Нов дух, нови правила, нови номинации
Доброто, кое е то?
Стана традиция есента да се превръща в синоним на кино от Европа. Значимите международни филмови фестивали (в най-голяма степен Берлин, Кан и Венеция, но също Карлови Вари, Локарно и Сан Себастиан) вече са си свършили работата в търсенето, подбирането и предлагането на добро кино; престижните журита са ги подредили според вкуса си и конюнктурата; пресата е заобичала едни филми и е подминала други. Дошъл е моментът публиката или по-скоро публиките в Европа, да получат своето.
В страните, в които има достатъчно големи и действително функциониращи пазари, добрите европейски заглавия идват чрез търговско разпространение, чиято функция е своевременно да ги предлага на зрителите (такива са Франция, Испания, Италия, Германия, почти цяла Скандинавия, в някаква степен и Полша). А в страните с по-малки възможности, сред които попадаме и ние, има страхотна нужда от допълнителни, стимулиращи действия, за да може европейското кино да изразява своята привлекателност.
У нас, година след година, развивайки себе си, София Филм Фест развиваше и своите зрители. Свикнахме с мисълта, че след студената зима, през станалия вече култов месец март ще получаваме освежителни дози разнообразно европейско кино. В същото време през последните години, благодарение на изисканите селекции на Синелибри, а и на видимо засилилите се амбиции на Киномания (светла памет на непрежалимия Владо Трифонов!) българската есен започна да става все по-филмова. А зрителите (най-вече) в големите градове – все по-любопитни (и признателни).
Жулиет Бинош, новият президент на ЕФА, фотография Ерик Гийемен
Миналата година Европейската филмова академия (ЕФА), най-престижната структура за подкрепа на европейското кино от 1989 г. насам, даде ход на решимостта си да се оттласне от натрупаната улегналост и да се отвори към не винаги понятната и търсеща себе си Източна Европа. За втори път се случи и прохождащият „Месец на европейското кино“ (ноември), който обедини в една кауза 75 партньори и 700 киносалони от 40 страни. Официалната церемония по награждаването, която се проведе на 9 декември 2023 г. в Берлин, се превърна в празник на европейското кино. Французойката Жюстин Трие „Анатомия на едно падане“ (Най-добър европейски филм) и унгарецът Бела Тар (Почетната награда на председателя и на борда на Академията), всеки по своя си начин, показаха достоен антиконформизъм, отстоявайки разбирането си за смислено кино.
Кое е новото?
Плавно и в добър ритъм през настоящата година се случиха последователни промени, целящи по-нататъшното отваряне на Академията, както териториално, така и по същество.
За първи път в новоизбрания борд на ЕФА, на двете заместник-председателски места застанаха продуцентки от Източна Европа: Йоана Шиманска от Полша и Ада Соломон от Румъния. Драстично се увеличи и броят на онези негови членове, произхождащи от Източна и Югоизточна Европа. Така беше направен първият действителен опит за уравновесяване на западно и в някаква степен северо-европейското превъзходство. Дали и колко административните предпоставки ще проработят, остава да видим в близкото, а може би не толкова близко бъдеще.
В същата посока бе и масираното приемане на нови членове, чийто брой тази година достигна рекордното число от 709 души от 44 страни. В свое официалното съобщение за пресата ЕФА заяви желанието на борда и на членовете си „през следващите години допълнително да увеличи броя на работещите монтажисти, сценографи, звукови дизайнери, композитори, художници по грима, прическите и костюмите“. Няма спор, демократизирането на избора на професиите, които да се вписват в разширяващата се европейска филмова общност, е акт с (почти) революционно значение (обратно пропорционално на известни тенденции, включително и у нас, за налагането на някаква „елитна привилегированост“). Очевидно е, че към днешна дата снобизмът, самодоволството и самовлюбеността не са на мода в ЕФА. Точно обратното, усилията са насочени към разширяване възможностите за участия и изяви на европейско ниво на максимален брой филмови дейци от максимален брой държави. За огромното, разнородно и разнообразно семейство на ЕФА, състоящо се от над 5000 членове, от особено значение е то да живее качествен колективен живот. Заради това Академията днес се стреми към много повече демократизъм, при който важните решения (за наградите, почитането на този или онзи и пр.) се вземат след прилагането на експертиза, но в крайна сметка след колективно гласуване.
