„Отделният човек се усещаше все по-важен – той повече не беше някогашното изолирано същество, беше се разтворил в масата, беше „народ“, а неговата личност, неговата обикновено незабелязвана личност беше придобила значителност.
Дребният пощенски чиновник… писарят, обущарят, изведнъж получиха нова, примамлива възможност в живота си: да станат герои, и с тази романтична дума жените, оставащи в тила, вече величаеха и благоговейно поздравяваха всекиго, който носеше униформа.“
Стефан Цвайг, „Светът от вчера“
И друг път съм утвърждавал, че коренът на фашизма е в една много лесна за възбуждане (защото е примитивна) страст. Страст, която лесно прераства в ексцес. Ще си позволя именно през призмата на това свое твърдение да обясня онова, което преди десетина дни се случи пред Народния театър в София във връзка с премиерата на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, поставена от световноизвестния Джон Малкович.
Твърдя, че насъбралата се пред театъра тълпа бе всъщност от хора, опиянени преди всичко от това, че бяха призовани да… забравят своите повече от скромни личности, да се – буквално казано – само-забравят, да се самопотопят в рамка надрастваща тяхната персонална посредственост и маргиналност. Защото привикани на площада пред „самия“ Народен театър, онази вечер на тях бе дадена възможност да забравят в тия няколко часа, че са… „стрина не-знам-коя-си“, „бай еди-кой-си“, „Гошо от квартал оня“, „Тошо от агитката на тия“ и т.н. Да само-забравят своето, може би едва завършено прогимназиално образование, своята безкрайна затрудненост (още в началното училище), да се „преборят“ с изучаваните Яворов, Елин Пелин, Йордан Йовков (дори само с тези, българските писатели), да забравят (опиянено) пренебрежително-високомерното отношение, което има към тях „шефът с очилата и костюма“, да изтласкат от паметта си срамния неуспех „да се цанят“ на работа в чужбина и т.н., и ето – в тази вечер да станат „народ“ – определение, дадено им от лукави манипулатори и многократно надрастващо скромните им персоналности. Всъщност в очите на повечето от тези хора ясно можеше да се съзре истинското опиянение от моментната освободеност, която обобщеността им като „народ“ даваше на тяхната проклета незначителност. В онази вечер бяха им казали, бяха им позволили, бяха ги насърчили да бъдат (о, какъв възторг!) не „Гошо“, „Тошо“ и т.н., а… „българите“ – разгневените, ревностните „българи“; бяха ги насърчили да бъдат – срещу тези „известни“ и инак недосегаеми за тях „Владо Пенев“, „Тео Ушев“ и т.н. – мощният и по определение надрастващ ги „народ“. А „народът“, за разлика от „бай еди-кой-си“, който не би могъл да размени и дума с „тоя Тео Ушев“, би могъл да има даже „свещено право“, щом е „обиден“, дори „да му набие един тупаник на тоя“, да му счупи очилата, да го наплюе. „Народът“, за разлика от обутия в анцуг квартален „батка“, от пенсионираната соцучителка, на която потомците ѝ не обръщат никакво внимание, без да са длъжни да знаят каквото и да било за Бърнард Шоу, могат и даже имат „свещено право“ да напсуват „чужденеца“, позволил си „да ги засегне“, да му обявят „война“ с мятаните „български домати“ и димки. Пред „народа“ тоя „холивудски фанфарон“, за който довчера не бяхме чували, но за който днес пишат „във вестника“ и „говорят по телевизора“, по „свещена йерархия“ е нищожество. Той – да, може да е звезда днес, но „народът“, изправил се тази вечер срещу него е „хилядолетен“, „славен“, буквално в кръвта му е и „победата при Сливница“ и златният прах от Панагюрското съкровище.
Ние сме оскърбеният от пиесата, за която ни казаха, че ни оскърбява, „народ“, и това е толкова, толкова освобождаващо от кварталната ни незабележимост, че сме в същински (агресивен) възторг от това, че са ни оскърбили! Ние изведнъж сме се озовали в „славна война“ (от която, ако би била реална, панически ще избягаме) и буквално – макар и да не го съзнаваме – сме благодарни на тоя „Малкович“, дал ни възможност да се само-забравим от своята малкост и да се почувстваме „българи“-те срещу „чужденец“-а, да се отпуснем в обобщеността си.
Благодарни сме обаче и на онези, които ни позволяват (и насърчават) тази само-забрава на скромните ни персоналности в тържествените обобщения; които ни повтарят, че макар да не познаваме някакъв Бърнард Шоу, някакъв Малкович, сме обаче „народ“, а познаващите ги са… „елитът“, безродният, разглезеният, немъжественият, джендъризираният елит… Благодарни сме на партията „Възраждане“, на партийката ВМРО, на, да, вече позастарялото „златно момиче“ Нешка Робева, които ни доставят тази невероятна радост да се спасим от своята комплексираност и да влезем в ексцесивен сблъсък с онези, които ни комплексират.
Ето – казвам – така се възбужда страстта, която лежи в основата на всеки фашизъм. Така, струва ми се, от поне десетилетие тя систематично се възбужда у нас и буквално търси поводи да бъде възбудена. Докато някой ден успее… да вземе властта и тогава вече да се разправи тотално с всички комплексиращи я „елити“.
