Във връзка с особеностите на средновековната социалност важно е да отбележа отначало, че предвид произхода и спецификата на средновековния град като „работно“ и „обслужващо“ поселение, той, градът, никога не би могъл да стане същински собствен „дом“ за аристократите.
Воинско-дружинното потекло на европейските благородници (което те никога не забравят) ги прави базисно, същностно извънградски. Те са съсловието на „окупиралите“ вътрешноконтиненталните поля воини и поради това там, в укрепените замъци, в полята живеят техните съ-народници – свързани помежду си с прадревни, но лични сеньориално-васални връзки. Ето защо в града, който по природата си е поселение на laboratores („работещите“ люде), аристократът винаги си остава и държи да си остава високопоставен гост. Сред обществото на занаятчиите и търговците, колкото и да би се замогнало то, той пребивава като в чужд дом. В дълбинен план по-близки до аристократа са дори селяните. Те са собствено неговото „домочадие“, което, тъй да се каже, върви заедно с имението му, населява земята му и се възпроизвежда на нея, тъй както стадата му, горите му, дивечът му – носи фамилията му. Напротив гражданите – хората на крепостта (на „бурга“ – бюргерите) са някакво отделно тяло, с което той, заедно със своите селяни, може да бъде в симбиоза, но в местообиталището им би могъл да приеме да има само резиденция, нещо такова, каквото са посолствата на съвременните суверенни държави в чужда страна.
Аристократът на Средните векове следователно по определение не може да бъде жител на град. Аристократът е собственик на родово имение, което е поземлено. Той може да е граф д’Артоа, но не и жител на Арас (основния град на графството му). Той би могъл да има дом и дори дворец в поселението на бюргерите. Този дворец обаче не го вписва в града, не го прави „гражданин“. Градът е дом на „буржоата“, а не на аристократа. И тази същностна не-гражданственост на европейската аристокрация се запазва на континента далеч след края на Средновековието. Така например домът на френските крале до самия край на XVIII в. е Версай, на няколко десетки километра от Париж, докато Тюйлери по същото време е само дворецът, в който те резидират сред парижките граждани.
Но следователно през Средновековието градът не може в никакъв случай да стане „столица“ на държава. Колкото и да бъде мощен. Градът си остава дом на занаятчии и търговци, дом на бюргери, на bourgeois, но не и център на „държава“.
„Държавата“ през Средните векове въобще не е една, обхваната от мрежата на определени градове територия, а територия на обособени едно от друго имения на традиционно свързани чрез сеньориално-васалните връзки [почти] суверенни господари, всеки един от които има под своята власт собственото си земеделско простолюдие и обслужващите го агломерации от занаятчии и търговци. Политическата мрежа на Средновековието следователно е изплетена от земеделски „държания“, от страни-земеделски стопанства и градовете са – всеки един – в „страната“ на господаря си, в областта на неговия кастелански доминиум. Ето защо за цели столетия градовете общуват един с друг като звена на „господарствата“ си, а не непосредствено. И ето – целият преход от Средновековието към Новото време може да се определи като еманципирането на градовете от поземлената аристокрация и свързването им в единна, нека се изразя така, транс-замъчна мрежа (вече) на градовете, започващи да общуват непосредствено едни с други. Така „страните“ се превръщат постепенно от територии на суверенни имения, чиито господари са свързани помежду си с лични унии, в територии на общуващи и обменящи един с друг градове. Преходът от средновековната към новоевропейската държавност е преход от почти тоталното господство на една военна по произхода си общност, в чиито „окупирани“ земи градовете са само поместни техни занаятчийници-и-тържища, във власт именно на тези занаятчии и търговци, които се свързват в мрежа помежду си и превръщат страната в територия на свързаните помежду си градове, в страна, която постепенно започва да се „държи“ от тези, обвързани градове, да става тяхната „държава“ – държавата на гражданите.
В по-конкретен план три неща съдействат най-мощно за извършването на този преход.
На първо място, разбира се, забогатяването на градовете, което най-осезателно се извършва в началото на една територия, обхващаща северна Италия, западна Франция – Бургундия, Фландрия и т.нар. малко по-късно „испански Нидерланди“ – а също Англия, и която територия би могла да се определи като „оста“, по която Западна Европа от „римско-германска“ става вече „атлантическа“. Изключително важен фактор в изграждането на тази „ос“ е зараждащото се именно в градовете по нея банково дело, съдействащо за трансграничното им обвързване един с друг. Тук вече един град комуникира с други градове и земи не само в региона на местния замък, но и с такива от достатъчно отдалечени от него райони на християнския Запад изобщо.
