„Оръжията и човекът“ (1894) на Бърнард Шоу в постановка на Джон Малкович вече може спокойно да се гледа на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Но „обидата срещу българите“ в средите на вечно обидените си остава, леейки се обилно из социалните мрежи. В което донякъде е и обяснението защо на такъв хал е родната политика и защо парата винаги отива в свирката. „Царе сме на дребнавото в нашата вълкоядина политическа и доилище политическо“ – отсича в дневника си за 1900 г. Стоян Михайловски.
Последното ме подсеща, че „олимпийският гръмовержец“ срещу „родните низки нрави“ сам е препатил за подобни приказки немалко от „свои“. Иван Богданов, негов биограф и издател на събраните му съчинения преди 1944 г., разказва следния анекдот от неуспялата му политическа кариера. В края на XIX в., докато е учител по френски в Русе, Стоян Михайловски решава да се кандидатира за народен представител, за да изправи „изкористените политически нрави“. Той държи гръмовна реч пред събралото се множество на площада, изпъстрена с политически и юридически термини, за да се възцари духа на Просвещението, която накрая завършва с призива: Liberté, Égalité, Fraternité. Явно е зовял към република, но не щеш ли неговият опонент от другия край на площада се провиква: „Не чухте ли го, той ви напсува на влашки!“ Разгневени граждани го гонят, искат да го пребият с бастуните си. Трудно се варди политическата ни свобода.
Лесно се обиждаме, омразата пламва даже сред „свои“ като клечка кибрит, често ей тъй, буквално за нищо.
* * *
А за „чуждите“, какво да приказваме… Един от парадоксите е, че сме принудени да реконструираме и четем собствената си история единствено и изключително през „чужди очи“ – на византийски хроники и латински анали, а сетне и на „чужди пътешественици“. Родни извори (от VII в. до XIV в., а по-сетне – почти до Възраждането) ние почти нямаме.
Дали някъде там не е стаена тъкмо тази неприязън към „външната гледна точка“, избуяваща в комплекса, че можем да сме „себе си“ само оглеждайки се през „погледа на другия“? В съвременната философска антропология съществува термина „интерсубективност“ – основополагаща категория на човешкото битие, което винаги е „битие-с-другите“ и „чрез другите“. Най-добре го е формулирал френският мислител Еманюнел Левинас, който настоява, че „Бог вижда в лицето на другия нашия собствен лик“. Ако е така, то ние не сме такива, каквито се проектираме в собственото си въображение, а сме такива, каквито ни виждат другите.
Така стигаме и до казуса с Бърнард Шоу и „Оръжията и човекът“, за който вече писах и не смятам да се връщам към него.
Но размисляйки над корените и основания на „българската обида“, нямаше как да не се сетя за „Кандид“ на Волтер – най-известна повест на Просвещението, смятана от Оруел за модел на всички следващи антиутопии. Тя е задължително училищно четиво във френскоезичния, но и в англоезичния свят, анализират я на матури, пишат върху нея дипломни работи и дисертации. Всеки може да си купи „Кандид или оптимистът“ (1759), в която и да е голяма книжарница по света, става дума за творба, издадена в многомилионни тиражи, включително в джобни издания.
А за какво ви разказвам всичко това?
Заради ролята на „българите“ в тази повест, представени като жестоки люде и военнопрестъпници. Е, вярно, Волтер не е знаел нищо за българите, имал е предвид не тях, а… прусаците, а под името „авари“ е описал французите, но кой днес е склонен да вниква във всички тези обстоятелства? Да не говорим, че през 1956 г. (по идея на писателката Лилиан Хелман) Ленард Бърнстейн превръща „Кандид“ в комична опера и така „лошите българи“ излизат на сцената, дори в български постановки.
Не знам къде гледа „родолюбивата наша общественост“? Нима волнодумецът Волтер не е отворил „люта рана“ в снагата на българското самочувствие, която не ще зарасне „от век на век“?
Направо не мога да повярвам, че след „казуса Бърнард Шоу“ една толкова уважавана организация като Съюза на българските писатели, Нешка Робева и академик Иван Гранитски, да не говорим за ВМРО или „възражданци“, няма да вземат отношение и по „случая Волтер“, за който сега ги сезирам.
Защо мълчат? Защо са свели глави и не пробуждат „народната свяст“? Кой, ако не те, и кога, ако не сега? Времето е политически мътно, на „провала и поразия“ (Стоян Михайловски), в което най-лесно бродят „провалници, поразилници и мракобесници“.
Гложди ме отвътре въпросът защо пренебрегват „Волтеровата диверсия“. Нима не са чели „Кандид“?
За опреснение, накратко припомням историята на повестта и най-злостните ѝ „стрели“ срещу българското племе.
Главният герой Кандид (на латински – сияещ, осиян) е щастлив и влюбен в живота юноша. Неговият наставник, философът Панглос, верен ученик на Лайбниц и проникновен богослов, го учи да живее според „теодицеята“ – с мисъл, че „живеем в най-добрия от всички възможни светове“. Но ето че младият и наивен Кандид, израснал в замъка на барон Тундер-тен-тронк, се влюбва в дъщерята на барона – прекрасната Кюнегонд. Баронът ги сварва след бърза целувка и пропъжда Кандид, откъдето започват и знаменитите негови бедствия, първото от които е срещата му с „лошите българи“.
