„Говорът на цветята. Анна Хен-Йосифова (1872–1931)“, Милена Георгиева, изд. „Панорама“, 2024 г.
За внимателния читател книгата на проф. Милена Георгиева „Говорът на цветята“ представлява много повече от изследване на творчеството на незаслужено позабравената днес немско-българска художничка Анна Хен-Йосифова. Ако интересът и аналитичният поглед към изкуството и културата имат за цел не само да констатират отделни факти, а да доведат до онова специфично за хуманитаристиката разбиране, явяващо се резултат от ситуирането на частния случай на фона на процеси и взаимозависимости от структурен характер, то примерът на Анна Йосифова е в състояние да разкрие немалко подробности както за прохождащата към началото на ХХ век буржоазна българска култура, така и за начините, по които я възприемаме и интерпретираме днес.
Милена Георгиева започва своя разказ с произхода на Анна Хен – дъщеря в заможно семейство от германския град Брауншвайг, можещо да бъде причислено към онази социална прослойка, която на немски се нарича Bildungsbürgertum, а на нашия език би могла да бъде приблизително преведена с израза „просветена буржоазия“. Наличието на капитал, финансов и културен, отваря възможност за младата Анна да получи образование като живописец, първоначално в местното художествено-индустриално училище, а след това и в Нидерландия, където тя усвоява стилистиката и философията на флоралния натюрморт: един жанр в западноевропейската живопис, отдавна превърнал се в самостоятелен обект на изкуствоведското изследване. Солидната подготовка придобива съвсем ново, дори направо съдбоносно за развитието на възникващото българско светско изкуство значение, когато Анна Хен се омъжва за българина Петър Йосифов и се пренася да живее в тогавашното Княжество България (първоначално във Варна, а след това в София).
Художничката се отклонява по множество начини от конвенционалните разбирания – в епохата около 1900 г. присъствието на жени в българските творчески среди е изключение, а отгоре на това тя се изявява в област, която дотогава на практика не представлява устойчив елемент от комуникацията на територията на нашето изкуство. Мотивът за цветята в качеството му на визуално изображение, но и на особен естетически „знак“, разположен между живата и неживата природа, в българската възрожденска традиция е познат единствено като съпътстващ елемент, като лишена от самостоятелна художествена функция част от декора на нарисуваното. Натюрмортите на Анна Йосифова, освен че въвеждат една съвсем нова тематика в развивалата се дотогава по съвсем други пътища традиция, ознаменуват нещо като „квантов скок“ в разбиранията за изкуство по нашите земи. Художественото произведение загубва своето устойчиво място във фиксираните в домодерното общество поведенчески и ценностни йерархии, а картината се превръща в авторски изработен обект, който е „подвижен“, т.е. в състояние е да мигрира между ателието на художника, галерията и частния дом, като може да бъде създаван по поръчка, купуван и съответно излаган, участвайки по този начин в изграждането на един комуникативен код, характерен за съвсем новата социална формация на т.нар. буржоазно общество.
„Говорът на цветята“ реконструира не само естетиката на това творчество – в книгата си Милена Георгиева е положила немалко усилия да хвърли светлина и върху процесите на самоорганизация и институционализация на българските художници от първите десетилетия на миналия век, както и върху специалния интерес, който княжеското (по-късно: царското) семейство проявява към творчеството на художничката. Въпреки очевидно „ексцентричната“ ѝ позиция в тогавашното художествено поле, тя бързо се социализира като редовен участник в общите изложби зад граница, а за близостта ѝ до двора говори обстоятелството, че уроци по рисуване от нея вземат дъщерите на Фердинанд. Това не на последно място онагледява специфичните канали на социална мобилност, функциониращи в буржоазната култура, за която изкуството представлява наднационален, универсален език, ситуиращ индивида в една съществуваща отвъд параметрите на традицията „виртуална“ общност.
В днешна България може би твърде прибързано сме склонни да идеализираме епохата отпреди стотина години, най-вече поради тогавашното отсъствие на характерната за съвременното българско общество поляризация между „своето“ и „космополитното“, пронизваща едва ли не всички сфери на публичния ни живот, за съжаление и политиката. Историческата дистанция, която ни дели от годините на творческа изява на Анна Хен-Йосифова, е свързана със съзнанието, че идентифицирането на културата единствено с нейните „високи“ регистри днес звучи съвсем неубедително, не на последно място вследствие на теоретичните дискусии, водени на територията на културната антропология от средата на ХХ век нататък. В този смисъл нито изкуството на Анна Хен, нито социалната ѝ биография в едновремешна България са повече възможни, а историзирането на това творчество, освен изследователския си принос, онагледява необходимостта от критично осмисляне не само на обекта на изследване, а и на стихийните, нерефлектирани нагласи, залегнали в основата на доминиращите нашата съвременност наративи за културното развитие на България от времената след Освобождението до настоящия момент.
„Казусът“ Анна Хен-Йосифова притежава множество фасети, които Милена Георгиева тематизира в своето изследване. Така читателят ще научи, че къщата, която си построява младото семейство, състоящо се от Анна, Петър и двете им малки дъщери, е един от първите образци на архитектурния сецесион в следосвобожденска България. За съжаление този паметник на културата е разрушен в края на 80-те години в хода на градоустройствени промени, въпреки безуспешните усилия на внучката на художничката, известната проф. Емилия Стайчева, доайен на катедра „Германистика“ в Софийския университет, да възпре необратимото. Заедно със своя брат, режисьора Стефан Стайчев, проф. Стайчева съхраняваше картините и рисунките на своята баба, до момента на печалното произшествие отпреди няколко години, когато повечето от тези артефакти успяха да попаднат в ръцете на проникнали в жилището на наследниците крадци. В този смисъл „Говорът на цветята“ преследва, освен другото, и целта да спаси паметта за творчеството на художничката, голяма част от което понастоящем очевидно се намира в частни ръце – една сама по себе си многозначителна подробност от процесите, течащи на територията на съвременното българско художествено поле.
Анна Хен-Йосифова, „Цветя“, Национална галерия, фотография Wikipedia
Изданието на книгата е двуезично (български и немски) и моята роля в неговото възникване бе тази на редактор на немския превод, а също и на преводач на уводната част, както и на някои писмени документи, използвани от авторката за реконструкция на отделните стъпки от кариерата на Анна Хен. Погледът отблизо върху езиковата материя, с която борави изкуствознанието, особено когато става дума за т.нар. „традиционно“ изкуство, може да е много поучителен, и то не само за преводачите, а и за заинтересованите любители. Едва ли не по инерция сме свикнали да считаме, че за изкуство може да говори всеки, особено когато отнасяме този израз до съвременните практики, при които техническото майсторство на изпълнението остава на заден план, за сметка на авторската идея. Когато обаче на дневен ред е творчество, почиващо върху прецизното и компетентно овладяване на набор от стилови и изобразителни прийоми, които представляват продукт на многовековни, в това число и – какъвто е случаят с нидерландския натюрморт – чисто занаятчийски традиции, съзнанието за разминаването между любителската и професионалната перспектива не би могло да е по-отрезвяващо. Оценката по достойнство на деловия език на науката, както и на нейното специфично целеполагане, можещо да бъде разбрано единствено „отвътре“ – всичко това е изключително важно, за да сме в състояние не само да научим нови и непознати неща за Анна Хен-Йосифова, а и да свикнем да разсъждаваме върху самовъзприятието си, формиращо съвременната българска култура.
