На 15 ноември излиза от печат „Българската драматургия“ от проф. д-р Франк Волман - първата история на нашата драма, която едва сега става достояние на читателската публика в превод на български език. Предговорът, научната редакция и коментарният апарат са дело на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров.

 

 

 

 

„Българската драматургия“ (преводач: Жоржета Чолакова, 232 стр., цена: 30 лв.) обхваща основните периоди от развитието на сценичния дискурс у нас, започвайки с школските диалози и завършвайки с двайсетте години на ХХ век. Ценна е не само систематизацията на произведенията, но и оценката, обективирана от научния външен поглед на чешкия професор.

 

 

 

 

 

Едно от сериозните достойнства на книгата на Волман е, че той прави преглед не само на първостепенните по важност произведения, но и на маргиналните, тоест оглежда продукцията в нейния цялостен процес и по този начин заглавието „Българската драматургия“ получава допълнителна плътност и обоснованост. Открива и нещо съществено, което не назовава директно: негодувайки с пълно основание около различни слаби опити, Волман всъщност подсказва, че българската драматургия така и не успява да изработи или да привлече и наложи категорични високи образци, към които да се придържа – всеки автор ползва матрицата на онова, до което се
е добрал, в голямата си част съмнително. Изобилства от случайни пиеси, повечето преработки на популярни сюжети, за чиито първоизточници нашите ентусиасти дори не подозират. Например „Силата на кръвта“ (1910) на Иван Кирилов е наречена „зудермановски коктейл от суров натурализъм и пресилено проблематизиране“. Но пък една българска пиеса изследователят квалифицира като шедьовър – „Далила“ на Владимир Мусаков (1915). И все пак, акосефиксирамевзаимстванетоипреноса, нямадаоткриемнитоеднанапълнооригиналнапиесавсветовнатадраматургия. Това, чев„Иванко“отзвучават„Макбет“, „КралЛир“и„БорисГодунов“, ненипречидаявъзприемамекатосвоя, давайкисияснасметказаинтертекстуалнитеимпликациивнея.

 

 

 

 

Ощеповечечеповременатеатралния„обков“наюжнославянскитенацииследосвободителнитеборби–нещо, коетопрофесорътмногодобреизяснявавтекстаси–личистремежкъмуеднаквяваненатемите, мотивите, жанровете, репертоара.

 

 

 

 

 

Проф. д-р Франк Волман (1888–1969) е чешки литературен историк, славист, писател, поет и драматург, член на Пражкия лингвистичен кръжок. В Прага и Берлин следва етнография и сравнително литературознание. Основател на специалността Театрология в Академията за музикални и сценични изкуства в Бърно. За около десет години той проучва, написва и издава специални трудове за драмата на южните славяни: „Сърбохърватската драматургия“ (1924), следвана от „Словенската драматургия“ (1925), „Българската драматургия“ (1928) и накрая – от „Драматургията на славянския Юг“ (1930), като само в нея включва 838 заглавия от 310 драматурзи (българските са петдесет и трима, представени със 134 творби). Така той прави пълен цикъл от студии, проследяващи развитието и спецификата на съответните драматургии, разделяйки ги не по националности, а по езици.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Създаване“, 2023.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Франк Волман - „Българската драматургия“ (Откъс)

 

 

 

 

 

 

ФРАНК ВОЛМАН ЗА БЪЛГАРСКАТА ДРАМАТУРГИЯ: КАК ИЗГЛЕЖДАМЕ ОТВЪН?