Прокуден от своя земен рай, Кандид върви и ридае, тъй като е изгубил най-красивия от всички замъци, няма дори залък хляб, който да сложи в уста, а снегът вали на едри парцали.
Но ето че пред прага на една кръчма го срещат двама „българи“. Те го заговарят нахранват го, интересуват се колко е висок и здрав ли е наистина, подхвърлят му няколко екю, като дори не му искат разписка. Питат го обича ли някого, той смутено признава, че обича г-ца Кюнегонд, на което те отсичат, че вече ще обича нежно „царя на българите“.
Слагат му окови на краката и го рекрутират в българската армия. Карат го да марширува наляво и надясно, да вдига и слага пушка и през цялото време възпитателно го налагат с тояги. Изглежда, че Кандид се „българизира“ добре, щом на третия ден ме удрят само десет тояги и го показват като някакво чудо.
Следва нещо като опит за бягство и жестока разправа:
Изуменият Кандид не можеше още напълно да разбере как е станал герой. Един хубав пролетен ден му хрумна да отиде да се поразходи. Той вървеше все напред, смятайки, че човешкият род, подобно на животинския род, има право да си служи с краката си за собствено удоволствие. Не бе изминал и две левги и ето, че четирима други герои, шест стъпки високи, го настигат, връзват го и го отвеждат в тъмница. Запитаха го юридически дали предпочита да бъде бит с тояги тридесет и шест пъти от целия полк, или да получи наведнъж дванадесет оловни куршума в мозъка. Кандид напразно твърдеше, че човешката воля е свободна и че не желае нито едното, нито другото, но все пак трябваше да направи избор. По силата на Божия дар, наречен „свобода“, той се реши да мине тридесет и шест пъти под тоягите и направи две такива разходки. Полкът се състоеше от две хиляди души. Това правеше четири хиляди удара с тояга, които разкъсаха мускулите на жилите му от врата до задника. Тъкмо щеше да започне третото преминаване през тоягите, Кандид, който изнемогваше, помоли за милост, поиска да имат добрината да му пръснат черепа. Оказаха му това благоволение, завързаха му очите и го поставиха на колене (превод Боян Атанасов).
За щастие, случайно минава „царят на българите“, осведомява се за престъплението на Кандид, разбира, че младежът е метафизик и не знае нищо за земните неща, затова го помилва. Хирургът на полка се мъчи да възстанови малкото останала кожа по задните му части и почти успява, когато царят на българите дава сражение на царя на аварите.
И тук идва най-неприятната част за нашето самолюбие – „българските военни престъпления“:
И докато, по заповед на двамата царе, се отслужваха молебени в двата лагера, Кандид реши да отиде да разсъждава за последиците и причините. Той прекрачваше купчини мъртви и умиращи и достигна до съседното село. То беше превърнато в пепелище – беше аварско село, което българите бяха изгорили в съгласие с международното право. Тук покрити с рани старци гледаха как умират закланите им жени, които още притискаха децата си до окървавените си гърди, там изтърбушени момичета издъхваха, след като бяха задоволили естествените нужди на няколко герои, други, полуизгорели, пищяха и молеха да ги доубият. По земята, сред отсечени ръце и крака, се валяха парчета мозък.
Ужас, ужас…
„Български кошмар“, който изниква след всеки прочит на „Кандид“ или при постановка на сцената. И това не е всичко. Бягайки от гледката на това клане, Кандид попада на своя наставник Панглос, който не губейки оптимизъм и присъствие на духа, му съобщава, че прекрасната Кюнегонд е мъртва. Кандид губи съзнание, не може да повярва в чутото, че това е възможно в „най-добрия от всички светове“.
Панглос го свестява с малко развален оцет, който случайно намира. И му разказва кой всъщност е виновен за неотрадната участ на прекрасната Кюнегонд:
Тя беше изтърбушена от български войници, след като я изнасилиха толкова пъти, колкото може да бъде изнасилена една жена. Те пръснаха черепа на господин барона, който искаше да я защити, госпожа баронесата беше насечена на късове, към бедния ми ученик се отнесоха точно по същия начин, както към сестра му, а колкото до замъка, от него не остана камък върху камък, нито един хамбар, нито една овца, нито една патка, нито едно дърво. Но за нас отмъстиха, защото аварите извършиха същото в съседното графство, което принадлежеше на един български благородник.
И пак „българите“. Представени не само като жестоки убийци на деца и старци или плячкаджии, но и като брутални изнасилвачи. Вярно, пак повтарям, става дума за прусаците, може би затова впоследствие са ни нарекли „прусаците на Балканите“ – наименование, с което, незнайно защо, ние продължаваме да се гордеем.
