На 3 ноември кино-литературният фестивал „Cinelibri“ завърши с връчването на наградите за късометражно кино, станало вече традиция (надпреварата тече от 2019 г.) – традиция безспорно важна, сполучлива и очаквана. Жури в състав Маргарита Стойкова (актриса), Ники Илиев (режисьор) и Коста Каракашян (хореограф) са избирали между седем ленти, сред тях и анимацията „Вълк“ на Теодор Ушев – едно авторитетно име в киносредите, създал филма по разказа на Емилиян Станев „Вълкът“. Останалите заглавия: „Двама“ на Симона Евстатиева по разказа на Йорданка Белева „Да“ (игрален); „Дъщерята на художника“ на Димитър Димитров по разказа „Баща и дъщеря“ на Даниил Хармс (анимация); „Регистър злополуки“ на Ивайло Чучков и Веска Чучкова по поезията на Виолета Златарева (филмова импресия, извикана вероятно от мотото на фестивала „Поезия безкрай“); „Семеен портрет на чернозема“ на Иван Попов-Заека по едноименния разказ отново на Йорданка Белева (анимация); „Монополът“ на израелеца Гал Геносар (игрален); „Скарлет“ на живеещата в САЩ Мария Бобева (игрален), на която принадлежи и литературният първоизточник.

Късометражното кино е важна част от кинопроизводството, бих казал даже, че е основополагаща. Разбира се, не поради това, че едва ли не по условие късите филми са по-добри от дългите – не е така, естествено; основополагаща е, защото тъкмо в късометражките могат да се откроят и се открояват младите имена, които – дай, Боже! – след време ще създават киновкус и ще радват зрителите в киносалоните. За съжаление, дълго време българският Национален филмов център нямаше идея за толкова значимата роля на късото кино, в последните години обаче прогледна и днес освен пълнометражни, се подкрепят и късометражни филми. Затова и конкурсът в рамките на кино-литературния фестивал „Cinelibri“ за такова кино, навършил вече пет години, може да се определи като отлично начинание (първата копка е на София Филм Фест, да припомним), тъй като отваря възможности, задава перспективи, разгръща потенциали. Всъщност, ако погледнем от литературната камбанария, късото кино е като късия разказ, в него не може да има празни обороти. Както казва Палми Ранчев, големият наш разказвач и романист, в романа авторът може да си позволи известно изпускане на колелото да върти напусто, докато в разказа и особено в краткия разказ това е провал, сриване на историята. Оттук лесно се стига до заключението, че ако човек се справи в късото кино, ще се справи и в некъсото. Поне презумпцията е такава и тя сякаш и практически, не единствено теоретически се е доказала като вярна.

Е, на мен поне ми се стори странно, че категорията „Късометражно кино“ побира в себе си и игрални, и анимационни филми. Да, по времетраене те са съотносими, по художествени средства обаче – съвсем не. Трудно е да сравниш брилянтната техника, с която Теодор Ушев реализира „Вълк“, с превъзходната игра на Павел Поппандов в „Двама“, или с разхождащата се безцелно из софийските пространства поетеса Виолета Златарева. Вероятно решението е продиктувано от количеството филми – предполагам само, но пак не е твърде удачно. А и, мисля си, „Cinelibri“ е вече достатъчно реномиран и нашумял фестивал, следователно би могло с една по-активна разгласа и отправени покани да се привлекат повече заглавия. Вярно, ограничението да имат филмовите творби литературна първооснова донякъде стеснява възможностите, но все пак ми се струва, че вкарването под една шапка на различни видове кино не е най-доброто решение. Все едно да се състезават графика и живопис, не си пасват някак…    

