„Случаят Йов“ на Рене Жирар е новото заглавие в поредицата „Християнска библиотека“ на Фондация „Комунитас“
Трудът, посветен на библейската Книга на Йов, на известния френски философ за първи път излиза на български език в превод на Тони Николов, а редактор на изданието е Димитрина Чернева. Художественото оформление е дело на Николай Киров.
„Какво знаем за Книга на Йов? Не много. Героят страда непрестанно. Изгубил е синовете си и целия си добитък. И чеше раните от проказата си. Злочестията, принудили го да ридае, са изброени още в пролога. Това са злодеяния, сторени му от сатаната с позволението на Бога. Но Йов намеква за нещо друго и това друго нещо е повече от намек. Той дебело подчертава причината за нещастието си, която не е сред злочестията, изброени в пролога. Причината не е нито божествена, нито сатанинска, нито материална, а човешка, само човешка.“
Рене Жирар (1923–2015) е френски мислител, известен със своята „миметична теория“, антрополог на насилието и на религиозното. Практикуващ католик, той е роден в Авиньон в деня на Рождество Христово. През 1946 г. заминава за САЩ. Преподава френска литература в университетите в Индиана и „Джонс Хопкинс“ в Балтимор, а след това и в Станфордския университет, където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Автор е на книгите: „Романтична измама и романна истина“ (1961), „Достоевски: от двойничеството към единството“ (1963), „Насилието и свещеното“ (1972), „Неща, скрити от създание мира“ (1978), „Жертвеният козел“ (1982) и др. На български език е издадена книгата му „Видях сатаната как падна от небето като светкавица“ (превод Тони Николов, „Изток-Запад“, 2006).
„Случаят Йов“, Рене Жирар, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2024 г.
Един тоталитарен процес
Миметичната завист и съперничества се разтварят във феномена на жертвения козел и се преобразяват в позитивна религия – при условие, разбира се, че операцията мине без последствия, другояче казано, че единодушието срещу жертвения козел е пълно.
Ако има дори едно изключение, ако даже едно несъгласие наруши единодушието срещу жертвата, тогава благоприятната развръзка не е сигурна. Силата на наркотика се губи; единството на групата се пропуква. И най-малката ненавист рискува да посее съмнение и да компрометира катарзисните ефекти върху морала на общността.
Укрепването на общността и укрепването на социорелигиозната трансценденция не са едно и също нещо. Но това укрепване изисква безупречен жертвен механизъм, пълно единодушие относно виновността на жертвата.
Докато жертвата е жива, тя е част от общността; дори може да участва в единодушието, оформило се срещу нея самата. Потребността от единодушие я засяга на първо място. И няма никаква причина да я отмине. Тъкмо обратното: никое друго съгласие не е по-драгоценно от нейното.
Затова тримата приятели искат да получат одобрението на Йов за осъдителната му присъда. Ето я истинската цел на тяхната мисия, тъй като от това зависи ефикасността на жертвения механизъм. И ни най-малко не става дума за абстрактно разсъждение по въпроса за Злото.
Тримата приятели се опитват да консолидират „системата на репрезентация“, основаваща се върху избора на Йов като жертвен козел. Без съмнение, те не се справят много добре, така „системите на репрезентация“ са оставени да се задействат и разпадат сами.
Същността на системата е в това да избелва общността и да очерня жертвения козел. За да я консолидират, трябва да се усили вярата в това митично очерняне. Най-ефективният способ е в признанието на жертвата за виновността, поднесено по съответния начин. Трябва Йов публично да признае безчестието си, да го провъзгласи гръмко и убедително.
Вижте Едип в края на трагедията. Той многократно повтаря, че е ужасяваща нечистота, че е смекчаващо вината обстоятелство от страна на тиванците, които се задоволяват с изгонването му. Той в крайна сметка спасява живота си заради поведението си на примерна жертва и е тъкмо обратното на Йов.
Искат от жертвата да обясни на съгражданите си цялото зло, което оттук насетне ще ѝ се приписва. Това улеснява причастността на всички към едно правоверие, което тепърва ще се изгражда. Силата на тази причастност в първобитните общества позволява кръгът да се затвори и жертвеният козел да се превърне в принцип на общественото единство, в един бог, едновременно вреден и благотворен.
На равнището на Йов кръгът се разкъсва. От дълго време жертвеният процес не поражда божественост, а жертвената криза само усилва необходимостта от ентусиазирана и спонтанна съпричастност на жертвата към вълната на миметизъм, която я опозорява и унищожава.
Всеки път, когато „беззаконникът“ се явява, общността привежда в действие неизменната си ритуална машина, но неподчинението на Йов нарушава сценария: режисьорите видимо не са очаквали подобен род съпротива.
