Стефан Донев, „Грация на смеха. За спецификата на комическото белканто в операта „Дон Паскуале“ от Гаетано Доницети. Теоретични и режисьорски подходи“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2024 г.
Какво навред желая ли?
– Смехът на веселбата!,
за мен остава непозната друга
тъй чудна вяра.
Омар Хайям
Навярно смехът е възможно най-красноречивото свидетелство за мъдростта и ведростта на духа. Какво по-блажено от смеха. Нима има нещо по-изненадващо от блясъка на остроумието, от мълниеносната отзивчивост на езика, която изненадва и поразява като гръм всичко изкуствено, маниерно и лъжливо в човека и неговите проявления и показва, че истинската мъдрост е надмогване на всички условности на битието. Посредством смеха духът демонстрира своето величие и свободолюбие, нежеланието си да се съобразява с дребното, недъгавото и скудоумното. Ведростта му дава израз на едно дълбоко оптимистично, трезво чувство за живота, на жизнелюбието и доверието в разума, в опита за справяне с непознаваемостта на мирозданието.
Навярно поради тази причина ми се струва особено ценен опитът да се изясни същността на музикално комическото в един оперен шедьовър – буфата „Дон Паскуале“ от Гаетано Доницети, която изследването на Стефан Донев разпознава като емблематичен пример както за естетическото своеобразие на епохата на Романтизма, така и за безкрайната пъстрота на художествените възможности. Посредством анализа на тази незаслужено слабо проучена творба той постига не само изясняване на мястото и ролята на самия Доницети в историята на литературата и характера на неговото творческо новаторство, но и ни показва своеобразния процес на еманципация на романтическото музикално изкуство от наследените стереотипни и вече уморително художествено тавтологични предписания и канони.
Светът на операта е безграничен. В него съществуват всевъзможни причудливости и какви ли не виртуозни художествени странности. Самият Доницети е създал за не особено продължителния си живот цели 76 опери, а според някои броят им набъбва дори до 86 – ако включим цялостните редакции, загубените и частично запазени творби. Маестрото е писал и държи рекорда за най-бързо сътворена творба. Неговите оперни произведения са във всички възможни жанрови разновидности от сериозна опера в пет действия, лирическа драма, опера трагедия, легендарната, историческата опера, през опера семисерия, опера мелодрама, та до веселата опера, операта буфа и дори водевилната опера. Изненадващо е, че въпреки огромното му значение за историята и естетиката на това изкуство неговото влияние е само зле осмислено, но и нарочно пренебрегвано. Книгата „Грация на смеха“ на Стефан Донев се опитва да компенсира този пропуск, макар и съсредоточавайки се единствено върху буфата „Дон Паскуале“.
Именно заради задълбочения поглед към детайлите на произведението обаче в текста широко се проблематизират редица общи естетически проблеми, които предизвикват неочаквани интерпретационни посоки, и така се трансформира цялостното отношение към музикалното наследство на Доницети, от една страна, а от друга, и на самото оперно изкустно.
Най-напред авторът ни помага да вникнем по-добре в смисъла на прословутата творческа лекота и устрем на Доницети като се разкрива неподозирано отзивчивото му музикално въображение. То ни поразява с изобретателността, с която третира установените композиторски похвати и традиционния италиански канон на формите; също и изненадващата вътрешна свобода, с която се оказва, че Доницети използва основните френски формални модели на оперния жанр и т.н., и т.н.
Книгата на Стефан Донев е дръзко, интердисциплинарно наблюдение на самия оперен механизъм, онагледен от шедьовъра на италианския маестро, и това се отразява на конструкцията на книгата. Тя е необичайна по своята структура и замисъл и надхвърля границите и задачите само на едно тясно научно изследване, посветено на дадено художествено явление. Работата притежава очевидна полифоничност и еклектичност, които са следствие както от своеобразието на самия предмет – комическото в музикално отношение, така и от начина на мислене на автора и неговото професионално призвание – оперната режисура.
