Размисли, породени от книгата на Димитър Ганев „Българската политическа почва. Пластове на националната политическа култура“
Политиката обича метафорите. Служат ѝ да разделя и разпределя: „кръглоглави“ и „кавалери“ по време на Английската революция (1642–1651), монтаняри, „блато“ и шуани през Френската (1789–1794), болшевики и меншевики през Руската (1917–1924)… Българите също ѝ отдаваме дан: тесни и широки социалисти преди, в по-ново време: отлюспване, сглобка, превзета държава… Любовта към метафорите е споделена и от политическата наука, която ги употребява като епистемологичен инструмент; тъкмо върху тази привързаност стъпва книгата на Димитър Ганев „Българската политическа почва. Пластове на националната политическа култура“ („Сиела“, 2024), за да обясни и даде прозрачна картина на българското политическо битие, индивидуално и общностно. Картината е прозрачна наистина, макар почвата да е дълбока…
Но тук идва първият въпрос: защо „почва? Не е свързано с „почвеничеството“: длъжен съм да подчертая, че анализите на Димитър Ганев на почвата нямат отношение към това движение, заложено някъде в средата на ХІХ век в Русия (по-точно след отмяната на крепостното право, 1861), нито към българските му (и не само български) филизи. Почвата е друг конструкт: „Онова, което в предмодерните времена се е наричало „обичай“ (33). Една своеобразна амалгама от „взаимодействие на живо с мъртво и външно с вътрешно“ (11). Но защо все пак не слънце или хоризонти, или „пред нас са блеснали житата“? Казано иначе, защо нещо, от което израстваме, а не нещо, към което се стремим и ни влече? Свързано ли е това с идеята на Андрей Райчев, че ние, българите, за разлика от другите балкански народи, които били соларни, тоест слънчеви, сме хтонични, тоест земни, че и повече от това – подземни? И в съответствие с тази хипотеза да не е случайно определението, което Димитър Ганев дава за почвата: взаимодействие на живото с мъртвото? В една любопитна книга, „Компас на ценностите. Житейските уроци на 101 страни“ (превод Снежана Милева, „Хермес“, 2022) репортерката от „Ройтерс“ и Би Би Си Мандийп Рай, англичанка от индийски произход, посочва за българите, че нашата основна ценност била здравето. И всред всичките сто и кусур ценности българската е единствената, която включва не само обществени отношения, но и биологични параметри. Тъкмо в този смисъл ми се струва, че ако има нещо особено в българската политика (и изобщо в живеенето по български), то е, че биологическото, природното, земното, ако щете, има изключително значение както в неговото изпълнение/състояване (на политическото имам предвид), така и в неговото структуриране. Разбира се, не че при други народи не е така, но при нас е сякаш особено изявено, особено важно: за българина природното е част от политическото и това може да се прояви както в позитивна, така и в негативна посока: позитивната се съдържа в единствената кауза, която в последно време може да обедини много и различни българи – защита на гората в частност и на природните ни дадености в цялост (вижте забележителностите, които предлагат метеоролозите по БНТ в „съвместната програма с Министерството на туризма“ – 2 от 3, ако не и повече, са природни); негативната е в абсолютното неприемане на т.нар. „джендър“ идеология, против която – о, Боже мой, гледам и не вярвам на ушите си! (Юлиан Вучков) – се събраха заедно иначе напълно несъбираемите парламентарни партии. Казано инак, с понятието „почва“ Димитър Ганев, струва ми се, казва имплицитно, но и достатъчно недвусмислено: „Българската политика е винаги био- и геополитика“.
Първи български плевел…
Затова неговият анализ на политическата ни „почва“ тръгва с географския пласт. Но не се ограничава само до нашенски реалии, вниманието му е прицелено към целия Балкански полуостров: „Балканите – казва Димитър Ганев – възпроизвеждат в умален мащаб всички географски особености на целокупна Европа – изключително разчленени морски брегове, редуване на труднодостъпни планини със защитени долини и равнини, голяма река, разполовяваща целия регион. Това географско разнообразие предопределя многообразието на местните характери“ (46). Той диференцира три такива характери: планински (култура на честта), морски (левантийски), на долините или полски (колективна култура). Последните според него били „гръбнакът на БЗНС и после на БКП“ (48), първите пък създали „всички буржоазни партии след Освобождението“ (47). За Пловдив провижда левантийски дух, въпреки че той бил „унищожен с антифанариотското движение през ХІХ век и после с Освобождението“ (47). Идеята е плодоносна, макар че търси по-скоро равнопоставеност между различните типове, вместо да подчертае най-характерното за българина като манталитет. А той е именно балкански, планински: Балканът пее хайдушка песен, Балканът е „роден наш“, изобщо не полето, което е само „широко“; чеда сме на Балкана и т.н. Това задава една българска особеност, включително политическа (може би най-вече политическа): в общностното си битие ние сме инвалидни, нескопосни и недъгави, за разлика от индивидуалното; при нас всеки се спасява сам. И това е предопределено точно от релефа: в планината колкото повече хора са, толкова повече са уязвими и лесно ще ги открият, затова там има „малки общности“, както посочва Димитър Ганев, а най-харно е – единици, единаци; в полето е различно – колкото сте повече, толкова сте по-защитени (таборитските укрепления и др.