Намесата на четвъртия инквизитор, Елиуй, ни помага да проумеем смайващия характер на събитието: жертвата се противопоставя на цялата общност. Скандалът е такъв, че някой възмутен читател може би е искал да го премахне, вкарвайки персонажа на Елиуй като посредник в делото. Безпомощността на тримата „приятели“ да заставят Йов да замълчи е докарала този ревностен привърженик на божеството отмъстител до ужасяваща ярост.
По същество Елиуй е напълно съгласен с тримата линчуващи и не може да си представи друга причина за техния провал освен некомпетентността им, показателна за влошаването на жертвената криза. Подобно на всички повърхностни реформатори, той използва младостта си като основен залог, като доказателство за своето превъзходство. Щом операцията „по пътя на древните“ се проваля, винаги се намират хора като Елиуй, които да съсипят нещата накрая, опитвайки се да започнат всичко отначало.
За да разберем за какво е този спор, можем да сравним Диалозите с „Антигона“ на Софокъл. Всичко в тази трагедия се върти около операция с жертвения козел, който е прекалено забележим, за да играе добре ролята си; проблемът, както винаги става в подобни случаи, е в липсата на съпричастност сред общността, която не е единодушна.
Тъкмо изискването за единодушие обяснява значението на бунта на Антигона в очите на Креон. Не личността на девойката, нито родството ѝ с Полиник придават тежест на неподчинението ѝ, а именно разривът на единодушието. Показвайки, че Полиник с нищо не се отличава от своя враждуващ брат Етеокъл и с настояването си да бъдат погребани и единият, и другият, Антигона осуетява жертвеното решение, изнамерено от Креон. Тя пречи митологическото различие да се задълбочи.
Между двамата братя, умрели така, както са и живели – във враждебната симетрия на двойниците, не откриваме почти никаква разлика. Те си приличат като две капки вода, като „Менехмовци“[1]. Това са едни и същи близнаци на насилието. Ако тиванците осъзнаят, че техният жертвен козел – Полиник – е бил избран произволно, ако съзрат в него именно жертвен козел, жертвената визия никога няма да „сработи“; жертвата не носи отговорност за разделенията в общността. А общността няма да може да се избави от злото.
Така трагическото разногласие продължава: тъкмо това се случва в „Антигона“; разломите в жертвения процес съвпадат с трагичното действие. Поради липсата на жертва, единодушно призната за виновна, жертвеният козел бива достатъчно добре замаскиран, трагедията се възвръща, нови двойници се противопоставят – Антигона и Креон, войската на Етеокъл с тази на Полиник.
Залогът е идентичен при Йов, с тази разлика, че Антигона и Полиник са едно и също лице. А изобличител на произволното изгонване е самият жертвен козел. Йов е Антигона на своята собствена кауза. От него се иска да признае мъченичеството си, но той отказва.
Спрямо Йов тримата „приятели“ демонстрират същото непонятно упорство, каквото цар Креон по отношение на Антигона. Те носят в себе си насилието, но не могат да го използват открито. Важно за тях е да получат свободното съгласие на жертвата, която да понесе наказанието си.
Инквизиторите смекчават тона и прибягват до стратегия. Започват да редуват заплахите за убийство със смътни обещания за реинтеграция. Именно затова смятам, че сме длъжни – чрез посредничеството на пролога включително – да избягваме изключително погрешната интерпретация, превръщаща тримата приятели в „утешители“. Относителната умереност на тримата не идва от състраданието. Приятелите никога не забравят своята цел: да сломят съпротивата на Йов, но без видима принуда.
Ако съгласието на Йов е било видимо изтръгнато със сила, то е щяло да изгуби ценността си в очите на общността. Тази стратегия е предвестие на съвременната пропаганда.
Ала тъй като групата на тримата, а после и на четиримата „приятели“ не успява да прерасне в жреческа колегия, чието величествено жертвоприношение не е накърнено от нищо, тя започва да наподобява група полицаи, наобиколили заподозрения в кръг. Те не са точно палачи, но всички форми на сплашване или на психологическо въздействие са приемливи за тях, стига да постигнат „спонтанни признания“, толкова ценени в диктаторските общества. Провалът на жертвения процес отслабва сакралните конотации и всичко, казано от мен за религиозния режим, може и трябва да се отнася и за полицейския, и за тоталитарния режим.
Между този свят и нашия изникват особени аналогии. Нещо в Йов напомня за модерния упадък на правосъдието. Навсякъде, където идеологиите разлагат правния ред, законовите пародии се умножават и водят до поведения, сходни с деянията на тримата инквизитори край ложето на Йов.
В обществата, пощадени засега от тази тревожна еволюция, е трудно да се обясни важността, която тоталитарните режими придават на подобието на правосъдие, както е трудно да се обясни и упорството, с което приятелите искат да заставят Йов да си „признае“. Сравняването на двете загадки ги прояснява взаимно.
