Има нещо много специфично във френската кримка (криминалната драма, а не полицейския екшън), от мудността на действието, която нерядко опъва нервите на съвременната кинопублика, отвикнала от липсата на динамичност, през дегероизацията на разследващия (професионалист или не), та чак до невинаги категоричната развръзка.
Без да забравяме, че психологическите портрети обикновено имат по-голяма тежест от драматургичните събития. Ако сте чели (или гледали) Жорж Сименон, знаете за какво става дума. Два филма от гореспоменатия тип предложи програмата на фестивала Cinelibri 2024.
„Бел“ е екранизация по един от американските романи на самия Сименон („Смъртта на Бел“, издаден през 1952 г.), действието е пренесено във френската провинция в наши дни и все така разказва историята на средностатистическа двойка, водеща спокойно съвместно съществуване до деня, в който в дома им е извършено убийство. „Един обикновен случай“ е екранна адаптация на история „по реални събития“ от блога на Метр Мо – онлайн псевдоним на адвоката по наказателно право Жан-Ив Мояр, и проследява съдебен процес срещу съпруг, обвинен в убийството на жена си, през гледната точка на защитника, убеден в невинността на своя клиент…
Най-новият филм на режисьора Беноа Жако е особено актуален с темата за презумпцията за невинност, медийния отзвук и „съдът на общественото мнение“ и се оказа зловещо пророчески, след като през февруари 2024 г. Жако попадна в епицентъра на френската версия на MeToo, а през юли, след още две обвинения в сексуално насилие, е поставен под съдебен надзор. В резултат „Бел“ няма нито една предвидена премиерна дата и българската публика може да се окаже единствената, която го е гледала на голям екран.
Впечатлен от размислите около понятието за истина във въздействащите истории на Жан-Ив Мояр, в които се откроява самотата на адвоката, известният френски актьор Даниел Отьой решава отново да застане зад камерата (шест години след „Влюбен в жена си“), поемайки ролята на двоен разказвач – на фабулата на „Един обикновен случай“ и на (не)възможността Николас Милик да е виновен за смъртта на съпругата си.
Беноа Жако е известен с предпочитанията си към екранизациите. След „Ева“ (2018) по романа на Джеймс Хадли Чейс той отново посяга към криминален сюжет с привкус на психологическа драма. В къщата на учителя Пиер е настанена младата Бел, дъщеря на приятелка на съпругата му Клеа. Една вечер, докато Клеа е навън със семейни приятели, а Пиер се е усамотил в кабинета си в приземния етаж, където коригира домашни и се отдава на любимите си занимания – математическите формули и наблюдението на съседката от отсрещната къща, Бел се прибира от предполагаемо ходене на кино, качва се в стаята си и на сутринта е открита удушена на пода. Подозренията постепенно се насочват към Пиер, който се очертава единствен свидетел на собствената си невинност…
От многото човешки съдби в блога на Метр Мо Даниел Отьой се определя като „зашеметен“ от съдбата на Милик и се впуска в сценария с желанието „да улови личността на един от безгласните хора (станали обект на обвинение, те веднага се превръщат в слабата брънка)“, поставяйки до него адвокат, чийто глас е в основата на професионалната му практика. След като откриват мъртвото тяло на Сесил Милик, бащата на нейните пет деца се оказва основният заподозрян. Адвокат Жан Моние, който не е бил защитник в наказателни дела отпреди 15 години (когато е спечелил дело за оправдаването на убиец рецидивист), е силно заинтригуван от добродушния до глупост Николас Милик и се заема да докаже, че обвинението не разполага с никакви факти в подкрепа на вината му.
Липсата на доказателства за вина (както и за отсъствието ѝ) е свързващото звено между двата сюжета, както и ескалиращото усещане за безпомощност относно категоричното разпознаване на истината. Залагайки на житейския ход на събитията, в който необикновено събитие преобръща съдбата на един обикновен човек, „Бел“ разчита на двусмислени детайли от поведението на своя персонаж за изграждане на съспенса, но също и на затворената природа на Пиер, който не намира за необходимо да излезе от рутината си, за да отхвърли едно абсурдно обвинение. От позицията на външен изследовател на събитията Даниел Отьой представя поведението на Милик със същата възможност за противоречиво тълкуване, като този път разполагаме с естествената хрисимост на обвиняемия и с опитността на адвокат Моние да го интерпретира на база дългогодишната си практика. Променяйки финала на Жорж Сименон (запазен в екранизацията на Едуар Молинаро от 1961 г.), Беноа Жако измества акцента от фатализма на „отприщената лавина“ към тежестта на „презумпцията за вина“, която променя не само битието, но и съзнанието на потърпевшия. С оригинално заглавие Le fil (т.е. „Нишката“, като веществено доказателство, но също и като крехката връзка между правосъдието и истината) „Един обикновен случай“ постепенно се превръща в мъчително пътуване между искрената убеденост, разпознаването на невинността и допустимата справедливост.
От гледната точка на заподозрян или на защитник, в психологическа или съдебна драма, при грижливо разработен сценарий и всяващи смут диалози, и „Бел“, и „Един обикновен случай“ са доста „неподвижни“ филми, изискващи сериозна доза зрителско търпение, за да се осъзнаят достойнствата им. Като и в двата случая актьорското присъствие е това, което задържа вниманието към екрана: Гийом Кане е превъзходен като интелигентния и саможив учител от „Бел“, който сякаш отказва да приеме последиците от престъплението, извършено в къщата му; Даниел Отьой е железен като уморения адвокат, който се опитва да преоткрие смисъла на своето призвание, а Грегори Гадебоа е едновременно обезпокоителен и трогателен като крехкия великан Никола Милик в „Един обикновен случай“.
