Ще направя каквото зависи от мен да не се допусне този срамен акт – да се бойкотира и спре една прекрасна пиеса, не резил, а реклама за България.
Не обръщах сериозно внимание на това, което се случва с постановката на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, режисьор на която е световно известният Джон Малкович. Не гледах сериозно на откъслечните призиви (дори на близки хора) да се бойкотира премиерата. Смути ме обаче, декларацията на Съюза на писателите против пиесата като антибългарска, подиграваща се с нашата нация.
Разбира се, че ще отида да гледам спектакъла на големия режисьор в нашия национален театър. Но добре, че се погрижих да намеря самата пиеса, издадена в отделна книга през 2018 година в Университетското издателство „Свети Климент Охридски“.
Прочетох пиесата и останах поразен от инсинуациите, които се разпространяват за нея. Това е една пиеса, която не само че не унизява моите сънародници, а напротив – показва ги като интелигентни хора, способни на тънки чувства и усещания, попаднали в една класическа ситуация в световната драматургия – любовта с всичките ѝ сложности, перипетии и обрати.
Това не са глупаците от „Криворазбраната цивилизация“,
нито простакът бай Ганьо, за който ще напиша още нещо, макар че действието става горе долу по едно и също време – краят на 19 век.
Самият факт, че един от най-големите световни драматурзи на всички времена е написал пиеса , в която действащите лица са шест българи Катерина, Райна, Лука, Никола, Петков, Сергиус (Саранов) и един щвейцарски офицер вече е уникален факт, който говори за световното внимание към току що освободената ни родина, която е спечелила първата си война съвсем наскоро след освобождението си.
Ето как започва пиесата с диалог меду майката Катерина и дъщерята Райна.
Катерина:
Чудесни новини! Имало е битка!
Райна:
(очите ѝ засияват) Ах!
Катерина:
Победоносна битка! Край Сливница. Спечелена от Сергиус.
Райна:
(в радостен изблик) Ох, майко! (изведнъж се сеща) Татко в безопасност ли е?
Катерина:
Разбира се. Той ми изпрати новините.Сергиус е героят на деня. Идолът на полка.
Навсякъде в пиесата на Шоу, се възхваляват българските войници и офицери,
макар че не това е основната тема.
Странно ми е от къде се появиха такива изцяло фалшиви и внушени от някъде писания, че авторът се е гаврел със Сръбско-българската война.
Точно обратното. Той симпатизира на своите герои военни участвали и спечелили войната.
Най-неприятната инсинуация, която явно е възмутила доста хора, които хабер си нямат от пиесата е тази, че българинът бил нечистоплътен и неграмотен. Това е една реплика на героинята Райна, която се хвали че има библиотека, каквато никой друг няма. И една кратка дискусия трябва ли да се мият редовно ръцете. И всичко това в една съсем безобидна и шеговита форма от страна на Шоу, който включва в „проблема“ и своите сънародници. Който иска може да го намери единствено на страница 53 от всичките 149.
А сега нека ви цитирам прекрасния родолюбец Алеко Константинов и неговия Бай Ганьо
от разказа „Бай Ганьо в банята“:
„Бай Ганьо, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:
– Булгар! Булга-ар! – и още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!“
– А бе я попитай има ли сапун – казва ми ми бай Ганьо, след. като поизстина малко патриотическият му възторг, – я виж нозете ми на какво са заприличали…
И наистина, нозете му не представляваха най-подходящ модел за Аполона Белведерски. Шарките на чорапите му бяха се отпечатали на кожата – и без това нечиста и обрасла. Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност…
Или от „ Бай Ганьо на гости“:
„Яде бай Ганьо, брей, не се шегува, яде, та ушите му плющят! Всичките органи на тялото му са в движение, а зъбите, езикът и носът на първо място. Ето де съзнава човек бледността и бедността на езика! С какви думи, с какви междуметия, с какви препинателни знакове, най-сетне с какви музикални ноти е възможно да се изобразят тия мляскания, грухкания, смъркания, тракания, цъкания, смукания, които като град се сипят от бай Ганя!… Блазе на стопанките! Не всяка чехкиня ще има щастието да се наслади от таквози зрелище.“
Искам да се обърна към възмутените от Бернард Шоу: Защо не разрушите паметника на Алеко?