Пак в тази посока е важната структурна промяна в регламента за избор на най-добър европейски филм. За първи път за престижния приз ще се състезават не само номинираните игрални, но и пълнометражните документални и анимационни филми. Чрез това свое решение ЕФА определя двата вида неигрално кино като „съществено значими“ дялове на европейската филмова култура, „с наративни традиции и форми за всяка публика“. На практика за първи път наградата Най-добър европейски филм ще бъде избирана не само от 5, а от 15 номинации (по 5 за вид кино, с равна тежест). Ще успее ли документален или анимационен филм да се пребори за първото място в европейската класация тази година? Това ще разберем на тържествената церемония на награждаването, в нощта на 7 декември в швейцарския град Люцерн.
Кои са щастливците?
Петте номинирани игрални филми са: френско-американският „Емилия Перес“ на Жак Одиар, испанско-американският „Съседната стая“ на Педро Алмодовар, немско-френският „Семената на дивата смокиня“ на Мохамад Расулоф, англо-американско-френският „Веществото“ на Корали Фаржа и италианско-френско–белгийският „Вермилио“ на Маура Делперо.
Петте номинирани документални филми са: „Сбогом, Тиберия“ на Лина Суалем (Франция, Палестина, Белгия, Катар), „Дахомей“ на Мати Диоп (Франция, Сенегал, Бенин), In Limbo на Алина Масименко (Полша), „Единствена земя“ на Базел Адра, Хамдан Балал, Ювал Абрахам и Рейчъл Шор (Палестина, Норвегия) и „Саундтрак на африканската демокрация“ на Йохан Гримонпрес (Франция, Белгия, Нидерландия).
Петте номинирани анимационни филми са: Flow на Гинтс Зилбалодис (Латвия, Франция, Белгия), LivingLarge на Кристина Дуфкова (Чехия, Франция, Словакия), Savages на Клод Барас (Швейцария, Франция Белгия), Sultana’sDream на Исабел Хергуера (Испания, Германия, Индия) и „Застреляха пианиста“ на Фернандо Труеба и Хавиер Марискал (Испания, Франция, Нидерландия, Португалия).
Със задоволство отбелязвам, че „Емилия Перес“ и „Съседната стая“ бяха гледани от многобройна публика на току-що приключилия кино-литературен фестивал Синелибри, а „Веществото“, „Вертимилио“, „Дахомей“ и „Застреляха пианиста“ са в програмата в провеждащата се в момента Киномания. „Сбогом, Тиберия“ и „Единствена земя“ бяха прожектирани на SofiaDocumental по-рано тази есен, а „Саундтрак на африканската демокрация“ бе показан на София Филм Фест още през март. Видно е, че българските зрители вече имат възможност своевременно да се запознават с европейски филми, номинирани за главната награда на ЕФА. На фона на родните ни институционални неразбории, този резултат е успех.
Черешката на тортата
От май тази година новият президент на ЕФА се казва Жулиет Бинош. За първи път, откакто съществува, Академията се оглавява от актриса, за втори път – от жена.
На фона на специфичната европейска традиция тази промяна на гледната точка към представителността на Европейската филмова академия също не е без значение. Знаем, че в Европа фигурата на режисьора е свята, център, около който и благодарение на който киното съществува. Режисьорът е вдъхновител и изпълнител на идеята си (било тя негова собствена, или на други пишещи умове). Той е мисълта и почеркът на филма си. Тази негова благородна хегемония му осигурява привилегията да бъде слушан заради филмите, които прави, но и далеч извън тях.
(Да припомня – първият президент на Европейска филмова академия е режисьорът Ингмар Бергман, наследен от режисьорите Вим Вендерс и Агнешка Холанд).
Нека обаче не пропускаме и френската традиция на преклонение пред удивителни актриси, чиито социален статут и влияние не се крепят нито само на външни красота, нито пък само на пари. Още от времето на Мишел Морган, Симон Синьоре, Жана Моро, та дори и на Ани Жирардо (за да споменем само някои имена) подобни филмови икони са особено важни за френското кино. В пълния смисъл на думата, те са фигури, които публиката обича, защото уважава и уважава, защото обича. От изпълнителки (на роли), в случай че имат силата за това, те се превръщат в притежателки на съдържание, чийто център е собствената им личност. Така Катрин Деньов става символ на вечната красота, Фани Ардан – на интелигентната независимост, Изабел Юпер – на желязната устойчивост, Изабел Аджани – на изкусителния магнетизъм, Жулиет Бинош – на страстната естественост.