Ала това не е всичко. Волтер е майстор на обратите и в „Кандид“ едни и същи персонажи ту умират, ту всъщност наново възкръсват. Оказва се, че прекрасната Кюнегонд е жива и в V глава Кандид я среща отново. Но „другото“ в разказа на Панглос е било чиста истина:
Бях в леглото си и спях дълбоко, когато небето реши да изпрати българите в нашия прекрасен замък Тундер-тен-тронк. Те заклаха баща ми и брат ми и насякоха майка ми на късове. Един огромен българин, шест стъпки висок, като видя, че при тази гледка съм изгубила съзнание, започна да ме изнасилва. Това ме свести, дойдох на себе си, развиках се, почнах да го блъскам, да хапя и да дращя. Исках да издера очите на този грамаден българин, защото не знаех, че това, което се вършеше в замъка на баща ми, било нещо обичайно. Грубиянът ме мушна с нож в левия хълбок — още имам белег от тази рана… Влезе един български капитан и ме видя цяла обляна в кръв, войникът обаче не му обърна никакво внимание. Капитанът така се ядоса, загдето грубиянът не проявява никакво уважение към него, че го уби, както лежеше отгоре ми. След това заповяда да ме превържат и ме отведе като военнопленничка в лагера си.
В един миг обаче прелестите на Кюнегонд писват на българския капитан, който я преподава на търговеца дон Исахар, който пък търгува с Холандия и Португалия и много обича жените. Той я дели с местния велик инквизитор (чийто образ вдъхновява Достоевски за притчата в „Братя Карамазови“).
Оттам насетне Кандид, покрусен, заминава за Новия свят, чакат го перипетии в Парагвай. Ту намира, ту се разделя с Кюнегонд и Панглос, за да я открие в края на новелата в дома на трансилванския владетел – но силно погрозняла. Панглос е непоколебим във вярата си, че живеем в „най-добрия от всички възможни светове“, затова Кандид решава да се ожени за Кюнегонд, която обаче става все по-грозна и той вече не я обича. Накрая попада на дервиш, борещ се с трите големи злини – „скука, порок и бедност“ – и решава, че е проумял най-важното: „Всеки трябва да обработва градината си“.
Не знам дали този финал ще смекчи сърцата на „най-родолюбците“ дотам, че те да преглътнат описанието на „българите“, които, нека отново повтаря, всъщност не са никакви българи.
Тъй като вече виждам как общонационалният Васил Василев (под егидата на президента?) свиква митинг в София, на който иска да се вземат крути мерки за тези „Волтерови храчки“, от векове полепнали по българското лице.
Докога ще търпим? Докога, както казва уважаемата Нешка Робева, „те ще ни плюят, а ние ще се правим, че дъжд вали?“
Това е въпросът. Валидното за Бърнард Шоу, не е ли валидно и за Волтер? И обратното.
Представете си само как с български флагчета в ръце малки и големи се стичат пред Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ на анти-Кандидов митинг. А защо точно там? Има защо – Националната ни библиотека (проверих в онлайн каталога) разполага с едно от първите издания на „Кандид“ – от 1761 г.
Трябва ли то да „срами“ този бастион на „българщината“, носещ името на Светите солунски братя?
Кажете де, защо мълчите?! Не трябва ли категорично да поискаме от президента на Франция или от Френската академия да изрежат от изданията на Волтер тези „антибългарски пасажи“, дето ни срамят като нация? Да или не?
И защо чак сега? Защо не сме го сторили десетилетия или век по-рано?
Тук има някакъв заговор. Забележете, че Волтер е издал „Кандид“ през 1759 г., тоест три години преди преподобният Паисий Хилендарски да завърши своята „История славяноболгарская“? Случайно ли е това? Или има някакъв по-дълбок замисъл?
Тук пак изниква въпросът защо мълчи Съюзът на българските писатели?
В интернет открих, че през 2017 г. режисьорката Елена Цикова и театър „Алтернатива“ са поставили „Кандид“ на Волтер на българска сцена (в рамките на Френския сезон на българския театър) и то къде? В салона на Съюза на българските писатели!
Е това вече си е „антибългарски заговор“! За кесия с пари или паница леща родолюбивият съюз на най-възможно родолюбивите български писатели е дал подслон, за да бъде хулена „българщината“ на негова сцена!
И никой не е протестирал. Никой не е поискал оставката на несменяемия председател на СБП г-н Боян Ангелов? Значи и той, а и не само той, е в „заговора“?
Направих още множество справки и установих, че академик Иван Гранитски през 2004 г. е издал стихосбирка в поклон към „българомразеца“ Волтер – „Пазар на роби с бюста на Волтер“.
Заех я от библиотеката, разлистих я с треперещи ръце, с надеждата, че вътре ще лъсне истината за „Кандид“. Нищо подобно. Размити елейни стихове за „хармонията на небесни субстанции / как цветето изтръгва се от минерала, / за да одухотвори очите на Волтер“.
А кой ще одухотвори българската нация?
И този човек е избран за академик с подобни стихове! Че това си е живо национално предателство! Неслучайно казват, че рибата се вмирисва откъм главата. А „обидените“ си остават обидени.