И съответно паметника на Славейкови – баща и син. Нали на Петко Рачов Славейков принадлежи куплета:
„Не сме народ, не сме народ, а мърша
пак ще кажа и с това ще свърша.“
Защо не прочетете отново Алеко Константинов и развитието на бай Ганьо като политик, написани сякаш за днешния ден „Бай Ганьо прави избори“.
Ужасно съвестно ми е, че до сега безучастно съм присъствал в този изкуствено създаден проблем с постановката на уважавания от мен режисьор Джон Малкович в Народния театър.
Разбирам какво му е сега – на него и съответно на директора на театъра под заплахите от демонстрации и едва ли не нахлуване в салона по време на представлението.
Това би било международен резил за България.
Страната, която преди повече от 100 години един велик драматург прави известна по цял свят със своите симпатични и интелигентни герои.
– –
От фейсбук страницата на автора.
…
България си вкара автогол
Ден по-късно, след мелето пред Народния театър, когато агитката не допусна хората да влязат да гледат пиесата, Недялко Йорданов продължава:
…
Това което се случи пред Народния ни театър тази вечер беше върхът на наглостта и беззаконието. Никой от всичките тези организирани, невъзпитани и озверели хора не е чел великолепната пиеса на Бърнард Шоу, която е абсолютна реклама за България. Дано утре осъзнаят какво са направили.
Някои от вас са написали тук , че се излагам накрая на живота си. Наистина, намирам се на края на живота си, но нека не прозвучи нескромно – смятам че театърът е моята абсолютна професия и моят живот. Написал съм 31 пиеси, играни във всички български театри и по целия свят от Токио до Брюксел, от Кувейт до Санкт Петербург, в Чехия, Румъния, Югославия, Украйна, Беларус, Грузия, Полша, Германия, Франция, Финландия,Унгария, в момента – в Анкара, Турция и още в 23 театъра в Русия.
Като режисьор имам 65 театрални постановки в София, Бургас, Габрово, Ямбол, Стара Загора, както и в Санкт Петербург Русия и Лодз Полша.
Мислите ли, че не гледам на пиесата на великия Бърнард Шоу като професионалист? Прочетох я два пъти и страшно много ми хареса, макар че е писана преди повече от 130 години. Намерих в нея само прослава на българите като войници и огромна реклама за България в лицето на шестте герои на пиесата : трима мъже и три жени в комични, неочаквани и сложни взаимоотношения.
Тази вечер моята единствена България си вкара автогол. Представям си как това ще изглежда пред света.
Иска ми се отново да публикувам стихотворението си за Алеко, който ако беше жив не би повярвал, че е възможно толкова годни след него да се случи това.
Винаги съм се възхищавал на този толкова млад и толкова нещастен Щастливец. В едно време, когато все още начеващата българска литература търси своя облик, той с удивителна прозорливост е открил и отразил тенденциите в развитието на вече свободния българин.
Алеко! Каква трагична съдба… Каква самота… Какъв жесток пръст на съдбата… Само на 34 години…
Алеко Константинов
Защо го създаде… Защо го описа…
Развихри се той и до днес не кандиса.
И има претенции още… Ега ти!
„Булгар“… И се бие в гърдите космати.
Бай Ганьо… Дали сме такива и днеска?
Тресе ни сега чуждоземската треска.
Не вярваш, нали?… Всеки пети замина
„Булгар“… И остави свойта Родина.
Но който остана… Краде както свари…
И долу „Булгари“… И горе „Булгари“.
Не идвай…Не гледай… Все същите нрави…
Как твоят бай Ганьо днес избори прави.
Мой скъпи… Мой чисти… Мой тъжни Алеко.
Мой скулптурен… Гледащ далеко… Далеко…
И куфарче черно до теб на паважа…
Как искам… Но няма какво да ти кажа.
Прости ми… Излишна е всякаква дума…
На трийсет и четири… Двата куршума…
И падаш… Внезапно… И без да разбираш,
че в този миг всъщност навеки умираш.
И търся… Не пише дали си се влюбил…
И как е възможно…И как си загубил
и трите сестрички, и майка и татко…
Щастливецо… С щастие толкова кратко.
Щастливецо… Пишеш… Било е приятно…
От тук до Чикаго и после обратно…
Обратно… Във скъпата своя родина…
Където загина… Където загина…
