И последните избори го илюстрираха черно на бяло: маса мои сънародници искат политическо бъдеще, което да прилича на политическото ни минало. Че го искат за себе си, не ме безпокои особено, но те го искат и за цялата ни страна. Значи го искат и за мен самия, доколкото и аз съм част от тази страна. А това вече ме хвърля в тревога – аз не съм безразличен на себе си. Като гражданин на НР България, какъвто бях не по свой избор цели 27 години, преди да емигрирам през толкова рискове и премеждия от най-добрия от световете в бърлогата на класовия враг, аз изживях върху собствената си кожа и меда, и жилото на реалния социализъм. Споменът за тази му реалност е и до ден днешен толкова парещ, че аз съвсем нямам ищаха на стари години да го преизживявам. Напротив: аз се боя от подобно преизживяване като дявол от тамян, боя се, както пише по друг (пък и по същия) повод Висоцки, така, както „жителите на японските градове се боят от повторението на Хирошима“.

А опасността от повторението на старите времена с нова дата явно става от вот на вот и от мандат на мандат все по-вероятна и по-вероятна. Все по-многобройни стават сънародниците ми (съграждани ми е трудно да ги нарека, доколкото моята гражданска позиция е противопоставена на тяхната), които гласуват или за откровено неокомунистически формации, или за партии и партийки, чиято пълзяща, недекларирана, но последователно преследвана цел е реанимирането от дебрите на новата ни история на онези времена и нрави, с които и аз, и милиони мои съмишленици считахме, че приключихме веднъж завинаги. Тогава, преди трийсетина години, моят приятел Васко Кръпката запя: „Комунизмът си отива – спете спокойно, деца!“. Запя с плам в очите, а ние с плам в очите му пригласяхме. Вярвахме му, вярвахме, че както се пее в друга подобна гражданска песен, „животът върви напред, а не назад“ – и така, песен след песен, заспахме спокойно. А днес изневиделица се оказа, че сме заспали преждевременно и прекалено дълбоко. Непробудно сме заспали и непробудно сме проспали цели десетилетия – десетилетия, които нашите идейни противници (неокомунисти, русофили и прочие леви екстремисти и лумпени от кол и въже) не проспаха безгрижно, а грижовно оползотвориха за постигане на демоничните си цели. Тънехме ние в спокойния си сън, чак докато грозната реалност на скритото зад измамната фасада на демократичността неокомунистическо настъпление не ни пробуди – доколкото ни пробуди. Нашият сън и тяхната будност предопределиха днешната картина на родната политическа действителност. Картина, грозна и зла. Ние основателно се боим и се отвращаваме от нея, без при това да съзнаваме, че и ние сме нейни автори и съавтори – на нейното зло и на нейната грозота ортаци. Защото всички ние сме нейни самодейни художници, всички сме дали своя принос в нейното господство: кой – чрез действието, кой – чрез бездействието си. В политиката открай време е така: там всеки гражданин действа, и отказвайки да поеме гражданския си дълг, и бездействайки.

Тъкмо затова и Оруел, чиято гениалност е прозряла мракобесието на комунизма още във времената, когато хиляди политици и държавници на Свободния свят гледаха на Червената армия не като на поробител, а като на освободител, стигна до извода, че за човека на новото време аполитичността е непостижима, че доколкото е съставна част от една конкретна политическа ситуация, всеки от нас е политизиран – все едно дали го желае, или не. Дори декларацията „Аз съм аполитичен!” – продължава британският писател – е  абсурдна, защото, декларирайки аполитичност, ти вече сам се съотнасяш към онази политическа среда, от която целиш да се разграничиш, а подобно съотнасяне е политически акт, то неминуемо те политизира. Още преди почти век, надмогвайки младежките си левичарски опиянения, Оруел е осъзнал онова, което нашего брата и до днес отказва да осъзнае: че граждански, политически неутралитет не съществува, че по силата на диалектическата си природа, както вече споменах, политическото бездействие неусетно, но неумолимо, се превръща в политическа действие с обратен знак. Платон, който е не само философ, а и политолог, и реален политик, го подсказа още от дебрите на античността: когато отвратените от една или друга държавна политика бездействат, на власт идват отвратителните. Така чрез натрупаната с годините и десетилетията апатия и в националния ни политически опит отвращението се мултиплицира и нагнетява, докато вот след вот и година след година униние гражданският процес в Отечеството любезно заприлича на онзи пресъздаден от поезията на Висоцки „бег на месте”, от който излизане няма – понякога цели поколения наред.

Всичко, споделено дотук, води към един извод: че политическата съдба на един народ, пък бил той и българският, е не само последователност от външни закономерности, не само поредица от каузални, от обективни причинно-следствени съотношения и връзки – политическата съдба на един народ е и въпрос биографичен. И то не само национално, а и личностно биографичен – въпрос на делата и безделието на всеки от нас. Защото всеки от нас е по силата на обществената, на човешката ни природа политик: кой – професионален, кой – непрофесионален.

След толкова заслужено и незаслужено изживени национални крушения, време е най-после и нашего брата да се вслуша в уроците на древногръцките мъдреци: човекът е обществено животно, вън от обществото е само животното или Бог. Богове ние със сигурност не сме, но нека се опитаме и да не оскотяваме без време. Как да се себесъхраним като човеци ли? Ами да речем, като си направим усилието да извървим пътя от домашния уют до избирателната урна. Кога? Ами още на следващите поредни избори. Които със сигурност вече се задават на хоризонта. Не го ли сторим, преливането от пустото в празното в безрадостното ни национално битие ще продължи своята деструктивна щафета. Не поради зла участ, а поради нашето собствено равнодушие – към Европа, към света и преди всичко към самите себе си.