Структурата на текста не е типична и представлява сложно интелектуално упражнение по вътрешна концентрация – идейна, тематична и смислова. Затова и композицията ѝ напомня на вписани една в друга окръжности – от най-обемната към най-малката, в чийто център е, от една страна, шедьовърът на Гаетано Доницети – комическата буфа „Дон Паскуале“, а от друга, проблемът за битието, формата и начинът на проявление на комическото в музикалната тъкан, особено в тази опера, и емблематичното романтическо светоусещане, което се излъчва от него. При това всички натрупани значения и смисли са подчинени в последна сметка на идеите, методологията и непосредствената техника на вътрешната мотивация на цялостния режисьорски подход. Нещо повече, от различни мотиви и концептуални основи се извличат и различни елементи в смислов и идеен план, с които се играе свободно, и така на практика се вижда, че режисьорският труд е не само в същността си задълбочена интелектуална и духовна работа, но по някакъв начин и неудържима игра, нуждаеща се от теоретичната необяснимост на „вихъра на въображението“ и съхранената детинска способност за любуване, забавление, учудване и възхита. Така се създава усещането едновременно за свързаност и свобода, за една относителна самодостатъчност, но основателна, дълбока кореспонденция сред лидиращите мотиви между отделните нива в книгата.
Тематичният обхват на „Грация на смеха“ се оказва неподозирано широк – от чисто философско-естетически мотиви, през културноисторически, социално-художествени, та до конкретно музиковедски и постановъчно режисьорски въпроси и проблемни звена. На практика книгата проиграва цялостния подготвителен процес на постановчика-режисьор – от първоначалните проучвания, подготвящи общата ориентация, към все по-конкретни историографски и художествени детайли, до съвсем конкретните и непосредствени задачи и решения на оперната режисура, свързани с драматургичния, образно характерологичен, музиковедски, структурен и т.н. анализ на творбата.
Едно от богатствата на работата е именно показването на свързаността между крупните общи теоретически натрупвания и необходимостта от исторически и общоестетически познания и конкретни практически решения, чиято адекватна мотивация е възможна единствено с помощта на тяхната аргументация и работата на въображението, която се мотивира именно чрез умелото комбиниране на знание и находчивост, художествена археология и свободна артистична инвенция.
Бихме могли да разделим книгата на три големи дяла. Първият е съставен от началните няколко глави, които в подобен тип задълбочени цялостни проучвания е прието да бъдат по-общо теоретически и исторически ориентирани. Разбира се, Донев спазва традицията, но и си позволява да използва този научен стереотип като част от по-голямата си задача да изведе на преден пран познавателните необходимости, които обичайно изпитва в подготовката си всеки постановчик, и така да илюстрира процеса на професионалната режисьорска работа.
От друга страна, в тези страници има възможността за преосмисляне на романтическия художествен модел и неговите основни специфики – веднъж в по-обобщен теоретичен аспект, втори път като значимост спрямо настоящето, а и не на последно място по отношение на италианската музикална традиция и в частност – на операта буфа и конгениалната ѝ свързаност с такива уникални явления като свободния карнавален уличен театър сommedia dell’arte („професионална комедия“), осъществяван от пътуващи трупи през XVI в., чиито представления се основават на т.нар. кановачо – свободен, условен сценарий (канава̀), подходящ за импровизации.
Вторият е посветен на особеностите и художествената ценност на комическата опера „Дон Паскуале“ от Гаетано Доницети, която се оказва, че не само в българската, но и в международната музиковедска литература твърде рядко е поставяна във фокуса на вниманието и не е изследвана щателно. Причините за това са разнообразни, но тя, макар и един от най-значимите представители на буфо жанра и шедьовър на комическата музика, винаги е оставала встрани от вниманието, а авторът забелязва, че тя би била особено подходяща основа, която едновременно да разкрие спецификите на музикално комическото, да онагледи своеобразието на знаменитата италианска техника за изящно пеене bel canto, която следва да се разбира според него не в тесния аспект просто на вокална техника. „Италианската вокална техника от ХVІІІ в. с основен акцент върху красотата на звука, виртуозността и блясъка на изпълнението, а не върху драматичния израз или романтичната емоция. Въпреки многократните художествени реакции срещу белкантото (като ненужна злоупотреба, преукрасяване и излишно демонстриране на вокални способности, както и на композитори теоретици като К. В. Глук, Р. Вагнер) и честото преувеличаване на импровизационно-виртуозния елемент (колоратура), трябва да се разглежда като високохудожествена техника и единствено подходящ способ за пеене при италианската опера и операта на Моцарт“, обобщава Донев.