Дали Бинош е подала сигнал, че желае да наследи страхотната Агнешка Холанд, или Академията първа е решила да я покани, няма особено значение. По-важното е, че социалната роля, която предстои Бинош да изпълнява, ѝ приляга най-малкото заради: „Три цвята: Синьо“ на Кшищоф Кешловски (1993), „Английският пациент“ на Антъни Мингела (1997), „Шоколад“ на Ласе Халстрьом (2001), „Точно копие“ на Абас Киаростами (2010), „Камий Клодел 1915“ на Брюно Дюмон (2014), „Облаците на Силс Мария“ на Оливие Асаяс (2015), но също и заради работата ѝ с Жан-Люк Годар, Андре Тешине, Леос Каракс, Шантал Акерман, Михаел Ханеке, Дейвид Кронънберг, Клер Дени и още други почитани майстори на световното кино. Към казаното трябва непременно трябва да се добавят и публичната ѝ защита на осъдения на затвор ирански режисьор Джафар Панахи, съчувствието ѝ към нелегалните емигранти във Франция, солидарността ѝ с „жълтите жилетки“, подкрепата ѝ на жертвите на насилие, отдадеността на социални каузи, насочени към подпомагането на онеправдани и слаби хора. Активна, сетивна, пластична и адаптивна, Жулиет Бинош е една от най-интернационалните френски киноактриси, без проблеми в нефранкофонска географска и езикова среда. Позната и обичана по света, тя със сигурност ще допринесе за репутацията и известността на ЕФА, а оттам и на самото европейско кино.
Вим Вендерс, фотография Доната Вендерс
Тази година Вим Вендерс ще получи Европейската награда за цялостен принос. В Люцерн, на сцената на Културния и конгресен център, ще се срещнат две личности, олицетворяващи две епохи на Европейската филмова академия. Един бивш неин президент ще получи наградата си от един настоящ, който я е получавал още през 2019 г. Този огледална размяна на роли не е обичайна светска интрига, тя олицетворява нещо повече от това.
Другата значима личност на европейското кино, която ще се сдобие с награда и признание за изключителната творческа кариера в киното, е Изабела Роселини, известната дъщеря на шведската актриса Ингрид Бергман и италианския режисьор Роберто Роселини. Започнала кариерата си още през 1979 г. и работила с режисьори като Паоло и Виторио Тавиани, Дейвид Линч, Питър Уиър и много други, днес тя би могла да бъде избрана и за Оскар (за второстепенна роля) заради уникалното си, само 8-минутно изпълнение на ролята на монахиня в удивителния филм на Едуард Бергер „Конклав“ (показан на Синелибри).
Изабела Роселини, фотография Паола Кудаки
Crème de la crème на киното в Европа
Тази година Берлинале даде Златната мечка на документална творба („Дахомей”), Кан връчи Златната палма на американски филм („Анора“ на Шон Бейкър ), а за „Съседната стая“ Венеция отличи Педро Алмодовар със Златен лъв, като така косвено почете цялостния принос на режисьора (председател на международното жури беше Изабел Юпер). Като цяло на тези главни международни фестивали, а и на не малко други, европейското кино показа традиционно добро ниво, но все пак не успя да произведе тотален хит, който, подобно на „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие (2023) или „Триъгълник на тъгата“ на Рубен Йостлунд (2022) поне до момента, шеметно да надскочи границите на Стария континент.
Филмите, които се откроиха в Кан, бяха перфектният „Емилия Перес“ (Наградата на журито) провокативният „Веществото“ (Награда за най-добър сценарий) и трагичният „Семената на дивата смокиня“ на избягалия нелегално от Иран Мохамад Расулоф (Специална награда на фестивала). И трите филми се опират на конкретен жанр, обиграват го и го надскочат с оригиналност и страст. Така, благодарение на музиката, танците, специалните ефекти и не на последно място на иронията, „Емилия Перес“ се заявява като мюзикъл, но не само, а „Веществото“ – като боди хорър, но и доста повече. Заради въздействащия си съспенс, но най-вече заради неприкрития си антитоталитарен гняв „Семената на дивата смокиня“ надскача формàта на трилъра и се превръща в сериозен политически филм. В същото време, в първия си англоезичен филм Алмодовар доброволно се отдалечава от колоритния си визуален и актьорски еклектизъм, за да завие към мелодрамата, а във „Вермилио“ (Голямата награда на журито Сребърен лъв във Венеция) режисьорката Маура Делперо прилага удивително стилизиран подход в откровено историческата си драма от края на Втората световна война.