 

 

 

След близо стогодишно необяснимо и неоправдано забавяне българският читател най-сетне може да се запозне на своя език със забележителния труд на един предан мисионер: чешкия литературен историк и славист от Бърненския университет проф. д-р Франк Волман (1888–1969), член на прочутия Пражки лингвистичен кръжок. За около десет години той проучва, написва и издава специални трудове за драмата на южните славяни: „Сърбохърватската драматургия“ (1924), следвана от „Словенската“ (1925), „Българската“ (1928) и накрая – от „Драматургията на славянския Юг“ (1930), като само в нея включва 838 заглавия от 310 драматурзи (българските са петдесет и трима със 134 творби). Така той прави пълен (затворен) цикъл от студии, проследяващи развитието и спецификата на съответните драматургии, разделяйки ги не по националности, а по езици, и в по-широка перспектива дава повод за полемика върху потребността и способността на балканските славяни да общуват, да споделят и осмислят проблемите си в дискурса на високия сценичен диалог.

За разлика от големите литератури (англо-, испано-, френско-, немско-, рускоезична), от които се интересуват по целия свят: превеждат ги, тълкуват ги, усвояват ги и се съизмерват с тях, нашата е несравнимо по-скромна, функцонираща предимно в породилото я езиково пространство; тя рядко влиза в полезрението на чужденци, а още по-рядко изкушените от нея са небългаристи. Така че всеки поглед отвън е добре дошъл и важен – той е не само необходим и полезен, но прави възможно оглеждането ни в социокултурния контекст на другия. Споделяме становището, че драматургията, традиционно разпъната между литературната и театралната институция, утвърждава архетипите на националната памет и самоопределение, като обосновава и налага немалка част от представителните сюжети на един народ в етапа на тяхното екстатично преживяване.

От четирите монографии на езика на страната, чиято драматургия изследва, е преведена само словенската, и то близо 80 години след появата ѝ – през 2004 г. „Сърбохърватската“ не е издадена нито от сърбите, нито от хърватите и ако днес донякъде е разбираемо защо едно общо изследване за драмата на двата съседни народа не би могло да излезе нито в Белград, нито в Загреб, то за дългия 65-годишен период между появата на труда (1924) и падането на Берлинската стена (1989) / разпадането на Югославия, то е можело да бъде публикувано. Това обаче не се е случило, а и никъде в страните, чиято драматургична продукция отразява, не е преведена и четвъртата обобщаваща монография.

По-любопитно е друго: коя е вероятната подбуда за това обхватно изследване? Волман очевидно не си поставя задача да укрепва фалшивия панславизъм, (мъртво)роден в Русия през ХІХ век, по-точно – да сплотява южните славяни. Ако сме по-мнителни, бихме го заподозрели, че през 20-те години на ХХ век, тоест през първото, едновременно следвоенно и уви, предвоенно десетилетие – период на сериозен подем в европейската култура – се опитва да поднови „чешката инвазия“ (Вл. Пенчев) сред „изостаналите“ и имащи да наваксват балкански братя. Целта на Волман е благородна и строго научна. Според него именно драмата изразява въжделенията за свобода, независимост и памет, които са основа на историческия наратив.