Донев застъпва значително по-модерна и все по-актуална интерпретаторска тенденция, според която Arte del bel-canto е на практика самостоятелно художествено явление в света на операта, което представлява нещо повече от вокална техника и е по-скоро завършено и цялостно разбиране за естетиката на звука и музикалната красота, която на практика става основа на разпознаваем и ясно дефинируем оперен стил, който в един момент започва да изразява част от самата същност на оперното изкуство.
Основната концепция на книгата е концентрирана преди всичко върху предположението, че е възможно да се погледне върху комическото белканто като своеобразна естетическа цялостност; художествен феномен, който за първи път означава прехода от канонично строго към структурно и идейно композиране-творчество, към едно значително по-либерално, оригинално и дръзко творчество, еманципирано от традиционния схематизъм (унаследени композиторски модели, моди, щампи, правила или дори очаквания и чисто политическа ангажираност), към свободно разгръщане на твореца.
И последният, трети дял на книгата разкрива спецификата на разнообразните творчески подходи в режисьорски аспект към сюжета на операта. Може това да са едни от най-любопитните и неочаквани страници в работата, тъй като те разкриват как се прави изкуството в „занаята“ на постановчика, как се извлича смисъл от мизансцена или дефинирането на облика и поведението на героя и постигането на неговия индивидуален характер. Не на последно място става ясно как всеки елемент в оперното изкуство се съгласува и преосмисля от режисьорското решение, което в последна сметка дава едно ново оригинално и цялостно разбиране за смисъла на творбата и нейното аксиологическо съдържание.
„Дон Паскуале“ се явява действително инсценировъчно предизвикателство за всеки оперен режисьор. Творба, която провокира с пъстротата и остроумието си, с лекотата и фриволността на настроението, с необходимостта за умело смесване на лирика и хумор, шеги и трогателна топлота, забава и поука.
Посредством комическото белканто в романтическата оперна творба, която на практика проправя път на модерното светоусещане, се осъществява една своеобразна естетическа революция. Парадоксално се оказва, че цялостното художествено обновяване се постига чрез комическото. Пак чрез него модерността реализира и легитимира своята поява и програма за разширяване на границите на естетическото и на самото разбиране за художествено и изкуство.
В пряк философско-естетически аспект това се случва чрез нестандартните представи за романтическа ирония, романтически хумор и посредством инфилтрирането на интересното сред останалите класически естетически категории. В аспекта на романтическата музика своеобразен техен еквивалент е именно богатото и вариативно комическо белканто. То, разбира се, най-напред е оазис на идеална красота, на максимума и виртуозността, но и първо проявление на субективното, причудливото, нерамкираното и странното, чуждото и другото, на онова, което противоречи както на обичайния разсъдък, така и на систематичния разум. При Доницети е началото на един дълъг процес, който ще завърши по многообразен начин при различните композитори.
Гаетано Доницети интуитивно пръв открива в своето комическо белканто онова, което ще стане осъзната практика в модерната музика, а именно изграждането на радостна мелодия върху скръбно-тъжна интонация. Затова и в своя конкретен анализ на музикалната структура Стефан Донев се опива, без да дава преки дефиниции в опит да изведе именно ефекта на преобразяването и преакцентирането на комическото белканто, без обаче да бъде нарушен и самият канон на формата.
Може да се каже, че „Грация на смеха“ постига своята амбициозна цел, успявайки да проследи, осмисли и разтълкува основните прояви на феномена на комическото белканто в рамките на операта буфа „Дон Паскуале“. По този начин и да отговори на щекотливите въпроси как точно естетически се постига така специфичното завладяващо, вихрено, ведро настроение, което блика от музиката на Доницети, и защо тя продължава и днес да ни е нужна и да ни вълнува.
