фрустрира поклонника, пък бил той и настойчив в постоянстването като читател.
Първият такъв щастлив детайл, който лично мен ме компенсираше, дърпаше напред и караше да не се отказвам, е настойчивият и повторителен мотив на „проклетата португалска гордост“ (което в Амстердам по това време означава сефардска гордост), минаващ като генеалогическа червена нишка през романизирания биографичен разказ. За първи път попаднах на него, формулиран с необходимата яснота и укорененост в един непосредствено споделен непосредствен опит, някъде в автобиографичната трилогия на Канети, където той мимоходом отбелязва високомерното отношение, с което сефардите (към които сам спада) се отнасяли към ашкеназите.
Мотивът се появява непряко още на първата страница на книгата на Душ Сантуш, описваща през погледа на осемгодишния Бенто – португалското рождено домашно име на бъдещия философ – интериора на синагога. Макар че зададеното в това описание ниво на литературност не е удържано по-нататък в романа, имплицитната поява в него на мотива на „португалската гордост“ демонстрира как би могло да се направи и как би могъл да изглежда един magnum opus за Спиноза от ранга на епоса на Токарчук за Якоб Франк: „Посредниците си разменяха полезни сведения за борсовия пазар, търговците обсъждаха доставките на бразилско дърво от Ресифе и сол от Сетубал, както и проблемите с испанците. Други членове на конгрегацията коментираха нахалството на ашкеназите, които искаха да продават кашерна храна на португалците [т.е. сефардите, б.м.] в своите месарници“. Жалко, че това се получава само на първите страници на Тайната на Спиноза.
Проклетата португалска гордост, наситена с реалиите на всекидневието на амстердамската сефардска община, служи за преход към, генеалогически погледнато, със сигурност най-важната биографична особеност на феномена Спиноза: маранския произход. „Вкъщи разговаряха на португалски, родния език на семейство Спиноза. Всъщност това бе обичайният език на маранската общност в Амстердам, която за нидерландците беше „португалска“, въпреки че малка част от хората в нея бяха с испански произход.“ Двеста страници и петнайсетина години по-късно, вече отлъчен от сефардската общност, протагонистът на Тайната на Спиноза се връща към маранския си произход като условие, без което не може, на живота си на мислител и автор. „Трябваше да се научи веднъж завинаги. Та нали майка му и баща му бяха водили двойствен живот в Португалия, казвайки едно, но мислейки друго, за да избегнат преследването на Инквизицията? Такъв бе животът на мараните. Ако искаше да постигне нещо в живота си, и той трябваше да стане маран.“ Да стане това, което бе.
Ето как бащата на Спиноза обяснява на осемгодишния си син тази особеност на произхода им, която ще изиграе решаваща роля във формирането на неговата мисловност. „В страните на идолопоклонничеството, като Португалия и Испания, е забранено да бъдеш евреин. […] Затова всички насила сменихме вярата си. […] Наричат ни конверси, нови християни или марани.“ (курсив в оригинала) Статутът на маран изначално носи в себе си изключеността, която по-късно ще се актуализира в отлъчването вече от страна на еврейската общност. „Истината бе, че повечето равини се дистанцираха от мараните и дори отказваха да ги признаят за евреи, което за мнозина от членовете на „Насао“ [порт. Nação, „нация“, името на сефардската общност в Амстердам, б.а.] бе катастрофално, защото бяха рискували живота си в Португалия и Испания за вярата на предците си и накрая разбираха, че еврейският свят отказва да ги приеме.“ Това е взривоопасната генеалогическа смес, представляваща субстратът на концепциите на Спиноза, която Тайната на Спиноза едновременно експлицира и обезврежда в просвещенското декодиране на тайната на философията му.
В качеството си на – по думите на автора – „преди всичко резултат от събрана информация“, романът на Душ Сантуш съвестно съдържа достатъчно следи, които отвеждат към възможността за едно тълкуване на маранската константа или коефициент в мисленето на Спиноза с по-високо ниво на сложност от шифър на Просвещението. Маранската менталност е социалноисторическата хранителна среда както на протопросвещенски импулси, така и на месиански. Чистото им разделяне по линията на дистинкцията между рационалистично (ортодоксалната равинска традиция – и модерния рационализъм), от едната страна, и мистично (ранномодерните апокалиптични течения – и профанната мистика на Спиноза), от другата, на което разчита биографичното повествование, влиза в противоречие с фрагменти от използвания в книгата фактологически материал.
