„Солидарност значи връзка“, Збигниев Ставровски, превод Правда Спасова, изд. „Петко Венедиков“, 2024 г.

През 2007 г. в Полския културен институт в София имаше прожекция на филма „Стачка“ (реж. Фолкер Шльондорф), посветен на събитията в корабостроителния завод „Ленин“ в Гданск, довели до формирането на независимото движение „Солидарност“.

Докато гледах филма си дадох сметка, че в заглавието на полския химн („Полша още не е загинала“) няма само драматизъм, а и кодировка за националния дух на поляците. Този код намирам и в книгата на Збигниев Ставровски „Солидарност значи връзка“.

Книгата съдържа 11 есета, писани в периода 2000–2018 г., и с тях авторът прави опит за философско осмисляне не само на преживяването „Солидарност“, но и на солидарността като културен и социален феномен. Какво представлява солидарността като ценност, възможна ли е тя изобщо, или е само за хора със съвест? Какво е моралното наследство на движението „Солидарност“ – принос ли е за световната общност, или е само красив спомен от миналия век? И това не са въпроси, разбираеми само за поляците. Това са въпроси за всеки чувствителен и мислещ човек. Защото солидарността и „Солидарност“ са различни кратки определения за изключително интензивно чувство за общност, за визия за общност.

И все пак какво е това, което се случи в Полша през 80-те и превърна поляка от Homo sovieticus в декомунизиран човек? Ставровски разглежда солидарността в исторически и политически контекст. В есетата му често са цитирани отец Юзеф Тишнер и папа Йоан Павел II, без чиито думи солидарността не би могла да се мисли като опит и като духовна нагласа. „Солидарността е спонтанно възникнала общност между добронамерени хора“, пише отец Тишнер. В спомените на Збигниев Ставровски, който не просто е пряк свидетел на зараждането на движение „Солидарност“, но е и един от неговите основоположници, всичко се случва с появата на усещането за нормалност, изразена в потребността от добросъвестно изпълняване на най-обикновени задължения. Движението „Солидарност“ изкарва поляците от домовете им, за да им покаже Полша като голям общ дом, за който да бъдат отговорни, а фокусирането на всеки един върху собствената сфера на отговорност е придружено от дълбоко чувство за взаимосвързаност – неслучайно и книгата е озаглавена „Солидарност значи връзка“.

Днес, от дистанцията на годините, всяка извоювана свобода изглежда лесна. Били ли са готови поляците за изкушенията на свободата, но и за капаните на съмненията? Ставровски казва, че постепенно солидарността е победена от политиката. И докато времето на първата „Солидарност“ е било период на отворените врати, на потвърдените ценности, на личната конверсия на всеки един участник, то втората „Солидарност“ е предимно недоверчиво и подозрително общество до такава степен, че когато Полша връща през 1989 г. своята независимост, разочарованието от „Солидарност“ е толкова голямо и мнозина си задават въпроса имаше ли го това движение, или беше фикция. Трябва да отчитаме обаче още една подробност – първата „Солидарност“ не създава политическа общност. Тя стига до ситуация на преддържавност, защото държавата все още е в ръцете на комунистите.

Бил ли е обречен на провал проектът „Солидарност“? „Днес имаме проблем с традицията на „Солидарност“ и нейното послание, защото „Солидарност“, особено за младото поколение, вече не е „секси“. Разбира се, все още има млади хора, които се интересуват от нея, но като цяло тя не е привлекателна тема. Освен това е трудно да се говори на младите хора за нейните добродетели и ценности, когато хората, които я символизират, с Лех Валенса начело, за съжаление, се свързват преди всичко с образа на „дребния хитрец“.  

Истината е, че „Солидарност“ трудно би била разбрана извън контекста на тоталитарното общество. Едно от възможните обяснения защо движението не се превръща в основа за изграждане на политически ред е именно в усещането, че създаденото интституционално пространство на полската свобода се оказва по-голямо, отколкото може да бъде понесено. Но „Солидарност“ безспорно надхвърля локалната перспектива.

В „Етика на солидарността“ отец Юзеф Тишнер казва: „Солидарността е близост – тя е братство за страдащите. (…) Солидарността е особена човешка връзка: човек се обвързва с друг за грижата за този, който се нуждае от грижи. Аз съм с теб, ти си с мен, ние сме заедно – за него. Ние – за него. Ние, но не за да се гледаме един друг, а за него. Какво е на първо място тук? Дали първото е „ние“, или първото е „за него“? Солидарната общност се различава от много други общности по това, че в нея първото е „за него“, а „ние“ идва след това. Първо е раненият и неговият вик. След това е съвестта, която може да чуе и разбере този вик. Ето оттук се разраства общността“.

Какво ни казват думите на Тишнер?

Ако разсъждаваме извън евангелския контекст, знаем, че политиката би трябвало да е преди всичко организиране на безопасно пространство, в което хората не се нараняват взаимно. Но възможно ли е политиката да стане приятелско пространство от хора, които искат да превързват раните на другите? Защото да хванеш престъпник и да помагаш на ближния, са различни неща. Т.е. възможна ли е солидарността в държавата, трябва ли държавата да бъде солидарна и какво се случва, когато някой паразитира върху солидарността на другите? Книгата диалогизира и с Платон. Според Збигниев Ставровски една държава не може да бъде солидарна, защото солидарността не може да бъде налагана, тя е спонтанно чувство и обединява онези, които откликват с действие на вика на нуждаещия се. Солидарността не е любов сама по себе си, а израства от любовта.

Без да бъде фетишизирана думата солидарност, в книгата на Ставровски откриваме едновременно философска рефлексия за тогавашните събития в Полша и разширяваме периметъра на личното си милосърдие. Изключително важна книга за паметта и етоса.

Йорданка Белева от гр. Тервел