От сблъсъците пред Народния театър „Иван Вазов“ заради поставянето на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ (1894) измина точно една седмица. Днес протестите срещу пиесата на Шоу и постановката на Джон Малкович, доколкото изобщо ги има, се прехвърлиха основно в социалните мрежи.
Там разни „ненавистници“ продължават да въртят плакат на актьорите, играещи в постановката, с пожеланието „нещо да им се случи“. Какво точно? Най-малкото – да ги блъскат, ритат или плюят както актьора Владимир Пенев или аниматора Теодор Ушев. А за другото – не ми се мисли… И най-лошото е, че никой не взема мерки.
Останалите „обидени“ – най-вече разпалилите цялата тази омраза – сега предпочитат да замълчат. Отвратителните сцени край Народния театър изпълниха някакви политически кроежи и изглежда, че даже ги „преизпълниха“. Поради което те стратегически се оттеглиха, стоварвайки всичко върху „гнева на народа“. А народът винаги има право, нали така?
„Режисьорите“ и „театралите“ от площада
Бях на място още към 17.30 ч. на 7 ноември. И лично се убедих как „режисурата“ се разгръщаше на няколко равнища. Имаше „подгряващи групи“ – с призивите на Нешка Робева: „Ще ви плюят, а вие ще се правите, че дъжд вали?“; слова на „ангажирани общественици“ (членове на СБП и бивши агенти на ДС от средите на някогашната „социалистическа интелигенцията“), които с професионална вещина клеймяха „родоотстъпниците и майцеругателите“ (какъв речник само!). Нарочно пропускам имената на въпросните „родолюбци“, тъй като те бяха там, търсейки публичност – не само за себе си, но и за един бъдещ „национално-социален“ и „патриотичен проект“, който се мъти в момента от кръгове със зелени чорапи, потриващи доволно ръце от задълбочаващата се политическа криза. Доколко ще им излязат сметките, предстои да видим.
Към 18.30 ч. се появи „ударната вълна“ – група яки момчета, предвождани от Ангел Джамбазки, които заеха стълбите към Народния театър. Така, вече по мръкнало, се подготвяше второто действие на открито – да не се допуснат на постановката хората с билети, които също постепенно се събираха на площада. Имаше достатъчно полиция, включително и представители на реда с жилетки „антиконфликт“, които изобщо не реагираха. И така до края на „третото действие“ си останаха в „миманса“. Разговарях с полицаи на няколко пъти, не само аз, но и други от хората на площада. Те учтиво ни изслушваха и отговорът винаги беше един и същ: „Нямаме инструкции“. Затова и не направиха най-елементарното нещо, което правят на всеки голям спектакъл или концерт – не осигуриха кордон, който да раздели „мирно протестиращите“ от хората с билети.
Ето как се стигна до срамните сцени, в които едни човешки същества бяха обиждани, заплашвани и удряни от свои съграждани, които не ги допуснаха до постановката в Народния театър. С което това представление на „Оръжията и човекът“ в София стана наистина „историческо“ – но с отрицателен знак.
Около 19 ч. ми се обадиха от новините на „Нова тв“ с молба за коментар и пряко включване в новините в 20 ч. Ето защо пропуснах част от „баталиите“ пред театъра, но пък станах свидетел на случващото се пред служебния вход (на гърба на театъра). Там група около трийсетина навъсени „батки“ в компанията на 5–6 силно изрусени жени, пазеше „изхода“ – за да се разправи с актьорите. А и със самия Малкович – както ми сподели един от тях: „Ще го изхвърлим така, че никога повече да не припари в България“. Полицията бездействаше. От време на време зад решетката се появяваше човек от театъра, който се опитваше да влезе в диалог с „блокадата“. Никакъв шанс. Следваха непристойни подвиквания и дюдюкане: „Ша видите един театър…“ Последен опит за вразумяване направи млада актриса с дълга коса, не успях да видя коя е. Накрая и тя не издържа, и гневно извика: „Не ви ли е срам?“ Тогава женската част на блокадата се раздвижи и една от русите дами в отговор се провикна: „Ела да те изскуба, ма…“. С което „Оръжията и човекът“ някак се сля с „Чичовци“.