Недостатък на тази книга е, че авторът не знае български и се ориентира по разказани му или недоразбрани сюжети, откъдето се появяват и някои неточности и грешки (каквито се срещат и в останалите монографии). Предимството ѝ обаче е, че я пише последна и оценката му е надграждаща. Той ни приобщава категорично към естетическата платформа на южните славяни извън всякакви идеологически презумпции, политически граници и модели на идентичност, стихийно мигриращи и взаимооспорващи се „по съседски“. С което става част от собственото ни културно пространство. И независимо от скепсиса му към теоретичните възгледи на полския филолог Александър Брюкнер за единството на славянските литератури, в някакъв смисъл пробва дали и доколко това твърдение е приложимо в полето на южнославянските драматургии. И в състояние ли е този литературен род да формира единен корпус (излъчващ общ драматургичен канон), опит за което е последната книга от тетрамонографичния му опус. Тя е не просто „микс“ от предишните три, но се опитва с методологията на актуалното тогава сравнително литературознание, „еманципирано“ от структурализма, да осмисли и изясни процесите, усвояващи и интерпретиращи общи мотиви, сюжети, персонажи, жанрови разновидности. Разглеждайки специално българската драматургия, Волман съвсем нагледно, с изобилие от примери, показва съизмерването (равняването) на възрожденските ни първопрохождащи пиеси като преводи-побългарявания-палимпсести с образци, открити в новогърцката, румънската, руската книжнина, което стимулира отделни образовани и амбициозни представители на интелигенцията ни от XIX век да стигнат до оригиналите, да започнат да превеждат и адаптират пиесите си без съучастието на език посредник и така българският читател, зрител, актьор още на един ранен етап да се запознае с основните сюжети у Молиер и Шекспир. Разбира се, не бива да се изключват и обективните фактори, доколкото между словенската и хърватската, от една страна, и сръбската и българската литература, от друга, разграничаващият маркер е социополитическият контекст, по-точно империите, към които векове наред принадлежат съответните страни – Австро-Унгарската на север и Османската на юг, сериозно разминаващи се както в икономическо, така и в културно отношение. У Волман, роден в Австро-Унгария, се формира условен славянски рефлекс и воден от желание и ентусиазъм за достигане до корените на общославянската менталност, той предприема тези свои проучвателни „походи“ с цел да разбере и събере събратята си през театъра като проява на единство, заедност, солидарност. И до голяма степен успява. Привърженик на ейдологията (изследваща менталните образи), Волман откроява нагласи, дълбоко заложени, но неосмислени рационално от самите нас. В този смисъл упоритото му задълбочаване в българския драматургично-театрален процес е водено и от естествения интерес да види и изтъкне чешките жалони в това развитие: не само присъствието на чехи като историка К. Иречек, учителя Й. Майзнер или режисьора Й. Шмаха, но и на чешката закалка в драматургичната компетентност на В. Друмев, С. Доброплодни, Д. Войников (в работата му с чешки композитор, включен в театралната му трупа от Браила), по-късно К. Христов или чешки автори на сцената на Народния театър.

Но има и друг проблем. Огромният брой текстове, обхванати от бърненския учен, са написани на съответните езици, а и немалка част от тях още тогава са остарели, неадекватни спрямо актуалното състояние на литературните норми и по тази причина (не единствена, но важна) отпаднали от театралния репертоар или никога ненамерили място в него. Да допуснем, че със словенски и сърбохърватски, по силата на дългото съвместно пребиваване в обща държава, славистът Волман се справя, но как чете нашата драма? Съдейки по негови писма и признания, той не ползва български и е трудно да предположим как се е запознал с пиесите в оригинал. Близостта между южнославянските езици е факт, но справянето с художествените текстове не е така лесно, още повече че от училищните диалози през Друмев и Войников до Вазов, Яворов и Ст. Л. Костов езикът се променя съществено дори за слуха на самите българи. Съответно книгите на Волман са написани на чешки и той гради своя критически разказ за чехите. Но какво цели с него – да въведе например П. Ю. Тодоров в родния си културен контекст или да обяви пред сънародниците си: такава драматургия има и тя изглежда така? В отделните страни книгите му разчитат предимно на бохемисти, тоест на специалисти, въпреки неизменните резюмета на френски в края на всяка от тях. А по предмета си са тематични енциклопедични справочници, придружени от бегли интерпретации. На този фон любопитен момент е, че всички заглавия на пиеси Волман транслитерира, без да ги превежда.

В такъв случай каква точно е прагматиката на изследванията му? Ако е искал да събуди интерес в родината си към драматургията на българите, това не се случва – преведените и оживели на чешка сцена наши творби са нищожно малко. Ако пък намерението му е било да „каталогизира“ и постави на академична основа изучаването на драмата ни, то в голяма степен е постигнато, но езиковата бариера пречи трудът му да се ползва именно от националните културни институти (университети и театри) в България. Следователно най-ефективен си остава преводът.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За връзка с книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Николета Николова, 885 425 562)