Защо свалиха „Хъшове“ – най-гледаната българска театрална постановка по повестта „Немили-недраги“ на патрона на Народния театър?
Защо уволниха най-магнетичния режисьор на този театър, чиито представления в продължение на години пълнеха залата и хората излизаха озарени от смисъл и въодушевление?
Защото надраска по хъшовски вратата на дългогодишната пиарка на Ахмед Доган, назначена за зам.-директор на най-престижния театър в нашата страна.
Не било правилно да се драска по вратите.
Да, не е правилно да се драска по вратите.
Но е правилно една посредствена личност с политическа кариера в БСП да стане директор на театъра и да нормира естетическите вкусове на обществото.
Но е правилно тази посредственост да си прави героичен пиар като брани чистото изкуство от разярената българщина.
Протестите в защита на Морфов се оказаха неефикасни и той беше уволнен. Той не е по-малко ценен за нашия театър от Шоу, но ние никога не мерим с един аршин. Лесно се поддаваме на внушения.
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Тези думи не поругават ли българщината? Те не са ли по-непристойни от постъпката на Морфов?
Никой не е изричал по-тежки думи към нашия народ от тези. Защо са тежки – защото не са верни или защото са верни? Или щом ги е казал Дядо Славейков са верни, ако ги беше написал Бърнард Шоу, щяха да бъдат неверни.
Не защитихме Морфов, затова сега ще гледаме на първата сцена на страната актьори по терлици да играят спорната пиеса на Бърнард Шоу.
Аз искам да гледам и постановки на Морфов, и пиесата на Шоу, която някои смятат за безсърдечна и посредствена, а Джордж Оруел я определя като най-остроумната, която Шоу е писал (отбелязвам, че съм я чела, но не съм гледала спектакъла на Малкович). Между противоположните оценки – къде е истината? Всеки може сам да прецени, като гледа спектакъла. Но българозащитниците настояват, че не трябва изобщо да има спектакъл. Оръжията излязоха на предна позиция пред човека.
Площадът пред театъра обаче не е място за постановки. Там може да има протести, а не постановки. Ние пък трябва да правим разлика между едното и другото. Не е толкова трудно, въпреки еднаквите имена на двамата Василвасилевци във и пред театъра.
Ако имаш свое мнение, всяка една от агитките те причислява към противника. Трябва да си или от едната агитка, или от другата. Няма средно положение. Няма прошка!
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Ако миналата година бяхме така безкомпромисни, сигурно щяхме да успеем, когато издевателстваха над най-емблематичния режисьор на този театър.
Комунизмът си отиде като идеология, но мутира като манталитет. Няма нужда от неговите средства на принуда – днес се подчиняваме на неговите неписани закони доброволно.
Забелязах това тревожно явление преди няколко години, докато пишех романа си „Не ви познавам“. Ще си позволя да цитирам съвсем кратък откъс от него: „Именно свободата стана най-голямата заплаха за човечеството! Човекът се оказа прекалено малък съсъд за свободата си. Попаднала в отделния индивид, тя по необходимост се смалява, одребнява, лишава се от мащаб. Затова свободата на индивида трябва да му бъде взета и да бъде разположена там, където тя ще може да придобие и разгърне целия си мащаб, реалната си сила. Свободата трябва да попадне в ръцете на новата политическа теория и нейните водачи. Те ще се грижат за свободата на индивида по-добре, отколкото той за нея, той ще получава по-големи дивиденти от собствената си свобода, ако тя не е в неговите ръце, а в ръцете на другите!“
Имаме пример от великите нации как може да не е така. Те затова са велики. В обръщение към нацията след изборното поражение на партията си президентът Байдън призова: „Не можеш да обичаш страната си само когато печелиш. Не можеш да обичаш съседа си само когато си съгласен с него. Нещо, което мисля, че можете да направите, независимо за кого сте гласували, е да се възприемате един друг не като противници, а като сънародници американци, да свалим температурата“.
А за нас дойде ред да берем горчивите плодове на агресията и омразата, които години наред бяха демонстрирани като нещо нормално. Ако някой съвременен драматург напише пиеса как сцената се превръща в арена, дали няма да ни види същите, каквито ни е видял Бърнард Шоу? Ако в Отечеството ни се живееше наистина нормално, никой няма да се чувства наранен от никой театрален спектакъл.