под.). В „Козият рог“, когато Караиван разбира, че няма оправия с тия изедници, поругали честта му, хваща малката Мария и двамата забиват дълбоко-дълбоко в Балкана – никой да ги не види, да ги не чуе, да ги не открие. Ние се бием в гърдите, че „Съединението прави силата“, ама много-много не ѝ хващаме вяра на тая приказка: на вълка, казваме в съвсем противоположен смисъл, вратът бил дебел, защото сам си вършел работата. Димитър Ганев привежда в тази връзка ключово наблюдение: „Разстоянието от София до Цариград не е много по-голямо от дистанцията между София и Варна, отбелязва многозначително Тончо Жечев“ (46), но ако погледнем от гледна точка на властта, разстоянието е на светлинни години: ние сме под носа на властта, ала нарочно стоим там, че тя да не ни види. Тъкмо в това е и обяснението за показната близост на Тодор Живков със СССР: колкото по-близо, толкова по-добре, защото съветската власт (а сякаш и всяка власт) е далекогледа, наблизо не вижда, затова си правим нещата по наш обичай, български. Това от една страна. От друга, индивидуалистичният характер на българската политика прави така, че при нас общото действие, „общото дело“ е възможно единствено при две въздействия: 1) или вследствие на сила; 2) или вследствие на корист. Ако не е първото, ще е второто, ако не е второто, ще е първото; а ако са и двете, едното винаги е над другото. 1): Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Александър Цанков, Вълко Червенков, Тодор Живков (и в двете ипостаси), Иван Костов, Бойко Борисов; 2): Фердинанд І, Васил Радославов (донякъде), Андрей Ляпчев (донякъде), Кимон Георгиев (и в двете ипостаси), Георги Кьосеиванов, Симеон Сакскобургготски… Като първите са много по-релефни, едно, и много повече, второ. Тъкмо защото, за да събереш и държиш в подчинение „цялото си кралско войнство“, ти трябва къс синджир, че и притегнат. Здраво притегнат. Оттук феноменът с месиите и (не)месиите: както и да ги наречем партийните лидери, при нас те са винаги по-важни от колективните партийни ръководства. И сега, ако българите чакаме новата политическа сила, тя ще е не партийно тяло, тя ще е личност, персона. Която няма да шикалкави с преговори и договорки – там не ни бива, „сглобките“ са ни чуждо тяло, имунната ни система ги изхвърля скоропостижно: просто ще думне по масата… Раз!
Втори български плевел…
Плодотворно е сравнението на Димитър Ганев между българския и румънския национализъм в социалистическата епоха, установените разлики и прилики между тях. Особено констатацията: „Тодор Живков, чувствайки се по-свободен за политически маневри след десталинизацията, започва да попива от „почвата“ и по-специално от нейния последен, но най-силен пласт – националния. Тук по-скоро може да се говори не за нов курс на режима, колкото за превземане на режима от българската „почва“. Не толкова политическата власт се налага над българската политическа култура, а последната превзема върховете на тоталитарната власт“ (159). Изводът произтича от установяването на субкултури и свръхкултури, като за България свръхкултура се оказва, смята Димитър Ганев, сякаш единствено и само Западна Европа, особено след Освобождението (преди него е може би Дядо Иван, но не за да го следваме – вж. писанията на Раковски и Ботьов, че и писмата на Левски, а да ни освободи и да се маха), докато субкултурите са именно пластовете на почвата. Струва ми се обаче, че за един от тези пластове – много важен не само защото детерминира поведения, но и защото пронизва всички други пластове (без либералния), е казано малко, ако изобщо нещо е казано. Иде реч за патриархалния пласт, който, между другото, се утаява при почти всеки от отговорите в социологическата анкета в края на книгата. В своите активности българският национализъм например е предимно мъжки, даже изключително мъжки; жените са по-скоро помагачки и изпълнителки: баба Тонка, Мара Бунева, Менча Кърничева, пък ако щете и неизбежната и знаменита баба Илийца. В „Епопея на забравените“ няма нито една жена. Малко се преобръщат нещата при социалистическия пласт, но не докрай и не решително: Никола Вапцаров е по-славен от Вела Пеева, а Цола Драгойчева участва във вицовете предимно в поддържаща роля, главен герой е най-вече Тодор Живков (или бай Ганю, но това е друга „почва“). Мариане, Жана д’Арк, Флорънс Найтингейл, че дори и Вера Засулич – българки, съответни на тия исторически фигури, общо взето нямаме. Грешка: не че нямаме, по-скоро отказваме да ги припознаваме. Неслучайно филмът на Зорница София за Румена войвода („Войвода“, 2017) не успя да стане български блокбастър. Киногероините ни все такива – страдалки, не деятелки. То и налудните сцени пред Народния театър бяха пак „въпрос на мъжка чест“: плакатите възвестяваха, че обиждат българите, не българките. Макар в пиесата на Шоу да има и българки.
Трети български плевел…
Политиката ни: био- и гео-, индивидуалистична и персоналистична, патриархална и националистична; с една дума, от ХІХ век. Странна история: ХХ век предпочитаме да не го забелязваме, а ХХІ-ви искаме да го живеем като ХІХ-и. Казано с думите на Димитър Ганев: „Ние не задаваме трендовете, а ги одомашняваме“ (363). Една доместификация на политиката, която ни държи далеч от местата, в които тя всъщност най-същински се случва – на форумите и агорите. Те не са за нас, за нас е „бащино ни огнище“…