Например добросъвестното отбелязване на силния месиански (по-конкретно: сабатиански) фермент в Амстердамската община от времето на Спиноза, подхранван от колективната травма на маранския опит. В непряката реч на протагониста това звучи недвусмислено – и същевременно неотчетено като ключов фактор на генезиса на мисловността му: „Ако човек помислеше по-добре. Нали проблемът за спасението на старите конверси беше основна грижа на португалската общност в Амстердам? Живели толкова време по земите на идолопоклонничеството, евреите от Португалия и Испания се идентифицираха главно с евреите от Изход, онези от Египет […] и приемаха бягството си към Амстердам като бягството през Червено море. Желанието им за освобождение, начинът, по който четяха Тората и епизода от Изход, подхранваха манията им по месианството“. Карайки героят си да квалифицира месианската апокалиптика на своите сънародници и съвременници, амстердамските сефарди-сабатианци, като „мания“, Душ Сантуш същевременно коректно отбелязва един мощен общностно-манталитетен фактор, от който изхожда по-нататъшната бифуркация на генеалогическия поток в ръкавите, от една страна, на Просвещението и от друга, на сабатианството, които век по-късно отново ще се слеят във фигурата на Якоб Франк. И след още един век, като краен продукт на процеса на секуларизация – в тази на Маркс.
Подмолните меандри на маранския произход остават в колективната си динамика и мотивационна мощ неразгадани докрай от индивидуалните им носители – и тъкмо в това свое качество първокласен литературен материал, както по парадигматичен начин демонстрира Токарчук в Книгите на Якоб. В Тайната на Спиноза маранската генеалогия е сведена, напротив, до изцяло осъзнати и инструментално-рационални практики на маскиране и забулване, схващайки генеалогическото неосъзнато като шифър, прозрачен за субекта – автор, персонаж, читател – и позволяващ декодиране посредством заместването на всеки теологически/мистически термин с природонаучен. „Можем да опознаем Бог само чрез чистия разум – каза той, играейки си с думите. – Математиката, основаваща се на логиката, ни поднася ключа за отгатване на загадката Бог. […] като същински маран неговата истинска идея бе маскирана с думи. Тайната му щеше да остане забулена.“ Етиката като съвършена игра с думи, маскираща тайната на смъртта на Бог и на човека, който Го бе убил.
Без да е особено убедителен и увличащ в опита за жанрово възпроизвеждане на Шифърът на Леонардо върху материал, в който наистина има тайна, но ключ към жанров бестселър, слава Богу, по-скоро не (или единствено по неведомите пътища на маркетологията: за Бразилия едно, за Франция друго), Тайната на Спиноза фабулно отлага разкриването на тайната – в концепцията на Душ Сантуш: дешифрирането на кода – до финалния диалог с Лайбниц. За Душ Сантуш криптографският ключ към тайната на Спиноза е сложен на най-видното и поради това, като в Изгубеното писмо на По, невидимо място в Етиката: в знаменитото Deus sive Natura – в или-то между Бог и природата. „Да, Бог, или природата – повтори накрая той. – Знаете ли, господин Лайбниц, роден съм евреин и съм живял сред марани, изповядвали тайно юдаизма, принудени да водят двойствен живот, и от тях научих тайните на завоалирания език.“
Дешифрирането като късо съединение между генеалогията и модерността, спестяващо си пътя на нихилизма, за който сякаш не знае или не усеща, или не може да разкаже, когато говори за човека, който уби Бог. А как може да се разкаже генеалогията на модерността без нихилизма, чиято протоформа е маранският опит? При Спиноза той амалгамира до неразличимост модерност и мистика. В would–be „шифъра на Де Спиноза“ на Душ Сантуш те са стриктно разграничени: по марански, но без тайна. „Нарекъл е природата Бог не защото наистина е бил вярващ. Това бил неговият хитър способ да Го убие по по-малко неприемлив за времето начин.“ Маранският нихилизъм като KillingHimSoftly. Не, не е било софтли и Хегел го е казал с цялата възможна и желана грубост на швабските си диалектически каламбури. „Азът изчезва (verschwindet), оставя се изцяло на това, изконсумира се, както самият Спиноза се е изразходвал в този процес и е умрял от туберкулоза (Schwindsucht, буквално „страст, мания, болезнен ламтеж, наркотична встрастеност по изчезване“).“ Нихилизмът като туберкулоза, Спиноза, компресиран до нихилистичен каламбур – това е по-вярно на маранския му опит от „неговия хитър способ да Го убие“ на Душ Сантуш.
В безутешния край на почти епичната (но не брехтианска) сценична реконструкция на посещението на Лайбниц у Спиноза, ужасно студен както сезонно (някъде между 18 и 21 ноември, на амстердамски канал), така и екзистенциално, – в този край неволният похват на актьорската игра от научнопопулярен филм е също толкова безутешно и също толкова неволно оголен. „Навън бе ужасен студ и Бенто, треперейки, се поклони за сбогуване като актьор, който благодари на публиката в края на най-незабравимото си представление. Влезе в къщата и вратата се затвори зад него, сякаш завесата се спусна върху сцената на живота.“ Калдеронов Theatrum Mundi по History Channel, макар и солидно рисърчнат и определено не псевдодокументален. Но маранската тайна в модуса на бароково пренапрегнатото удържане на крайчеца на плащаницата или на ресните на талита на трансценденцията, пък била тя и sive Natura, я няма, изразходвана без остатък от дешифрирането.