Всяка от анимациите си имаше достойнства: Теодор Ушев по характерния за него търсещ начин ни представи история на сблъсък между човек и животно през една заскрежена картина, създаваща усещането за мраз, за студ, за едва ли не нескончаема зима. Ясна е метафората: ние, хората, сме хладни към природата, не искаме да я разбираме, искаме да я насилваме. Разказът, по който е създаден филмът, е от по-късните анималистични разкази на Емилиян Станев и в тях той е повече обезсърчен, бих го нарекъл дори песимист за способностите на човека да се впише в естеството. Този възрастен човек с пушка, който по абсолютно неведом начин си е внушил, че трябва да застреля вълка – не е ли това самоубийствен акт, разбиващ крехкото ни взаимодействие с другите живи същества около нас? Ние се отделяме от природата, противопоставяме ѝ се, но с това не въздигаме себе си, а се самоунищожаваме. На финала на разказа Емилиян Станев довежда вълка до прага на човешкото обиталище, но не го нахвърля върху изпадналия в умопомрачение старец, Теодор Ушев също не го нахвърля, показвайки по този начин, че може би неразумното животно е по-разумно от уж разумния човек, венеца на природата. И така, чрез тази контра между рациото и инстинкта, творецът ни кара да се замислим и да свалим малко самочувствието си.

В Даниил Хармс съм влюбен, абсурдният хумор на най-видния обериут винаги ме е грабвал. А във филма на Димитър Димитров ме грабна анимационното решение: беше оформил една атмосфера, много напомняща за метафизичната живопис на Де Кирико (на моменти ми се струваше, че момиченцето бяга като в известната му картина „Мистерията и меланхолията на една улица“), а изборът за изображение на сградите ме подсети за Чарлз Демут, американския геометрист, приятеля на Уилямс К. Уилямс (за платното му „Моят Египет“ например). Така визуално беше успешно пресъздадена парадоксалността на текста на Хармс, неговия абсолютно несвързан с действителността сюжет (то, ако беше свързан, Хармс би се смъртно обидил). Отлична рисунка, точна и подходяща – леко шантава, разбира се, но за обериута Хармс не може иначе…

Иначе… Може би това е ключовата дума, която изразява най-добре взаимоотношенията между литература и кино. Последното тръгва от текста, но го трансформира така, че понякога той не може да се познае. Това не е укор, констатация е: две различни изкуства, всяко със свои изразни средства, естествено е резултатът да бъде различен. Има литератори, които не щат да се примирят с този факт, все натискат кинаджиите да слагат на лентите си щемпел „Вярно с оригинала“. Няма как да стане и Йорданка Белева изглежда знае това и го приема без възражения. Защото анимацията на Иван Попов-Заека няма почти нищо общо със съдържанието на едноименния разказ (той е първи от сборника „Кедер“, „Жанет 45“, 2018). Филмът е преместил акцента: не чак толкова целостта на тялото е в центъра, колкото любовта на дядото, който полага неимоверни усилия и неограничена фантазия, за да успокои жената на живота си заради изгубената гърда. И успява. Това е част от посланията, които Йорданка Белева винаги посява в своите разкази, те са нейна отличителна черта, разказваческият ѝ белег: когато сме добри един към друг, светът – макар и тъжен, все пак става поносим.

За непоносимостта на света разказват два от късометражните игрални филми – „Монополът“ и „Скарлет“. Първият се връща към една болезнена за нас, българите, тема – участието на окупационния ни корпус в Македония през Втората световна война в депортацията на евреите от завладените територии. Все пак режисьорът Гал Геносар е сравнително милостив към своите домакини: българските войници са представени като не особено въодушевени от екстремните събития, просто изпълняват заповедите на фанатизираните германски нацисти. Нещо повече, един от тях влиза в колаборация с еврейския фармацевт – е, срещу лек против кашлица и някоя друга златна пара, но изобщо не сме някакви изверги, по-скоро сме малодушни и незаинтересовани. Мизансценът на лентата обаче е прекалено театрален и не убеждава, играта на актьорите също не е от най-непоклатимите; вее някаква изкуственост, която те прави по-скоро отчужден страничен наблюдател, отколкото пламенно въвлечен в събитията зрител. Регистрираш поредното кинопроизведение по темата, която – нека подчертая – винаги ще бъде актуална с неподправения си ужас и… и отминаваш. Без да те докосне.