По този начин обаче градовете започват да привличат, да „всмукват“ в себе си нови групи хора – представители на поне две от традиционните средновековни „съсловия“: на първо място, селяни (като наемна работна ръка в увеличилите своя обем и размах градски „предприятия“), а на второ – рицарство (вече не само дребно), което съставлява най-вече в градовете на северна Италия една нова градска управа, с която градовете гарантират независимостта на начинанията си и решават (изострящите се) спорове помежду си. Така постепенно, повтарям, мрежата на градовете, а не „кастелите“, става център на силата в определени територии, и тази „мрежа“ все повече се нуждае от своя политическа форма. Първоначално, за да се сдобият с нея, градските „мрежи“ на определена територия се обръщат към покровителството на онези от аристократите, които на нея играят ролята на първенствуващи сеньори (или „господари на господарите“) – сиреч към кралете на старите традиционни „кралства“. Тези своеобразни „унии“ между кралете и представителите на „третото съсловие“ на първо време са от интерес и на двете страни. Защото чрез тях, от една страна, кралят – до този момент по-скоро primus inter pares, първенец изсред във висока степен суверенните свои васали, се сдобива с материален ресурс да наложи една по-реална власт над тези последните, да стане единствен териториален владетел и законодател в земите на „кралството“. Градовете пък, от друга страна, се гарантират в негово лице с една трансрегионална опека. Колкото и да звучи странно за имащите по-бегли познания в областта на историята на политическата власт, не Средновековието, а именно ранното Ново време е поради това епохата на „монархията“ в собствения смисъл на тази дума. И основен двигател за нейното изграждане до средата – края на XVIII в. е именно съсловието на бюргерите.
Вторият фактор е промяната във въоръжението. Воюването с огнестрелни оръжия и барут откъм средата и края на XV в. не изисква вече толкова висока професионализация за владеенето им, каквато се е изисквала дотогава от воюващите с „рицарските“ оръжия на меча, коня и бронята, а от друга страна, новото въоръжение може да се произвежда в по-масов мащаб и да се придобива и използва и от гражданите.
Париж през XV в.
Би могло да се каже следователно, че първият и вторият фактор, взети заедно, съдействат за едно своеобразно „пояждане“ на средновековното рицарство, за неговото дезактуализиране. Като не са вече „монополистите“ на оръжието и войната (а значи и на политическите решения), рицарите и по-знатните „bellatores“ от самостоятелни „господари“ се превръщат по-скоро в пълководци на армии, събрани и насочвани от кралете и градовете на своята територия. Така, от една страна, аристокрацията започва да се слива с върховете на „третото съсловие“, а от друга – „кралството“ от флуктуиращ във времето до голяма степен персонален аристократичен съюз се „уплътнява“ до обширно териториално владение на един (аристократичен) първенец – т.е. започва да прилича на съвременна териториална държава върху еднороден етнически масив.
Третият фактор е кризата на средновековната католическа църковност и победата на Реформацията в цяла редица страни на Западна Европа.
Защото трябва да кажем, че докато Западът остава католически, започналото размиване на границите между съсловията на градските laboratores и на людете на меча не води все още до същинско разделяне на Европа на „национални държави“. Единното и събрано под главенството на Римския епископ духовенство все още възнася на един език и по един „чин“ (ordo) молитвата на всички и по този начин позволява Европа да продължава да е населена от единния „народ на християните“, на „католиците“.
С победата на Реформацията обаче вместо единното клирическо съсловие – римско по оглавление, латинско по култура и език – се явяват: духовенството на германските протестантски княжества, духовенството на нидерландските протестанти, духовенството на скъсалото с Рим английско кралство и много, много други. С две думи, църковността се национализира и Църквата става национална институция в протестантските държави (според принципа quius regio, eius religio). Но дори в онази част от Европа, която остава католическа, Църквата от строго римска, латинска и по този начин общо-християнска, общо-западна, започва да става Църква на двете най-силни католически държави, на чиято подкрепа срещу протестантите трябва да разчита – Църква на императора (на Свещената Римска империя във Виена) и на френския крал. Това позволява в тези страни тя също да развие [квази]национални форми и течения, каквито са „йозефизмът“ в Империята и „галиканизмът“ във Франция. Макар и универсална по идея, в конфронтацията си с църквите на протестантските владения и Католическата църква до голяма степен също става елемент от католическите нации.