Отрича ли Бърнард Шоу Сръбско-българската война?
Докато чаках включването в новините, водех кратки словесни прения с представители на „обидените“ – за щастие, мирни. Един от тях – висок мъж около 40-те – убедено твърдеше, че Бърнард Шоу отричал победата ни в Сръбско-българската война през 1885 г. и сега „сърбинът“ Малкович е дошъл да ни се подиграва, поставяйки я точно на 7 ноември – в деня (по стар стил) на битката при Сливница. С което възпламени група граждани край него.
Питах го чел ли е пиесата. Не я е чел и нямало да се докосне до този пасквил. А откъде знае тогава, че Бърнард Шоу отрича българската победа? Чел го бил в интернет от „сериозни хора“, които „знаели истината“. А сега го повторили на площада. Същата „сценарийна верига“ от някогашното ДС – СБП на Боян Ангелов и Иван Гранитски, Красимир Каракачанов и Васил Василев, в добавка с фанатизирани млади техни последователи.
А каква е истината? Отначало, когато Шоу пише тази „комедия на нравите“ с подчертано антивоенен характер, действието се развива просто „някъде“, а персонажите в пиесата са назовани Бащата, Дъщерята, Непознатият, Героичният любовник и т.н. Впоследствие видният фабианец Сидни Уеб, приятел на драматурга, му разказва за Сръбско-българската война и той решава, че точно тази победоносна война е онова, което му трябва. А руският адмирал Серебряков, в миналото командвал Дунавската флотилия, му описва българския живот. Така че, ако има „недоволства“ от българския живот, те трябва да се насочат и към руския адмирал.
Няколко думи по „истината за войната“. Тя става ясна още от първите реплики в първо действие, разменени между майката Катерина и дъщерята Райна – съответно съпруга и дъщеря на майор Петков, най-високопоставения командир в младата българска армия.
Катерина: Победоносна битка край Сливница! Спечелена от Сергиус.
Райна: Кажи ми, кажи ми. Как е минало всичко? (въодушевена).
Катерина: Не можеш да си представиш колко възхитително е било. Атака на кавалерията! Само си го помисли. Той е пренебрегнал руските ни командири – действал е без заповеди, повел е атаката на своя глава, пръв преминал през вражеските редици. Можеш ли да си ги представиш, Райно: нашите доблестни, удивителни българи с блеснали саби и искрящи очи, като лавина с гръм и мълния отвяват като плява окаяните сърби и техните австрийски офицерски контета.
И ако някой след това твърди, че тази пиеса „срами“ паметта на българските воини, загинали или сражавали се на Сливница, или отрича победата им, значи сериозно му хлопа дъската. И вместо да протестира пред Народния театър, не е зле да се замисли за психичното си здраве и да отиде на преглед. Защото точно тези редове прозвучаха на сцената, както в четвъртък, 7 ноември (има запис в интернет), така и на следващия ден, когато гледах пиесата.
Бърнард Шоу и хигиената на българите
Тук нещата се нуждаят от поглед в дълбочина. Пиесата на Бърнард Шоу е „комедия на нравите“, саркастичен поглед към неговите съвременници, чиито недъзи той бичува. За българите Шоу е знаел съвсем малко или почти нищо. Интересното е, че когато пиесата е поставена и има голям успех, бъдещият крал Едуард VII (тогава Уелски принц) излиза с отворено писмо срещу драматурга, обвинявайки го, че клевети… британската армия и че с антивоенния си патос отрича регулирането на световната политика чрез военна сила.
