Отвъд традиционно успешните жанрове на италианското кино (като комедията на нравите или гангстерския филм например) в програмата на Cinelibri 2024 бяха включени най-новите заглавия на Джовани Веронези, Даниеле Лукети и Паоло Сорентино, приложили сценарни „трикове“ за обогатяване на творческото вдъхновение и разнообразяването на зрителското възприятие, което винаги е печеливш ход.
Преобличането
В пиесите си Шекспир често разказва за жени, които се преобличат като мъже, за да постигнат своите цели. Във времето на Шекспир женските роли в театъра са се изпълнявали от мъже (които играят и жени, преоблечени като мъже). В самата Жулиета се е въплъщавал не един мъж, а какво ли би се получило, ако образът на Ромео се изиграе от жена? „Ромео е Жулиета“ на Джовани Веронези отива по-далеч в това „проучване“, доста по-далеч, при това без да разрушава самоцелно смисъла в името на експеримента.
Витория иска да получи ролята на Жулиета в новата постановка на известния (не на последно място и със сприхавия си нрав) театрален режисьор Федерико Ланди Порини, но не успява. Затова пък ролята на Ромео е все така вакантна, а Витория търси реванш… Ланди Порини държи да създаде оригинален и новаторски спектакъл, без да подозира, че го е заложил в избора си на Ромео. Всички си падат по изтънчения и срамежлив „младеж“ Монтеки: инфлуенсърката Джема, натрапена за Жулиета, гаджето на Витория, извикан за заместник в ролята на Меркуцио, и дори режисьорът гей, чиято интимна връзка е в криза… Така, на нивото на филмовата фабула Ромео се оказва една доста ухажвана Жулиета, а на метанивото на спектакъла Ланди Порини се прославя като първия режисьор, поверил Шекспиров герой на актриса… Забавно е, хем по италиански, хем в универсален план. Серджо Кастелито е в най-добрата си форма като циника Федерико, а „Ромео е Жулиета“ дава възможност както за приятно филмово преживяване, така и за културологичен разбор.
„Доверие“, реж. Даниеле Лукети
Претекстът
Съществува един драматургичен похват, който Алфред Хичкок прилага във филмите си. Когато си спомене терминът Макгъфин, обикновено имаме предвид онези мистериозни документи/предмети в сейфа, чието съдържание така и не узнаваме, но самото им съществуване е сюжетен механизъм за поддържане на интригата. И ето че сега италианският режисьор Даниеле Лукети ни предлага нов, „нематериален“ вариант на Макгъфин…
„Доверие“ е екранизация по едноименния роман на Доменико Старноне и проследява житейския път на учителя по литература Пиетро Вела, който се опитва да мотивира учениците си за успешна професионална реализация. В кулминацията на връзката му с вече бившата ученичка Тереза, двамата решават да си споделят по една никога неизричана тайна. След признанията, за които сама е настояла, Тереза се отдръпва и напуска живота на Пиетро, отнасяйки тайната му със себе си. Какво толкова страшно е доверил учителят и защо рискува да предостави на Тереза информация, която може да срине кариерата му? Ето, това е нашият Макгъфин, в една битка за психологическо надмощие, която Пиетро води основно със самия себе си. И вече не е важно дали Тереза Куадраро, превърнала се в светило в областта на математиката, ще запази загадката за себе си, а как Пиетро Вела ще се справи със собствения си ужас от факта, че някой има власт над него за цял живот. В желанието си да бъде обект на одобрение и харесване учителят се разкъсва между чувствата, които изпитва към Тереза, и атавистичния страх от „свалянето на маските“. Това се превръща в превъзходен двигател на фабулата (в стила на Старноне, който предпочита отворените финали) и в отлична база за актьорско превъплъщение.
„Партенопа“, реж. Паоло Сорентино
Метафората
Не бих могла да кажа с ръка на сърцето, че не харесвам „Партенопа“… И не споделям мнението, че филмът е кух. Маниерен – да, но не и кух. Малко ощетен откъм очарование, сатирична острота и въздействаща неподправеност, най-новият проект на Сорентино е труден за гледане, но и любопитен. Кое преобладава, зависи от гледната точка на зрителя. В първия случай се натрапват философско-поучителните дискусии и „карнавализацията“ а ла Фелини, съчетана (както и друг път) с две-три „щипки“ Бергман и „шепа“ Гринауей. Тук се добавя и парадоксът, че „Пертенопа“ бива определян като визуално спокоен и умерен („излишъка го няма, но помпозността остава“), а на мен ми се струва, че формалните решения небрежно обръщат гръб на смисъла и се отдават на зашеметяващ „гуляй“.
Любопитното идва при по-внимателно вглеждане отвъд сюжета, като си припомните двойното значение на името Parthenope – сирена от гръцката митология и древногръцко селище, част от съвременен Неапол. Фабулно погледнато, десетият игрален филм на Паоло Сорентино проследява живота на родената в Тиренско море (буквално) през 1950 г. Партенопа, от младежките ѝ трепети до пенсионирането като професор по антропология. Биографията ѝ на еманципирана жена от богато семейство предлага някои интересни срещи, но е твърде наситена с разсъждения от всякакъв характер, които емоциите и дори фантасмагориите ѝ не успяват да разведрят. Така че доскучава. За сметка на това, ако успеете да се „отдръпнете“ и да погледнете на филма като на метафора за историята, психологията и меланхолията на Неапол (не, Sorrentino Napoli изобщо не е само „сбор от красиви клишета“!), ходът на времето в „Партенопа“ предлага самостоятелна палитра от чувства и внушения. А сега добавете към тези два пласта и третия: казват, че Партенопа била женската версия на разочарования писател Джеп Гамбардела от „Великата красота“ (2013), но какво ако е своеобразно алтер его на Фабието от „Ръката на Бог“ (2021), т.е. на самия Сорентино?