И в двата случая липсват гаранциите, необходими за съдебни системи, които зачитат правата на човека. И се търси същото нещо – обвиняемите чистосърдечно да се съгласят на осъждането си без доказателства, на унищожаването си „без изследване“, както гордо казва Елиуй. Съглашението трябва да замести доказателството.
Трябва да се осигури пълно съвпадение между перспективата на палачите и тази на жертвите. Съществуването на една-единствена истина е поставено на карта – истина, която да е трансцендентна и да е валидна за всички хора без изключение, дори за тези, които тя премазва в тържеството на своето шествие. Необходимо е да се покаже, че тази истина е толкова ослепителна, че в крайна сметка тя се налага дори над онези, които не успяват да я оценят и са принудени да си понесат последствията.
Изискването за съгласието на жертвата е характерно за съвременния тоталитаризъм, както и за някои религиозни или парарелигиозни форми на първобитния свят. Жертвите на човешки приношения винаги са представяни като привърженици на собственото си унищожение, изцяло убедени в неговата необходимост. Това е гледната точка на преследвачите, която съвременният неопримитивизъм не е в състояние да критикува.
Тоталитарните идеологии унищожават вярата в безпристрастното и върховно правосъдие, чуждо на конфликтите на земния град. Режимите, тържествуващи над развалините на системно осмиваната законност, вече не могат да се възползват при нужда от нея. Те са унищожили ефективната трансцендентност на закона по отношение на индивидите, от които се състои реалното общество.
Когато тази трансцендентност престане да съществува и вече не може да гарантира суверенитета и приемствеността на съдебните институции, когато изчезне основанието, неуязвимо за конкуриращите се амбиции, за превратностите на историята, за корупцията и посредствеността на народните избраници, тогава бива изгубено нещо основополагащо. Или вече няма обща истина, или за да се наложи такава, ще трябва да живеем с нея докрай и дори, ако е необходимо, да сме готови да ни убият заради нея. Трябва да се слеем с нея, да бъдем нейно въплъщение.
В тоталитарните системи управниците също се стремят към статута на въплъщението. Те пишат само непогрешими книги, произнасят единствено гениални слова. Към тях се отнасят като към жива истина, като към свещения цар. Това се нарича „култ към личността“.
Но когато кумирите са много и най-малкото несъгласие между тях въздейства и компрометира истината, съществуваща само в привилегированите си въплъщения. В конфликта между кумирите свещеното се разделя и фрагментира; съответно цялото общество рискува да се раздели и разчлени на части. Физическата победа на една фракция над съперниците ѝ не е достатъчна, за да възстанови единението на истинното.
Победените трябва свободно да признаят грешката си. Необходимо е изповядване на виновността, което да не изглежда изтръгнато чрез сила. От прокълнатите се изисква да благословят стоварилото се върху тях проклятие. От тях не се иска да простят, най-вече не се иска прошката им, защото това би означавало, че преследването не е напълно непогрешимо. Иска се възторжено да се присъединят към решението, което ги унищожава.
Именно това тримата приятели искат от Йов. Победените трябва да признаят, че са били в заблуждение и че са предатели. Смятали са се за невинни, но са били виновни, отцеубийци и кръвосмесители още от самото начало. Успели са да измамят народа, накарали са го да ги приветства, въпреки че автентично не са въплъщавали истината.
Веднъж унищожена, институционалната трансценденция може да се възстанови само по ненадежден и временен начин със средства, сходни с тези на първобитните общества. При тях също е липсвала постоянна трансценденция, но поради противоположни причини: все още не са я породили. Съвременните тоталитарни общества окончателно са унищожили тази трансцендентност; първобитните общества не са успели да я създадат.
И в двата случая има само един изход – механизмът на жертвения козел. Преди тоталитаризма модерните общества не са успели да елиминират жертвените козли, но са съумели да изтласкат най-злото насилие отвъд пределите си, както и да намалят насилието вътре в своите граници. Този скромен прогрес е напълно компрометиран в наши дни от нарастващата болестотворна сила на международните конфликти и силовото завръщане на жертвения процес – както в тероризма, така и в тоталитаризма.
Тримата приятели са били заинтересовани от истината не повече, отколкото съветските прокурори. Те са били там, за да убедят Йов публично да признае виновността си; не е било важно в какво, важно е било да е пред очите на всички. В крайна сметка са искали от клетника да признае, че е бил поразен от един непогрешим Бог, а не от погрешими хора. Искали са от него да утвърди свещения съюз на единодушното линчуване.
[1] Герои от едноименната комедия на Тит Макций Плавт. Б.пр.
Рене Жирар