И още един анекдот. Разказват, че при премиерата на пиесата в „Тиътър Авеню“ публиката станала на крака и аплодирала автора (това е първият негов голям театрален успех). Само един човек от първите редове го освиркал. Шоу с усмивка дал знак аплодисментите да стихнат и се обърнал към него с думите: „Съгласен съм с вас. Но двамата сме в малцинство“.
Но да се върнем на хигиената, тази рожба и обект на разпалени спорове в зората на XIX в. Днес може да изглежда странно, но британски лекари повеждат отчаяна битка децата да бъдат научени да си мият ръцете в училище и оттам тази практика да се разпространи из семействата (става дума за 20-те години на онова столетие). Благодарение на откритията на Луи Пастьор французите се убеждават, че по ръцете ни остават микроорганизми, които причиняват различни заболявания (тогава – с демонстрационна цел – ученици са водени да се убедят в това в лабораториите). А германски лекари въвеждат стриктни санитарни мерки при родилките и така намаляват в пъти смъртните случаи. Всичко това отдавна е изследвано и описано от историците, в EHESS в Париж съм посещавал изключително интересния семинар на историка Жан-Пиер Губер, посветен на „раждането на хигиената“. Като успешните мерки в тази насока той отнасяше към втората половина на XIX в., тъкмо когато се появява и пиесата на Бърнард Шоу.
За какво тогава някои са гневни на Шоу и какви са тези реплики, които са възпламенили и българските студенти във Виена през 1924 г., когато пиесата е поставена в „Бургтеатър“?
Те са няколко и основната е може би тази:
Петков (с кафе и цигара в ръка): Не са на добро тези нови обичаи. Всичкото това миене не може да е добре за здравето. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка сутрин, след като стане. Отвратително! Всичко това идва от англичаните – климатът им ги мърси толкова много, че постоянно се мият. Виж баща ми – цял живот не се е къпал и доживя до 98 – най-здравият човек в България. Не ми е дерт да се умия веднъж седмично за пред хората, но всеки ден си е направо смешно.
Все пак става дума за комедия, която по дефиниция трябва да провокира чувството ни за хумор, за да можем да съзрем в кривото огледало на смеха и някои от неизбежните си недостатъци. Но да допуснем, че сме лишени от чувство за хумор (което би било също клевета срещу българската култура, създала образци в комедийния жанр на световно ниво).
Нека тогава видим как са били нещата наистина. Първата ни отправна точка задължително би трябвало да е „Бай Ганьо“, откъси от който излизат през същата тази 1894 г. (цялата книга е публикувана през 1895 г.)
Как Алеко описва националния ни херой в банята? Да, с преувеличения, разбира се, но нали всички би трябвало да познаваме тези редове още от училище:
Види се, че бай Ганьо имаше действителна нужда от баня: отдалеко дъхтеше на вкиснато…
И после: Изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно: – Булгар, булга-ар! горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура!
За да стигне Алеко Константинов до поантата, предадена с думите: Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност…
Но това е преувеличение и не е истина, ще кажат някои. И Алеко е в правото си да го напише, защото е „наш“. А Бърнард Шоу е „чужд“ и ни плюе, както казва Нешка Робева.
Така ли е наистина? Без да съм историк на хигиената, предлагам някои примери от софийските архиви от 1885 г. – тъкмо по време на събитията в пиесата (събрани от Петър Мирчев в „Книга за София“, 1979 г.). От тях става ясно, че в София по времето на княз Александър Батенберг има огромен проблем с течащата вода. Не само за питейни, но и за хигиенни нужди. Затова софийските общинари полагат огромни усилия и през въпросната година успяват най-сетне да пуснат витошка вода по чугунен водопровод, чиито крайни точки са църквите „Св. София“ и „Св. Неделя“. И откъде идват тръбите? От една английска фирма и пак англичаните помагат за проекта с доставката на хиляда варела с цимент. Но се оказва, че пред днешната Медицинска академия новите тръби се снаждат със старите дървени кюнци и водата се смесва със застоялото местно блато. Непрекъснато стават аварии и на практика софиянци нямат нито питейна вода, нито вода за хигиенни нужди, освен онази, която си носят от малкото кладенци. Нейсе, подробности.