Не докосва и „Скарлет“ на Мария Бобева, макар много да иска, вижда се. Авторката живее в САЩ и това си личи, застинала е някъде в 90-те и не е мръднала оттам – мутри, пияндета, мизерия, мръсотия, ножове, бой и бардак, дрога, повръщано, с една дума – гнус. Да, имаше един период в българското кино, когато не можеше да се мине без подобни персонажи и ситуации, но то вече отдавна го надрасна, съвсем други са вече темите, които го вълнуват (вж. „Диада“ например). Мария Бобева обаче сякаш не го е разбрала и си кара по предишния тертип. А за да го натегне още повече, чак излиза от достоверността: всеки, който малко-от-малко е запознат със социалните услуги в България, знае, че работниците в сферата не ходят на посещение по домовете сами, винаги по двама – наложено е по правилник. В това отношение е можело проучванията ѝ да бъдат малко по-детайлни, не ангро. Така че още оттук, от първите кадри, филмът зазвучава фалшиво и държи фалшив тон до края. Лентата е отличена с Първа награда на 24-ия Beverly Hills Film Festival, което би могло да предизвика недоумение, ако не отчетем факта, че все пак мярата на негова направа е с марка USA, не BG.

В късометражния „Cinelibri“ призьорите са други: „Семеен портрет на чернозема“ взе наградата „TatraTea“, а голямата награда отиде при „Двама“ на Симона Евстатиева. Любопитното е, че и двете произведения са създадени по разкази на Йорданка Белева („Да“ е предпоследният разказ от сборника „Таралежите излизат през нощта“, „Жанет 45“, 2022), така че ето една обещаваща рецепта за бъдещите млади кинотворци: вземате разказ на Йорданка Белева, превеждате го на киноезик и получавате лента, която ще „стряска, трогва, очарова“. Така прави и Симона Евстатиева, но и солидно надгражда: избира великолепни актьори (Павел Попандов и Меглена Караламбова), внимава за малките символи, води уверено историята, умело ни кара да мислим и очакваме от нея едно – печално, черно и убого, а то да вземе да излезе друго – игриво, бяло и щастливо. Контрастът между нежността на двамата вече възрастни герои и тежката прегърбена походка на Професора по разклатените столични тротоари ни подвежда и да бие сърцето ни в „страх и трепет“ (Киркегор), но ние не сме сърдити поради това, очаровани сме. Камерата се справя по прекрасен начин и в интериор, и в екстериор; което не може да се каже за някои от другите игрални филми, киноразказът е убедителен и правдив, настроението се създава с деликатни намеци – ненатрапчиво, с художествена мяра. Привеждам още един такъв момент: професорът има слухов апарат, слага си го от време на време, ама глъчката от света го дразни и му досажда, затова – когато върви по прегретите от шумотевицата улици, го прибира в джоба си – не иска лекомисленият и повърхностен живот да нахлува безпардонно в личното му пространство. Поставя го само когато пазарува – въже, стълба, книга за това как се правят възли. Нищо повече. И мисълта на човека, който гледа, се отплесва да очаква едно, то пък се оказва нещо напълно различно, въодушевяващо. Много светла лента, жизнеутвърждаваща, както се казва; катарзисна по един възвисяващ публиката начин. Погледнах в очите на присъстващите след края на „Двама“ – просълзени бяха, всичките… Симона Евстатиева я очаква великолепно бъдеще, ако съдим по тая нейна най-първа кинотворба, толкова истински развълнувала зрителите.

Късият „Cinelibri“ е зареден тъкмо с бъдеще. Бъдеще, в което вярваме силно…

Снимките са от сайта на „Cinelibri“