Към момента фаворити в номинациите за Европейските филмови награди са „Емилия Перес“ (Награда на журито и колективна наградаза четирите главни актриси в Кан) и „Съседната стая“. И двата филма имат по четири номинации: за най-добър филм, най-добър режисьор (Жак Одиар и Педро Алмодовар), за най-добър сценарий и най-добра актриса (Карла София Гаскон и Тилда Суинтън). Очертава се точно те да си оспорват и Оскара за международен филм. Непосредствено след тях, с три номинации се нарежда „Семената на дивата смокиня“ (предложението на Германия за Оскар). „Веществото“ и „Вермилио“ (предложението на Италия за Оскар) имат номинации за най-добър европейски филм, а Корали Фаржа, също както в Кан, отново е номинирана за най-добър сценарий, а Маура Делперо – за най-добър режисьор. „Момичето и иглата“ на датчанина Магнус фон Хорн и „Птица“ на британката Андреа Арнолд (и двата от официалния конкурс на Кан) също са на предна линия в номинациите, първият за най-добър сценарий и най-добри актриси (Трине Дирхолм и Вик Кармен Соне), а вторият – за най-добър режисьор и актьор (Франц Роговски). („Момичето и иглата“ може да бъде видян в програмата на Киномания, тази година подредена от Христо Христозов).
Дори един бегъл поглед върху 45-те заглавия на т.нар. „дълъг списък“, предхождащ номинациите, показва, че най-голям брой заглавия идват от различните селекции на Кан, следвани от Венеция, Берлинале, Локарно, Сан Себастиан и Карлови Вари. Филмите са различни, но фестивалите, от които ЕФА си избира най-качественото европейско кино, са почти винаги едни и същи.
Къде ни има?
В сравнение с миналата година, когато само „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев успя да се впише в „дългия списък“ на претендентите за номинации, тази година имаме напредък. „Безветрие“ на Павел Веснаков, състезавал се в паралелния конкурс на Карлови Вари „Проксима“, се оказа сред избраните заедно с „Безсрамните“ на Константин Божанов (Награда за женска роля в „Особен поглед“ на Анасуя Сенгупта, копродукция между Швейцария, Франция, България, Тайван и Индия, български продуцент Клас филм) и „Аркадия“ на Йоргос Зоис (гръцко-българска копродукция, български продуцент Ред Карпет, показан на СФФ).
Късометражният игрален филм на Небойша Слиепчевич „Човекът, който не можа да замълчи“ получи Златна палма за режисьора и копродуцентите от Хърватия, Словения, Франция и България (Контраст филм). Благодарение на високото си отличие този филм успя да се класира и сред петте номинирани за „най-добър късометражен филм“.
Кое е доброто? Павел Веснаков успя да се изкачи едно стъпало нагоре в развитието си като режисьор със собствен художествен почерк, а Константин Божанов буквално смая света с нестандартния си, дълбоко личен и симпатичен глобализъм. Към това трябва да прибавим и пробива на талантливия ни композитор Петър Дундаков, автор на музиката и на „Безсрамните“, и на „Аркадия“, който безспорно му отваря перспективата за по-добра видимост на европейско ниво.
Къде ни няма?
На 11 юли тази година EФА и националните филмови академии на 20 страни учредиха и регистрираха в Люксембург Федерация на европейските филмови академии. В официалното прес съобщение по този повод се казва, че „федерацията възниква от желанието да се официализират отношенията между ЕФА и организираната от нея мрежа на филмовите академии в Европа“. Става ясно, че членовете на тази мрежа са органи, представящи своите национални или регионални филмови награди и че те и Европейските филмови награди редовно се срещат от 2006 г. насам.
Една от главните задачи на новата федерация е да „лобира пред европейски и национални политици, за да се гарантира, че европейското кино ще продължи да се разглежда, както като важен културен актив, така и като съществен икономически фактор. Бъдещето на европейския филм трябва да бъде съвместно защитавано и подкрепяно от филмовите академии по целия континент“.
На 31 юли 2009 г. СБФД регистрира марката „Филмова академия“. Ето какво беше записано в нейните правила: „Българската филмовата академия, според поправка в Устава на СБФД, приета от Общото му събрание през 2009 г., има за цел Годишните награди за филмово изкуство да бъдат присъждани от всички български кинематографисти и заедно с другите организации от сферата на киното, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“. Тоест, тя е процедура, която обединява за определен срок през годината цялата кинематографична общност в интерес на културния престиж и на обществения резонанс от тези награди, които са най-авторитетните в Европа, защото се присъждат не от жури, а от всички филмови творци, обединени в съответните Национални европейски филмови академии“.
В момента Българска филмова академия в нейния демократичен вид не съществува, а България отсъства от картата на една от най-престижните паневропейски инициативи.