По-страшно е положението с канализацията. От общинските протоколи става ясно, че даже нужникът в Двореца се запушва, миризмата е непоносима и пред очите на всички на няколко пъти се извършват „спасителни работи“. А на 17 март 1883 г. в общинската архива постъпва едно възмутено писмо с препоръка – да се използва примерът на Европа в нужникочистенето. Автор на писмото е инспекторът на санитарната част д-р Грим. Той видял как на Княжевската улица, пак близо до двореца, извозват л… в отворена кола, от онези, в които карат пясък. Наоколо се носела „непоносима воня“. Писмото си докторът завършва: Както Ви е известно, господин кмете, навред в Европа се употребяват за тази цел бъчви, които герметически се запушуват.
А щом това е било пред Двореца, какво ли е било другаде…
Що се отнася до Бърнард Шоу, година след пиесата, той пише текст, който обикновено се публикува като предговор към цикъла му от „Приятни пиеси“, където е и „Оръжието и човекът“. Има го в програмата към представлението в Народния театър, откъдето ще си позволя да цитирам няколко реда:
Всъщност исках само да дам на зрителите известна представа за стадия на цивилизация, в който се намира България през 1885 г. Заради своя чист въздух българите са по-чисти, отколкото ние сред лондонските сажди, колкото и често да се къпем… Майор Петков е съвършено прав в своето предположение, че сапунът съвсем не е радикално средство за почистване от мръсотията, а по-скоро едно от най-лошите ѝ последствия. Неговата забележка за това, че култът към сапуна е създаден от англичаните, защото при техния климат стават ужасяващо мръсни, се явява едно от най-суровите и правдиви твърдения в пиесата, и ние, жителите на замърсените градове, знаем това по себе си. Съжалявам обаче, че този реалистичен момент беше изтълкуван като нещо оскърбително за българския народ.
Ако някой си беше направил труда да прочете тези думи на автора, може би щяхме избегнем един срам в повече.
Кой се страхува от Джон Малкович?
Накрая, няколко думи за самата постановка и нейния режисьор. На импровизираната пресконференция след премиерата (излъчвана по интернет) Джон Малкович каза няколко неща за тези, които имат уши да чуят. Първо, повтори, че никога не си е и помислял да обижда българите. Второ, че намерението му е било да постави на сцената на Народния театър в София една чудесна „българска любовна комедия“, която той много харесва, включително заради антивоенния ѝ патос. Трето, самият Малкович обясни, че е много далеч от всякаква политика. За последен път гласувал през 1972 г., когато избират Никсън, и оттогава не е повтарял това си действие. Не харесва Тръмп, но не харесва и демократите заради „кенсъл културата“ – забраняването или цензурирането на пиеси. Затова е дошъл да живее на Стария континент, където смята, че има по-голяма творческа свобода. Но ето че сега е попаднал в „клопка“ заради обстоятелства, които той трудно разбира.
Що се отнася до постановката на Малкович, тя е съвсем традиционна. Резултатът, който виждаме на сцената, е непретенциозна любовна комедия с български адрес – решена напълно в духа на прочутата телевизионна екранизация на „Криворазбраната цивилизация“ на Хачо Бояджиев. На представлението в петък усетих, че част от публиката, очакваща някаква „диверсия срещу българското“, дори остана разочарована. Както впрочем и част от „националистите“, които я гледаха.
Безумната атака срещу „Оръжията и човекът“ докара нещата дотам, че билетите са изкупени за месеци напред. Така че тя ще се играе дълго. И скоро никой няма да има проблем с нея. Имаме обаче сериозен проблем със самите себе си.
